Определение № 659 от 02.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2177/2020 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на П. Й. С., приподписана от адвокат С. С. от АК-Стара Загора срещу решение № 34/17.03.2020 г. по в.гр.д. № 30/2020 г. на Апелативен съд П., с което се потвърждава решение № 522/05.08.2019 г. по гр.д. № 69/2018 г. на Окръжен съд Стара Загора и е отхвърлен иск на основаниe чл.49 ЗЗД против Прокуратурата на Република България за причинени неимуществени вреди в размер на 50 000 лева, поради бездействие да се предприемат действия по отмяна на влязлата в сила присъда „доживотен затвор“, въз основа на решението от 06.10.2015 г. на ЕСПЧ по делото „С. срещу България“, в което било установено нарушение на чл.3 от Конвенцията, засягащо НОХД № 748/2009 г. на ОС Стара Загора, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба в съда до изплащане на сумата. Срещу определение от 10.06.2020 г. по делото, с което Апелативен съд Пловдив по реда на чл.248 ГПК е допълнил решението в частта му за разноските, като е присъдил юрисконсултско възнаграждение на прокуратурата в размер на 100 лева, е подадена и частна жалба вх.№ 4391/29.06.2020 г. от П. Й. С., с доводи за неправилност и искане то да бъде отменено. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и при допуснато съществено нарушение на съдопоизводствените правила - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложение към жалбата се поддържа очевидна неправилност на решението, както и че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалнопрвни и процесуалноправни въпроси, във връзка със задължението на съда да обсъди всички въведени от страните доводи и възражения, както и да изложи собствени мотиви за събраните по делото доказателства; Отделно се поставят въпросите за „приложимият правен режим за разглеждане на исковата претенция с правно основание чл.3 ЕКЗПЧ“, както и нарушени ли са общите принципи за достъп до съд, равностойност и ефективност на правото на Европейския съюз, а „в случай, че не уважи някои от основанията за допускане на касационно обжалване“, да бъде отправено преюдициално запитване до СЕС. Според касатора въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Прокуратурата на Република България е подала писмен отговор чрез Ц. М., в който оспорва доводите в касационната жалба, като счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и 2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск за обезщетение на вреди, на основание чл.49 ЗЗД, причинени от противоравното бездействие на прокуратурата, във връзка с отправени исканията на ищеца за възобновяване на наказателното дело, по което е бил осъден с влязла в сила присъда на „доживотен затвор“. При липсата на противоправно бездействие от страна на прокуратурата и причинно-следствена връзка с вредите на ищеца, според въззивния съд, не се доказва фактическия състав на непозволено увреждане, поради което претенцията по чл.49 ЗЗД е неоснователна, а ответникът има право на разноски на общо основание, съгласно чл.78, ал.8 ГПК. При тези мотиви на съда не е налице поддържаното основание за „очевидна неправилност“ на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсват нарушения на основните начала в гражданския исков процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с отговорността за вреди при непозволено увреждане по чл.49 ЗЗД. Липсва явна необоснованост на мотивите и нарушаване на императивни правни норми, а постановените съдебни актове са израз на правораздавателна компетентност на съда при решаването на спора и съдържа неговата конкретна преценка за установените по делото факти и приложението на закона към тях. В тази връзка, съображенията на касатора, свързани с преценка и обсъждане на събраните доказателства за липса на причинно-следствена връзка между установената тревожност, нервност и безсъние на ищеца и липсата на позитивно решение за него от страна на прокуратурата, според която не са били налице предпоставките за възобновяване на наказателното дело. По същността си тези оплаквания представляват доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, които не могат да бъдат проверявани за необоснованост в производството по чл.288 ГПК, а само след допускане на касационно обжалване на решението по конкретно поставен от касатора правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице и сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Поставените процесуалноправни въпроси, независимо че обуславят изхода на делото, не са разрешени в противоречие, а в съответствие с практиката на ВС и ВКС в ППВС № 1/13.07.1953 г., т.3, с която се приема, че решението трябва да бъде мотивирано, да съдържа кратко указание за това какво е приел съда по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. При наличие на противоречиви доказателства, съдът е задължен да изложи мотиви, за това кои приема и кои отхвърля като посочи причините за това. Мотивите към съдебното решение трябва да съдържат преценката на съда за установените факти и приложението на закона към тях. Тези разяснения са доразвити в съдебната практика на ВС и ВКС, с която се приема, че мотивите към съдебното решение отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената решаваща дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда при постановяване на решението и са средство за защита на правата и интересите на страните в производството /В същия смисъл са т.19 на ТР № 1/2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, решение № 338/27.03.2018 г. по гр.д. № 706/2017 г. на ІV г.о., решение № 200/2017 от 02.01.2018 г. по гр.д. № 350/2017 г. на І г.о., решение № 98/12.07.2017 г. по гр.д. № 3871/2016 г. на ІІІ г.о. и др./. В случая, въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение за правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи, че не се доказва противоправност в действията на прокуратурата или виновно бездействие, от които да са причинени вреди на осъденото лице, тъй като на всичките му молби за възобновяване на наказателното дело е получен отговор със становище на прокуратурата, т.е. не са доказани безспорно правопораждащите факти, въз основа на които да бъде ангажирана отговорността на прокуратурата за обезщетение. Изводите на въззивната инстанция са съобразени с цитираната съдебна практика, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставеният въпрос за приложимия правен режим, по който следва да се разгледа исковата претенция с твърдения за нарушение на чл.3 ЕКЗПЧ, също не обуславя допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд, в която се приема, че съдът не е обвързан от сочената и поддържана от страните правна квалификация на предявения иск, но е длъжен въз основа на изложените фактически обстоятелства и петитума на исковата молба служебно да издири и приложи материалноправната норма относима към случая. Следователно, съдът дължи произнасяне в рамките на заявения от страните предмет и не може по своя преценка да променя фактите и обстоятелствата, освен след надлежно отправено искане на страната по съответния процесуален ред. В този смисъл е формирана трайна съдебна практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав – напр. решение № 388/02.12.2013 г., по гр.д. № 1030/2012 г., IV г.о. и решение № 196 от 15.10.2013 г. по гр.д. № 1348/2012 г., III г.о., в което се посочва, че предмет на делото е претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на искаделя от съда, т.е. правният режим за разглеждане на исковата претенция е поставена в зависимост от въведените от самия ищец твърдения в обстоятелствената част и петитума на подадената искова молба. В случая, ищецът твърди причиняване на вреди от противоправно бездейюствие на прокуратурата в нарушение на общия принцип „да не се вреди другиму“, но съдът е установил, че по делото не се доказва неизпълнение на установените със закон задължения на правозащитния орган в причинно-следствена връзка с вредите на ищеца, поради което не е налице фактическия състав на непозволено увреждане. Даденото разрешение на повдигнатите въпроси е в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, а от съображенията в изложението към касационната жалба не може да се направи извод за необходимост да се измени съществуващата или да се създаде нова съдебна практика по въпроса за отговорността по чл.49 ЗЗД, с оглед на което не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Останалите въпроси в изложението - нарушени ли са общите принципи за достъп до съд, равностойност и ефективност на правото на Европейския съюз, представляват оплаквания по съществото на спора – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, поради което не покриват изискванията за правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно разясненията в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е обусловил правните изводи на въззивния съд в обжалвания акт, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Върховният касационен съд няма задължение да изведе правния въпрос от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Липсата на правен въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване, по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, е достатъчно за недопускане на решението до касация. Направените в изложението искане за преюдициално запитване по поставените въпроси е неоснователно, тъй като не се налага тълкуване на правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз от значение за правилното решаване на спора по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че постановеното по реда на чл.248 ГПК определение от 10.06.2020 г. по в.гр.д. № 30/2020 г. на Апелативен съд Пловдив подлежи на касационно обжалване съгласно чл.274, ал.2 ГПК. Частната жалба с вх.№ 4391/29.06.2020 г. на П. Й. С. е подадена в срок, редовна е и допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: Ищецът е подал искова молба срещу прокуратурата за обезщетение причинените му вреди на основание чл.49 ЗЗД, т.е. извън хипотезите по Закона за отговорност на държавата и общините за вреди. Съгласно общите правила за разпределянето на разноските, ответникът има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска - чл.78, ал.3 ГПК. В случая, прокуратурата е била представлявана от юрисконсулт, направила е в срок искане за разноски по делото, но съдът е пропуснал да се произнесе, поради което правилно въззивният съд ги е присъдил по реда на чл.248 ГПК. Предвид изложените съображение, определението на апелативния съд е правилно и следва да бъде потвърдено, а с оглед изхода на спора разноски следва да бъдат присъдени и пред настоящата инстанция в размер на 100 лева, на основание чл.78, ал.8 ГПК. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение