Определение № 1353 от 18.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 227/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД, чрез пълномощника му адв. Т. С. от ВАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, и на Х. Т. Х., чрез процесуалния му представител адв. Р. Х. от ВАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Решение № 340/21.11.2022 г., постановено по в. т. д. № 398/2022 г. по описа на Варненския апелативен съд, Втори състав (по реда на чл. 294 ГПК – при повторно разглеждане на делото след отмяна на първото въззивно решение), с което в една част е потвърдено (до уважения размер от 100000 лв.), а в друга отменено (над присъдената сума от 100000 лв. до 250000 лв., до който размер въззивният съд – при новото разглеждане на делото, е уважил предявения осъдителен иск) Решение № 322/27.05.2020 г., постановено по т. д. № 1112/2019 г. по описа на Окръжен съд-Варна, в частта, в която предявеният от Х. Т. Х. срещу ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД иск с дадена от въззивния съд правна квалификация по чл. 498 КЗ е уважен над сумата от 100000 лв. до присъдения размер от 250000 лв., респ. в частта, в която този иск е отхвърлен над присъдената сума от 250000 лв. до пълния му предявен размер от 610000 лв. Касаторът Х. Т. Х. поддържа, че въззивното решение – в обжалваната от него част, е необосновано, тъй като при определяне на размера на заместващото обезщетение за причинените му неимуществени вреди от процесното застрахователно събитие - съобразно критериите за справедливост, установени в нормата на чл. 52 ЗЗД, решаващият въззивен съд не е съобразил в достатъчна степен високия интензитет на претърпените травматични увреждания, като лечението на пострадалия все още не е приключило, а продължава и към настоящия момент. Счита за неправилен и правния извод на въззивния съд, че ищецът не е претендирал заплащане на законна лихва върху главното парично притезание, като твърди, че този пропуск в исковата молба е изправен във въззивната жалба, в която съгласно правилото на чл. 214, ал. 2 ГПК е поискал заплащане на законна лихва от подаване на исковата молба – 08.07.2019 г., до окончателното заплащане на дължимото заместващо обезщетение за причинените му неимуществени вреди. Този касатор обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Как се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, които са претърпени и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъл на чл. 52 ЗЗД (по този въпрос твърди противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. и с Решение № 12/25.03.2016 г., постановено по т. д. № 1018/2015 г. по описа на ВКС, ТК, II отд.); 2. „Следва ли съдът да обсъди и обоснове всяко едно от посочените в исковата молба телесни увреждания с оглед справедливото определяне на присъденото обезщетение?“; 3. „След като от приложените в исковата молба доказателства, СМЕ и СПЕ се изяснява, че за спасяването на живота на пострадалия са проведени множество оперативни интервенции при пълна анестезия, последвани от продължителен период, в който се провеждат рехабилитационни мероприятия, следва ли да бъдат обсъдени при определяне справедливия размер на обезщетението?“ и 4. „При определяне на размера на обезщетението следва ли да се вземат предвид и телесните увреждания на пострадалия, които ще го съпътстват до края на живота му?“ (по тези въпроси не сочи противоречие със задължителна или казуална практика на ВКС). Ответникът по тази касационна жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Касаторът ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД навежда правни доводи за неправилност на въззивното решение, тъй като при постановяване на въззивното решение – в обжалваната от застрахователя част, апелативният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело до необоснованост на решението (при определяне на заместващото обезщетение за причинените неимуществени вреди не са съобразени всички факти, релевантни за приложението на уредените в чл. 52 ЗЗД критерии за справедливост; при произнасяне по правонамаляващото материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат не е съпоставил поведението на пострадалия с противоправното деяние на водача на МПС, чиято деликтна отговорност е била обезпечена през релевантния период от застрахователя по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите) и до неправилно приложение на материалния закон (чл. 51, ал. 1 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД). Този касатор обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и със самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – то е очевидно неправилно, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Кои са критериите и конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да съобрази при определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД?“; 2. „Следва ли съдът да прави преценка на начина и обстоятелствата, при които се е осъществило застрахователното събитие, респ. при които са възникнали травматичните увреждания и следва ли тази преценка да рефлектира върху определения по справедливост размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди?“ (по тези два въпроса твърди противоречие както със задължителната практика – тълкувателните разяснения по т. 11 на ППВС № 4/23.12.1968 г., така и с казуалната - Решение № 42/21.05.2021 г. по т. д. № 494/2020 г., ВКС, II т. о.; Решение № 226/30.01.2019 г. по гр. д. № 756/2018 г., ВКС, III г. о.); 3. „Какви са критериите за определяне на наличие или липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото лице при предявен пряк иск по чл. 432 КЗ?“; 4. „Следва ли при определяне на наличие или липса на съпричиняване съдът да прави съпоставка на поведението на участниците в произшествието?“; 5. „Следва ли при определяне на наличие или липса на съпричиняване съдът да прави разграничение между допринасянето на пострадалия за възникването на самото произшествие и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него?“; 6. „Следва ли съдът да изследва съотношението и причинно-следствената връзка между превишената скорост на движение на ППС преди ПТП и обема на понесените от неговия водач неимуществени вреди при надлежно релевирано възражение за съпричиняване?“; 7. „Може ли да се приеме, че водачът на МПС, който го управлява с превишена скорост, няма принос за осъществило се ПТП, ако другият обект, участвал в ПТП, е бил в опасната му зона на спиране?“; 8. „Следва ли съдът да обсъди всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните при формирането на своите решаващи изводи?“; 9. „Коя скорост е технически съобразена по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП?“; 10. „Ако водачът на МПС шофира със скорост в рамките на разрешената за съответния пътен участък, може ли да се приеме, че скоростта му е съобразена с ограниченията на чл. 20, ал. 2 ЗДвП?“ и 11. „Ако се установи непредотвратимост на пътно произшествие, дори и ако водачът е управлявал с допустима от закона максимална скорост, това означава ли автоматично, че същият не е нарушил разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП?“ (по последните девет въпроса твърди противоречие с тълкувателните разяснения по т. 7 от ТР № 1/2014 г. от 23.12.2015 г., ВКС, ОСТК, с ръководните указания на ТР № 28/28.11.1984 г. по н. д. № 10/1984 г., ОС на ВС и с казуалната практика на ВКС, формирана с Решение № 116/03.07.2017 г. по т. д. № 1921/2016г., I т. о.; Решение № 105/09.09.2019 г. по т. д. № 2291/2018 г., II т. о.; Решение № 414/15.02.2016 г. по н. д. № 1389/2015 г., II н. о; Решение № 60119/08.11.2021 г. по т. д. № 1449/2020 г., II т. о. и Решение № 105/13.07.2017 г. по гр. д. № 60097/2016г., ВКС, I гр. о.). Ответникът по тази касационна жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива подробни съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, чрез пълномощници – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в производството пред въззивната инстанция между страните са безспорни материалните предпоставки, обуславящи възникването на отговорността на застрахователя - деликт при съответното авторство, противоправност и вина; застрахователно правоотношение между причинителя на вредоносния резултат и застрахователното дружество по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите; настъпването на застрахователно събитие като юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя, като съобразно правните доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение спорът се съсредоточава единствено до размера на дължимата обезвреда за претърпените неимуществени вреди, както и до основателността на материалноправното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат (чл.269 ГПК). Изпълнявайки задължителните указания по правилното тълкуване и прилагане на процесуалния закон, дадени с отменителното решение на ВКС, апелативният съд е разгледал своевременно релевираното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносните последици от противоправното поведение на пострадалия, като го е счел за неоснователно. Позовал се е на задължителната практика - по т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963 г., съгласно която, за да е налице принос за настъпване на вредоносния резултат в единния, цялостния съпричинителен процес, с действията си или бездействията си увреденото лице трябва да е нарушило предписани от закона правила за поведение, като нарушенията да са в пряка причинна връзка с вредоносните последици. Изяснил е, че процесуалното задължение (доказателствената тежест) за установяване на съпричинителния процес принадлежи на страната, която го твърди (главно доказване), като това доказване трябва да е пълно (безспорно, несъмнено). Апелативният съд е приел за установено, че с Определение от 27.11.2018 г. по нохд № 5251/2018 г. по описа на РС-Варна е одобрено споразумение, с което делинквентът И. Н. е признат за виновен за настъпването на процесното ПТП - при извършване на маневра „завой наляво“ той е нарушил правилата за движение по пътищата, а именно разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗДвП, предписваща, че водачът на ППС, който ще предприеме каквато и да е маневра, преди да я започне, трябва да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, да се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение. Изяснено е, че делинквентът по непредпазливост е причинил тежка телесна повреда на Х. Т. Х., изразяваща се в кръш синдром и компартмент синдром, които две състояния са довели до постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота. При установяване на динамиката на процесното ПТП въззивният съд е съобразил заключението на САТЕ, прието от него: релевантното транспортно произшествие е настъпило на 15.07.2017 г., около 19,00 ч., при суха настилка, в светлата част на денонощието и при добра, пряка видимост на участниците в движението, като водачът на л. а. „Мерцедес 180 С“ е предприел маневра „завой наляво“ към отклонение, водещо до лозов масив, вследствие на която навлязъл в лявата пътна лента. В същото време мотоциклетът, управляван от пострадалия ищец, също се движел в лявата пътна лента, но не успял да спре своевременно, като настъпил удар, вследствие на което мотоциклетистът отхвръкнал напред и наляво. Скоростта на движение на л. а. е била 33,46 км/ч, а мотоциклетистът се движел със 122,33 км/ч - при разрешена скорост от 80 км/ч. Съдът е приел, че водачът на лекия автомобил е имал техническа възможност да предотврати ПТП, в случай че бе възприел и реагирал своевременно на опасността - приближаващия зад него в лявата пътна лента мотоциклет, тъй като при осъществяване на предприетата маневра е могъл и е бил длъжен да съобрази, че ще създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, поради което при предприемане на маневрата е следвало да се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение. От друга страна, мотоциклетистът не е могъл да предотврати процесното ПТП чрез спиране или отклоняване, тъй като опасната му зона на спиране е била по-голяма от отстоянието, на което се е намирал преди мястото на удара. Този извод не би се променил дори скоростта му да отговаря на разрешената от 80 км/ч., тъй като той би могъл да предотврати удара единствено, в случай че се е движел със скорост от 31,80 км/ч. Въз основана тези приети за установени по делото правнорелевантни обстоятелства и взаимовръзките между тях апелативният съд е достигнал до извода, че не е доказан фактът, че с действията си или бездействията си увреденото лице е нарушило предписани от закона правила за поведение, като тези нарушения да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, а от друга страна, липсват доказателства, че и при спазване на скоростните ограничения настъпилите увреди за мотоциклетиста биха били в по-нисък размер. При определяне на размера на заместващото обезщетение за настъпилите неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид сравнително младата възраст на ищеца - на 31 години към момента на инцидента, тежките телесни увреждания - кръш синдром (остра бъбречна недостатъчност при размачкана мускулатура) и компартмент синдром на десния горен крайник (притисната артерия и загуба на кръвоснабдяване в резултат на размачканите тъкани), довели до опасно за живота състояние, изискващо незабавна медицинска интервенция; размачкване на дясната лъчева, лакътна и мишнична артерия с последвала тромбоза и прекъсване на нервите на десния горен крайник; счупване на лявата лопатка и ключица, и изкълчване на лявата лакътна става, довели до трайно затруднение на движенията на левия горен крайник за повече от 30 дни; изкълчване на лявото коляно с последица трайно затруднение на движенията на левия долен крайник за повече от два месеца; счупване на диафизата на дясна бедрена кост, обусловило трайно затруднение на движенията на десния долен крайник за повече от шест месеца и счупване на дясна раменна кост, на двете кости на дясната предмишница и на метакарпалните кости вдясно. Изяснено е, че ищецът е провел болнично лечение в реанимация, отделения по съдова хирургия и ортопедия, продължило месеци, като той е претърпял множество хирургични интервенции (19 бр.) за репозиция на фрактурите, фиксации, намествания, почистване и дебридмен, възстановяване на колатерални връзки и др. Поставена му е изкуствена колянна става. Поради хипертрофия и хипотония на мускулите на четирите крайника е бил подложен на рехабилитационни процедури. Съобразено е, че и понастоящем е налице трайна и необратима увреда на десния горен крайник - пълно осакатяване поради прекъснати нерви (дясната ръка на ищеца „виси“ свободно около торса). Налице са и остатъчни ограничения в движенията на дясно рамо, ляво коляно и лява лакътна става. Ищецът е с призната 100% неработоспособност за срок от 2 години по повод уврежданията. Макар и лечебният процес да е завършил, той следва да продължи по отношение изкълчването на лявата колянна става. Установено е, че процесното ПТП се е отразило неблагоприятно върху психиката на пострадалия, като през първите шест месеца той е развил разстройство в адаптацията, тревожно-депресивен синдром и посттравматично стресово разстройство. Към настоящия момент ищецът е с прояви на посттравматично стресово разстройство, включващи кошмарни сънища, дистанцираност, емоционална хладност, а преди инцидента е бил в отлично физическо и психическо състояние. По отношение на последиците за психиката на пострадалия съдът приел, че след шестия месец симптомите са затихнали, като той не е търсил специализирана медицинска помощ, вкл. не е провеждал психотерапевтично и медикаментозно лечение. Понастоящем е с пълна инвалидизация на дясна ръка и с изкуствена колянна става, като впоследствие той няма да може да води пълноценен живот. Възстановяването е с цената на продължило с месеци болнично лечение и операции, при това - с изключително сериозни остатъчни дефекти. При така приетите за изяснени правнорелевантни факти апелативният съд е достигнал до правния извод, че размерът на справедливото заместващо обезщетение, определено съобразно критериите по чл. 52 ЗЗД, възлиза на сумата от 300000 лв., което е преценено като отговарящо на икономическата ситуация в страната към датата на деликта, ориентир за която са както официално оповестените статистически данни за средна работна заплата, инфлация и пр., така и нормативно установените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите (чл. 492 КЗ). Съобразявайки правнорелевантния факт, че застрахователят е заплатил сумата от 50000 лв., въззивният съд е уважил предявеният осъдителен иск до размера от 250000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Поставените от касатора Х. Х. и първите два правни въпроса в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, обосновано от касатора „ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД, макар и под различна формулировка обобщени се отнасят до прилагането на критерия за справедливост, уреден в правната норма на чл. 52 ЗЗД, при определяне на заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди от травматичните увреждания при осъществен деликт – по предявен пряк иск срещу застрахователя по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Те са абстрактно формулирани и отговарят на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като са и от значение за изхода на делото (включени са в предмета на спора и са обусловили волята на съда), но не се установява осъществяването на допълнителната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана безпротиворечива и многобройна съдебна практика на ВКС, която препотвърждава и доразвива тълкувателните постановки от ППВС № 4/23.12.1968 г., с които са определени критериите за понятието „справедливост“. Това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на заместващото обезщетение, а в обстоятелствената част на решението, в която е изяснена правосъдната воля на съда, следва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. При определяне на размера на заместващото обезщетение за причинените на пострадалия неимуществени вреди, настъпили вследствие на получените тежки травматични увреждания, въззивният съд се е съобразил с указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на чл. 52 ЗЗД – възрастта на пострадалия и неговото здравословно състояние преди пътния инцидент (млад човек, в отлично физическо и психическо състояние); характера и степента на причинените увреждания (многобройни и изключително тежки); продължителността и интензитета на търпените болки и страдания, които продължават и към настоящия момент (налице е пълна инвалидизация на дясна ръка и ищецът е с изкуствена колянна става); вида на проведеното лечение (престой в болнично заведение в реанимация, в отделения по съдова хирургия и ортопедия, продължило месеци; ищецът е преживял множество хирургични интервенции (19 на брой) за репозиция на фрактурите, фиксации, намествания, почистване и дебридмен, възстановяване на колатерални връзки и пр.; поставяне на изкуствена колянна става); негативното отражение на инцидента върху живота на пострадалия и неговата психика, съпроводено с обстоятелството, че лечението все още не е приключило, респ. че вследствие на трайните травматични увреждания няма да води пълноценен живот. Съобразил е и общественото разбиране за справедливост към датата на настъпването на вредата, отчитайки конкретните икономически условия в страната, ориентир за което са съответните нива на застрахователно покритие. Въз основа на този съвкупен анализ на правнорелевантните факти, относими към определяне на размера на заместващото обезщетение, апелативният съд е счел, че справедливото обезщетение за причинените на ищеца при ПТП неимуществени вреди възлиза на 300000 лв. Съобразявайки, че застрахователят е заплатил на пострадалия застрахователно обезщетение за причиняване на неимуществените вреди при настъпване на процесния покрит застрахователен риск в размер на 50000 лв., предявеният пряк иск е уважен до сумата от 250000 лв. Обобщени третият, четвъртият, петият и шестият правни въпроси, поставени от касатора-застраховател, са свързани с изясняване на нормативните изисквания за установяване на фактите, обуславящи съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия (т. нар. „компенсация на вини“ по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД), законоустановените критерии за определяне на конкретния принос на делинквента и пострадалия в единния цялостен съпричинителен процес между фактите и явленията в обективната действителност (т. нар. причинно-следствена връзка), както и при съпоставяне на тяхното казуално участие в процеса на настъпване на вредоносните последици. Макар и поставени абстрактно и обуславящи правното съждение на въззивния съд при отхвърляне на правонамаляващото материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия мотоциклетист, респ. при преценка на конкретния казуален принос на увредения за настъпване на вредоносните последици (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК), тези материалноправни въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС (специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Както е изяснено в посочените от касатора относими по тези правни въпроси решения, така и от служебно известното на касационната инстанция Решение № 34/15.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1562/2018 г„ I г. о., ТК, в което са възприети разрешения на идентични правни въпроси, дадени в предходно постановени решения на ВКС (изрично описани), „по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е формирана задължителна практика, обективирана в ППВС № 17/63 г. и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС... Според възприетото в тях разрешение при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се съпостави конкретното поведение на делинквента и това на увредения, и да се отчита тежестта на допуснатите от всеки нарушения, намиращи се в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат. За да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение и за да се определи степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, като следва да се прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата. Последните трябва да бъдат доказани по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която е въвела възражението за съпричиняване“. Въззивният съд, при разглеждане на своевременно релевираното материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия, не се е отклонил от константната практика на ВКС. Макар и да е установено в процеса на доказване, че увреденият мотоциклетист се е движел с неразрешена скорост - 122,33 км/ч, при ограничение от 80 км/ч., апелативният съд е счел, че водачът на лекия автомобил е имал техническа възможност да предотврати ПТП, в случай че бе възприел и реагирал своевременно на опасността - приближаващия зад него в лявата пътна лента мотоциклет. Прието е за доказано, че мотоциклетистът не е могъл да предотврати процесното ПТП чрез спиране или отклоняване, тъй като опасната му зона на спиране е била по-голяма от отстоянието, на което се е намирал преди мястото на удара, като този извод не би се променил дори скоростта му да отговаря на разрешената от 80 км/ч., тъй като той би могъл да предотврати удара единствено, в случай че се е движел със скорост от 31,80 км/ч. Следователно, съобразявайки взаимовръзките между конкретно установените в процеса на доказване факти, свързани с динамиката на процесното ПТП, апелативният съд не е отхвърлил възражението за съпричиняване, защото не е зачел изключително високата скорост на движение на мотоциклетиста, а тъй като е счел, че в процеса на доказване застрахователят не е установил не само причинно-следствената връзка между противоправно поведение на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а и обстоятелството, че и при спазване на скоростните ограничения настъпилите увреди за мотоциклетиста биха били в по-нисък размер. В този смисъл, въззивният съд е обсъдил всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните при обосноваване на своите решаващи изводи, поради което обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване и по поставения осми (процесуалноправен) въпрос в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК на касатора-застраховател (той е разрешен не в противоречие, а в съответствие с цитираната съдебна практика на ВКС). Единадесетият материалноправен въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не е обусловил правосъдната воля на въззивния съд – възражението за съпричиняване е счетено за неоснователно не защото апелативният съд е приел, че увреденият мотоциклетист не е нарушил правната норма на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, дори и да е управлявал с допустима от закона максимална скорост, а защото в процеса на доказване застрахователят не е установил чрез пълно доказване причинно-следствената връзка между твърдяното противоправно поведение и настъпилия тежък вредоносен резултат. Седмият, деветият и десетият въпроси не са материалноправни по смисъла на общата процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по същество с тях се релевират правни доводи за необоснованост на обжалвания съдебен акт, респ. за неправилно приложение на материалния закон от въззивния съд - касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 и 3 ГПК, които обаче могат да бъдат разглеждани едва в производството по чл. 290 ГПК, т.е. след установяване, че въззивното решение подлежи на касационен контрол. Макар и в касационната жалба касаторът Х. Т. Х. да е навел касационен довод за неправилност на въззивното решение с правното съждение, че искането за присъждане на законни лихви след предявяване на исковата молба (арг. чл. 214, ал. 2 ГПК) е допустимо да се релевира и пред въззивната инстанция, той не е поставил съответен правен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което и в приложение на тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, настоящият съдебен състав не може да го изведе както от правните доводи в касационната жалба, така и от изложението към нея. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед на обстоятелството, че и двете касационни жалби не са допуснати до касационни обжалване, следва – на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да се присъдят сторените съдебни разноски от ответника-застраховател по касационната жалба на Х. Т. Х. – в доказания размер на сумата от 20460 лв. с ДДС, представляваща уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на писмен отговор срещу касационната жалба, подадена от Х. Т. Х.. Процесуалният представител на ответника по касационната жалба на касатора-застраховател не е поискал в нейния писмен отговор присъждане на адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство пред ВКС, поради което такова не трябва да се присъжда. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд