Определение № 855 от 23.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от П. М. М., чрез адвокат Ц. Г., срещу въззивното решение на Софийски градски съд № 221/13.01.2025г. по в.гр.д. №4838/2024г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на процесуалните правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Насрещната страна Е. П. М., с писмен отговор, оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като поставените въпроси не са от значение за изхода на делото. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата, тъй като за нея е налице правен интерес от предявения иск. Излага още, че въззивното решение е постановено въз основа на анализ на събраните по делото доказателства, а съдът се е произнесъл по всички наведени в производството доводи и възражения. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Предявеният и разгледан в производството иск с правно основание чл.270, ал.2 от ГПК е неоценяем, поради което постановеното въззивно решение подлежи на касационен контрол, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал.3 от ГПК. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – София, с което е прогласено за нищожно решение от 08.03.2021 г., постановено по ч.гр.д № 9452/2019 г. на Софийски градски съд, по реда на чл. 270, ал. 2 ГПК. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото е надлежно установено обстоятелството, че съдебният акт, чиято нищожност се претендира, бил постановен по реда на чл. 437, ал. 4 вр. чл. 435, ал. 5 ГПК, по подадената от Е. М. жалба срещу извършения по изпълнително дело №20188510402266 по описа на ЧСИ М. П., рег. №... въвод във владение на недвижим имот, представляващ апартамент №., който имот Е. М. твърдяла, че владее. Съдът посочил, че предявеният иск за прогласяване нищожност на съдебен акт се основава на визираната в чл. 270, ал. 2 ГПК, неограничена със срок, възможност и е допустим, когато инстанционният ред за разглеждане на спора е изчерпан. Приел, че оспореното решение, постановено по ч.гр.д № 9452/2019 г. по описа на Софийски градски съд, е окончателно, а подадената срещу него „въззивна жалба“ от Е. М. върната с разпореждане от 29.03.2021 г., потвърдено с определение по в.ч.гр.д. № 1368/2021 г. по описа на Апелативен съд – София. Съдът намерил за неоснователно възражението на ответника П. М. М. за липса на правен интерес от предявения иск, произтичаща от влязлото в сила решене по гр. д. № 3653/2019 г. на Софийски градски съд. Приел, че с последното е признато за установено по отношение на Е. М., че П. М. М. е собственик на недвижимия имот, предмет на изпълнението (апартамент № ..), но заключил, че това обстоятелство не изключва интереса на страната от иска за нищожност на решението по реда на чл.435 от ГПК. Изложил, че правен интерес от този иск съществува за всяка от страните по дело, по което се твърди, че е постановено нищожно решение, а предметът на производството се свежда до преценката дали соченият от ищеца акт е нищожен или съставлява валиден съдебен акт. Посочил още, че интересът от иска не е обусловен от интереса от образуване на производството, по което оспореният акт е постановен. По същество на спора, съдът изложил, че в теорията и съдебната практика е възприето разбирането, че нищожно съдебно решение по смисъла на чл.270, ал.1 и ал.2 от ГПК е това, което е постановено от незаконен състав, извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е изготвено в писмена форма, не е подписано и е неразбираемо, дори чрез тълкуване. Отбелязал, че липса на волеизявление е налице, когато актът е постановен от ненадлежен орган, в ненадлежен състав (еднолично вместо от съдебен състав или ако в съдебния състав е участвало лице, което няма качеството на съдия); с участие на лице, което не е било избрано за съдия; с участие на лице, което не е взело участие при разглеждането на спора. Констатирал, че ищцата Е. М. била трето лице по отношение на образуваното изпълнително дело № 2266/2018 г. по описа на ЧСИ М. П., с взискател П. М. М. и длъжник С. Х.. В това си качество, Е. М. подала жалба срещу извършения по изпълнителното дело въвод във владение, по която било образувано ч.гр.д № 9452/2019 г. на Софийски градски съд, IV - А състав, с докладчик съдия Г. Т., председател на състава съдия Ст. К. и трети член – младши съдия. Констатирал, че делото било насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание; били проведени три съдебни заседания: на 10.02.2020 г., 06.07.2020 г. и на 24.08.2020г. В последното бил обявен край на съдебното дирене и даден ход на устните състезания. Към този момент член на състава бил младши съдия М. С., който следвало да участва и при постановяване на решението. Съдът установил, че последното било постановено от състав различен от този заседавал в последното открито съдебно заседание, тъй като същото било подписано от младши съдия Г.. Въз основа на изложеното въззивният съд направил извод, че решението е нищожно, тъй като е постановено с член на състава (младши съдия), който не е участвал в съдебното заседание, в което е даден ход по същество, в нарушение на разпоредбите на чл. 235, ал. 1 и чл. 236, ал. ал. 3 ГПК. Приел, че в случая не е налице хипотезата, при която решението е постановено и подписано от двама от съдиите поради обективна невъзможност да бъде положен подпис от третия член на състава. Изложил още, че е без значение и обстоятелството дали младши съдия Г. е била определена към датата на постановяване на решението за трети член на IV - А състав, тъй като съдията, участвал в съдебното заседание, в което е даден ход по същество е друг (мл. съдия С.). Направил извод за неоснователност на доводите на ответника, че по отношение на решенията по чл. 435 и сл. ГПК не намират приложение правилата на чл.235 и сл. ГПК. Отбелязал, че съгласно чл. 437, ал. 2 ГПК подадените от трети лица жалби срещу действия на ЧСИ се разглеждат в открито съдебно заседание, с призоваване на жалбоподателя, длъжника и взискателя, а съдът се произнася с решение (чл. 437, ал. 4 ГПК). По отношение на същото е приложимо правилото на чл. 236, ал. 3 ГПК за подписването му от всички съдии, взели участие в постановяването му, а именно съдебният състав, участвал в заседанието, в което е даден ход на устните състезания (чл. 235, ал. 1 ГПК). По изложените съображения съдът намерил предявения иск за основателен. Касаторът е направил искане за допускане на обжалването в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните правни въпроси: За съдебното решение, което финализира процедурата по чл.435 от ГПК приложими ли са разпоредбите на чл.235 от ГПК, касаещи исковото производство, при което крейният съдебен акт – решение притежава сила на пресъдено нещо? При постановяване на съдебното решение, което финализира процедурата по чл.435 от ГПК прилага ли се изискването за неизменност на персоналния състав на съда по делото. Навел е довод за противоречие на въззивното решение с ТР №3/2005г. на ОСГТК на ВКС; ТР №7/2014г. на ОСГТК на ВКС; ТР №1/2012г. на ВКС, както и с практиката на ВКС в решение № 241/27.06.2011г. по гр.д.№171/2011г. на ІІІ г.о.; решение № 309/13.04.2014г. по гр.д. №1354/2012г. на ІV г.о.; решение № 73/30.03.2017г. по т.д.№53570/2015г. на ІV г.о. Тези въпроси са свързани с приложимите правила по отношение решенията, постановени в производството по обжалване действията на съдебния изпълнител (чл.435 и сл. от ГПК). Същите са включени в предмета на спора и са от значение за резултата по делото, но не се установява поддържаното от касатора противоречие. Безспорно е в теорията и практиката на ВКС, включително посочената от касатора, обстоятелството, че производството по обжалване действията на съдебния изпълнител е специфично спорно производство целящо да отмени правните последици от извършено незаконосъобразно изпълнително действие или да задължи съдебния изпълнител валидно да го повтори, респ. да се въздържа от неговото осъществяване. Прието е още, че особения характер на производството изключва пряко прилагане на правилата на въззивното производство, но и не позволява разглеждането му като първоинстанционно такова. В разпоредбата на чл.437, ал.2 от ГПК е предвиден редът, по който се разглеждат подадените жалби от третите за изпълнението лица и разглеждането им в открито съдебно заседание. Същият е породен от необходимостта за адекватна защита на интересите на страните в производството и евентуалната необходимост от събиране на доказателства по въведените доводи и възражения. Съгласно правилото на чл.437, ал.4 от ГПК по образуваните по този ред производства, независимо дали са разгледани в открито или закрито заседание (по реда на чл.437, ал.1 от ГПК) съдът се произнася с решение, което е окончателно. Действително в глава ХХХІХ на ГПК (Защита срещу изпълнението) не се съдържат правила относно съдържанието и изискванията към постановяваните от съда решения, но в практиката и теорията е безспорно установено разбирането, че по отношение на същите са приложими общите правила на чл.235 и чл.236 от ГПК. По въпроса кога едно решение е постановено от ненадлежен /незаконен/ състав е формирана трайно установена съдебна практика (час, от която са решение № 66/15.11.2010 г. по гр. д. № 1790/2009 г. на ВКС, I-во г. о. и № 119/17.05.2013 г. по гр. д. № 1198/2012 г. на ВКС, ІІІ-то г. о.), в която е прието, че когато в състава, постановил съдебното решение, е посочен съдия, който не е взел участие в състава, провел публичното заседание, с което е завършено разглеждането на делото, то е нищожно като постановено от незаконен състав. Тези разрешения са приложими и към решението постановено в производството по реда на чл.437, ал.4 от ГПК, в какъвто смисъл е и обжалваното въззивно решение, което не противоречи на разясненията дадени в ТР №3/2005г. на ОСГТК за състава на окръжния съд, който разглежда жалбите срещу действията на съдия-изпълнителя. Неприложими в конкретния случай са разясненията на ТР № 1/2012г. на ОСГТК на ВКС, доколкото не са налице обективни пречки за подписване на оспореното решение, а същото е постановено от състав различен от този, който е разгледал делото в последното открито съдебно заседание. Неприложимо е и ТР №7/2004г. на ОСГТК на ВКС, което разглежда въпроси свързани с приложението на правилата на чл.303 и сл. от ГПК. Твърдяното от касатора противоречие е обусловено от характера на производството, но наведените доводи не произтичат от закона и формираната практика по приложението му. Същите са обосновани от несъгласието с правните изводи на съда и на тълкуване contra legem. Както е разяснено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на обжалвания съдебен акт по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. Ето защо, по поставените въпроси не е налице соченото от страната допълнително основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Касаторът е формулирал и следните въпроси: В производството по иск с правно основание чл.270, ал.2 от ГПК, следва ли съдът да преценява дали по делото, по което се атакува съдебното решение, е налице правен интерес за ищеца да поддържа иска; Следва ли в производството по иск с правно основание чл.270, ал.2 от ГПК за прогласяване нищожност на съдебно решение, постановено в производство с правно основание чл.435 от ГПК, въззивният съд да установява дали е налице правен интерес от воденето на това съдебно производство, предвид, че третото лице жалбоподател в производството по чл.435 от ГПК е загубило към момента на постановяване на въззивното решение, със сила на пресъдено нещо, качеството си на трето лице владелец на имота; Може ли въззивният съд да приеме, че е налице правен интерес от воденето на настоящото съдебно производство на основание чл.270, ал.2 от ГПК, предвид, че на ищеца му е отречено със сила на пресъдено нещо качеството на трето лице, което е било във владение на имота преди предявяване на иска, решението по който се изпълнява. Твърди, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС решение № 162/09.07.2012г. по гр.д.№ 1260/2011г. на ІІ г.о.; решение № 22/27.05.2014г. по гр.д. № 5260/2013г. на ІІ г.о.; решение № 68/24.07.2018г. по гр.д. №2767/2017г. на ІІ г.о.; решение № 285/03.11.2016г. по гр.д. №2112/2016г. на ІV г.о. Тези въпроси са свързани с правния интерес от предявения иск по реда на чл.270, ал.2 от ГПК и обстоятелствата, от които същия произтича. Една от абсолютните предпоставки за предявяване на исковете е наличието на правен интерес, който поражда нуждата на ищеца от защита. Трайно установена е практиката на ВКС, според която изборът на иск за защита на засегнатите права на ищеца зависи от необходимата и достатъчна по вид и обем защита на тези материални права. Преценката на съда относно допустимостта на установителния иск зависи не от вида на спорното право, а от степента на засягането, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера на ищеца. Интерес от предявяване на установителен иск е налице, когато конкретното засягане на правната сфера на ищеца изисква защита чрез установяване на съответното право със сила на пресъдено нещо. В конкретния случай, за всяка от страните обвързани от съдебното решение, чиято нищожност се претендира е налице интерес за нейното установяване, за да бъдат премахнати последиците и обвързващата сила на влязлото в сила решение. Неотносими към преценката за наличието или липсата на правен интерес от иска по чл.270, ал.2 от ГПК са доводите, че същата е свързана с допустимостта на производството по чл.435 от ГПК, в рамките на което е постановено оспореното решение. Тези възражения са относими и подлежат на разглеждане от съда, който следва да се произнесе по подадената от третото за изпълнителното производство лице жалба след възстановяване висящността на спора, при евентуалното уважаване на иска за нищожност на влязлото в сила решение. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че същите принципни съображения са възприети и в посочените в изложението решения на ВКС, но те са постановени в хипотези различни от процесната. В заключение, по поставените въпроси не е налице сочената от страната основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Последният формулиран в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване въпрос е: Допустим ли е иск за прогласяване нищожността на решение по чл.435 от ГПК, в случая в който същото няма сила на пресъдено нещо и няма характер на съдебно решение по исково производство, а към него са приложими правилата на чл.274 и сл. от ГПК. Твърди, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решение № 131/01.06.2021г. по гр.д.№3652/2020г. на ІІІ г.о. Този въпрос е некоректно зададен, свързан с несъгласието на страната с правните изводи на съда и с направеното от същата тълкуване за характера на решенията постановени в производството по реда на чл.435 и сл. от ГПК, съответно за приложимите към тях общи правила и принципи на гражданския процес. Трайно установена е съдебната практика на касационната инстанция, включително посочената от касатора, че предмет на иска по чл.270 ал.2 ГПК могат да бъдат единствено постановените от съда решения, които са влезли в сила и пораждат правни последици между страните по делото. Невлезлите в сила решения подлежат на инстанционен контрол, в рамките на който съдът следи служебно за валидността им и страните могат да наведат твърденията си за евентуалната им нищожност, респ. да събират доказателства за установяването й. Същите принципни разрешения са възприети и в посоченото от касатора решение по гр.д.№3652/2020г. на ВКС, ІІІ г.о., а обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с тях, поради което не е налице твърдяното противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Както беше посочено по-горе, приложими към решенията в производствата по чл.437, ал.2 от ГПК са общите правила на чл.235 и чл.236 от ГПК, а не тези на чл.274 и сл. от ГПК. Ето защо, по този въпрос също не са налице както общата предпоставка за допускане на обжалването (чл.280, ал.1 от ГПК), така и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. От друга страна, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не са посочени никакви обстоятелства относно искането по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, а именно по поставените обуславящи въпроси да е налице необходимост от тълкуване на неясна, противоречива или липсваща правна норма, поради липса на практика на ВКС или при установена такава, която следва да бъде изменена поради промяна в законодателството или в обществените отношения. Точното приложение на закона и развитието на правото е основание за допускане на касационно обжалване, когато тълкуването има за цел да осигури разглеждането и решаването на делата според точния смисъл на закона. В този смисъл са и разясненията дадени в ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. Наличието на установена съдебна практика по приложение на чл. 270, ал.2 от ГПК, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, обуславя извод за липса на основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение, не следва да се допуска, тъй като не са налице, както общите, така и допълнителните наведени от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,