Определение № 365 от 09.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 216/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на А. Л. М. и Г. Л. /неправилно посочено „Т.“/ М., чрез адв. Л. Б., срещу определение № 529/12.10.2022 г. по в. ч. гр. д. № 305/2022 г. на Окръжния съд - М. за потвърждаване на определение № 260282/05.07.2022 г. по гр. д. № 1458/2019 г. на Ломския районен съд, с което е прекратено производството по делото поради липса на правен интерес от предявения от наследодателя на касаторите Л. Т. М., починал в хода на производството, срещу наследници на Н. Р. М., иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.

Касаторите поддържат оплакване за неправилност като порок на обжалваното определение. Твърдят, че въззивният съд при преценката за наличие на правен интерес не е съобразил данните по делото за висящо, спряно в изчакване на решението по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, административно производство по гр. д. № 1404/2019 г. на Ломския районен съд, в което е оспорено като нищожно решение № 121А/11.11.1994 г. на поземлената комисия - В., обл. М., за възстановяване на собствеността върху земеделските имоти на наследодателя Н. М. в полза на всички наследници, както и мълчалив отказ за образуване на отделна преписка по заявлението на Т. М. за връщане лично на него в собственост на завещани му от Н. М. земеделски земи от 23.540 дка. Твърдят, че въззивният съд не е съобразил данните по делото, че Т. М. е внесъл в ТКЗС в землището на [населено място] земеделски земи от 50.160 дка, като 23.540 дка от тях му били завещани, както и установеното от вещото лице, че по заявлението на Т. М. няма постановен изричен отказ за възстановяване на имоти само в негова индивидуална собственост на база завещанието и документите за включване в ТКЗС, а всички описани земи са включени в общите наследствени имоти на Н. М..

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторите формулират като обуславящи въпросите:

1. Допустим ли е иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ при положение, че е налице висящо производство по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ, в рамките на което решението на поземлената комисия е оспорено като нищожно и е поискано същото да бъде прогласено за нищожно, и при положение, че съдът, пред когото е оспорено решението на поземлената комисия като нищожно, все още не се е произнесъл по това оспорване с влязъл в сила съдебен акт, както и при положение, че съдът, пред когото е заведен искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, е оставил без уважение искането да бъде извършен косвен съдебен контрол върху валидността на решението на поземлената комисия - поддържат, че въпросът е решен в противоречие с ТР № 1 по гр. д. № 11/1997 г. на ОСГК на ВКС;

2. Обвързано ли е оспорването на решението на поземлената комисия като нищожно със срок с оглед разпоредбата на чл. 149, ал. 5 АПК и оправомощен ли е съдът, разглеждащ иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, при преценка за допустимост на производството, образувано пред него, да приеме, че административното производство е приключило с окончателно решение, без към момента на формиране на тази преценка да е приключило с влязъл в сила съдебен акт друго висящо производство, в рамките на което е оспорено като нищожно решението на поземлената комисия и е оспорен мълчаливият отказ на реституционния орган да възстанови земята на лицето, легитимиращо се като собственик на заявената за възстановяване земя - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

3. Обстоятелството, че в подаденото заявление заявителят се е вписал като наследник на едно лице, но е представил документи, легитимиращи единствено него като собственик, равнозначно ли е на липса на заявление за възстановяване на собствеността в полза единствено на заявителя и пропуснат срок по чл. 11 ЗСПЗЗ - поддържат, че този въпрос е разрешен в противоречие с определение № 450/20.07.2017 г. по гр. д. № 406/2017 г. на ВКС, I-во г. о.

От ответниците по жалбата в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор.

Частната касационна жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от страна по делото с правен интерес от обжалването, срещу въззивен съдебен акт, който подлежи на обжалване по арг. от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК като постановен по установителен иск за собственост, макар и към минал момент.

Относно наличието на основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното:

За да потвърди определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството, окръжният съд е приел, че според твърденията на жалбоподателите техният възходящ Т. Д. М. е подал заявление до поземлената комисия в лично качество, а не като наследник на Н. М., но комисията неправилно е тълкувала заявлението и не се е съобразила с представените доказателства, поради което и не се е произнесла по искането му, т. е. налице е мълчалив отказ, а е възстановила заявените имоти на общия наследодател на страните.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че Т. Д. М. като наследник на Н. М. е подал заявление до поземлената комисия на 20.01.1992 г., по което е образувана преписка № 2725/28.01.1992 г., като към преписката е приложена имотна ведомост 27, издадена на Н. М.. С решение № 121А/11.11.1994 г. по посочената преписка на наследниците на Н. М. е възстановено правото на собственост съгласно план за земеразделяне на четири земеделски имота: нива № ............от 88.060 дка; нива № ............от 1.020 дка; ливада № .............от 0.545 дка и ливада № ..............от 0.050 дка. Решението няма отхвърлителен диспозитив. С протокол 335/21.07.1995 г. поземлената комисия е въвела Т. М. във владение на описаните в решението имоти, като в протокола, който е подписан лично от него, е записано, че е пълномощник на наследниците.

От правна страна е прието, че е налице приключила административна процедура по възстановяване на собствеността на наследниците на Н. М., но не и такава по отношение на Т. М.. Твърдението за наличие на мълчалив отказ по заявлението на Т. М. е прието от въззивния съд за неоснователно. В тази връзка е посочено, че ищецът се е опитал да тълкува волята на заявителя в смисъл, че е поискано възстановяване на земя, която е изключителна негова собственост, а погрешно поземлената комисия се е произнесла по отношение на наследниците, което се опровергава от доказателствата по делото, сочещи, че Т. е бил уведомен за решението още през 1995 г. Дори да се приеме, че поземлената комисия се е произнесла неправилно, сроковете за подаване на ново заявление към датата на подаване на исковата молба отдавна са изтекли, а след като тази възможност е преклудирана, то не може да се приеме за основателно твърдението, че е налице висяща административна процедура по възстановяване правото на собственост. Прието е, че районният съд е постановил определението си в съответствие с т. 3А на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г, на ОСГК на ВКС, според което когато административното производство е приключило с окончателен отказ за възстановяване на собствеността или то не може да започне поради изтичане на сроковете по чл. 11 ЗСПЗЗ, предявяването на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е процесуално недопустимо.

Предвид предмета на делото и мотивите към обжалваното определение, касационно обжалване не може да се допусне по първия и втория въпроси, тъй като те не са обуславящи изхода на делото и по тях въззивният съд не се е произнасял. Дори по делото да са налице данни за висящо производство по оспорване на решението на поземлената комисия като нищожно, както и на мълчалив отказ по заявление на Т. М. в лично качество, които да не е съобразил, единственият мотив на окръжния съд за недопустимост на иска е липсата на заявление от Т. М., подадено в срока по чл. 11 ЗСПЗЗ, за възстановяване на земи в негова изключителна собственост. А щом това е така, то евентуалното прогласяване за нищожно на решението на поземлената комисия, постановено според въззивния съд по заявление на Т. М. за възстановяване на собствеността в полза на всички наследници на Н. М., не би открило възможност собствеността да бъде възстановена само на Т. М. в негово лично качество. Освен това - косвен съдебен контрол върху решението на поземлената комисия не се дължи в производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, тъй като в този случай спорът е за собственост не към настоящия момент, спрямо който решението има легитимиращо действие по въпроса чия е собствеността, а към момента на обобществяване на земеделските земи.

Касационно обжалване следва да се допусне по третия въпрос, но на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като определение № 450/20.07.2017 г. по гр. д. № 406/2017 г. на ВКС, I-во г. о., с което не е допуснато касационно обжалване в производство по чл. 288 ГПК, не формира съдебна практика по конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а на настоящия състав на ВКС, I-во г. о., не е известна съдебна практика по поставения въпрос.

По въпроса, по който се допуска касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., приема, че когато в заявлението по чл. 11 ЗСПЗЗ заявителят е вписал, че е наследник на едно лице, но е приложил документи, според които той е бил собственик на част от заявените за възстановяване земеделски земи към момента на обобществяването им, това не е равнозначно на липса на подадено заявление и пропуснат срок по чл. 11 ЗСПЗЗ. Съображенията за този отговор са следните:

Процедурата по възстановяване по реда на ЗСПЗЗ на собствеността върху земеделските земи започва с подаване на заявление на лицата, чиито земи са били обобществени в хипотезите на чл. 10, ал. 1-14 от закона. Заявлението се отправя до съответната общинска служба по земеделие и следва да съдържа описание на имота и доказателства за правото на собственост /чл. 11, ал. 1, чл. 12, ал. 1 ЗСПЗЗ/. Съгласно чл. 14 ППЗСПЗЗ подаденото заявление от един наследник ползва всички останали наследници. Приложението на тази разпоредба обаче винаги следва да бъде съобразено с волята на заявителя, изразена при подаване на заявлението. В преобладаващия брой случаи, вписвайки в заявлението, че е наследник на общ наследодател, заявителят изразява воля възстановяването на собствеността да бъде направено в рамките на наследството. В подобна хипотеза може да се приеме, че заявлението ползва и останалите наследници на общия наследодател. Житейски е възможна обаче и хипотеза, при която, вписвайки в заявлението името и на наследодателя, заявителят да посочи както негови имоти, така и свои собствени имоти, които е разграничил, като е представил документи, изключващи наследствения характер на заявените в лично качество земи - например завещание в негова полза от общия наследодател, опис-декларация за членство в ТКЗС, в която земите са описани като придобити на лично основание, и др. п. В този случай може да се приеме, че тази част от земите са заявени за възстановяване със съзнанието, че правото на собственост е придобито на лично основание, а не по наследство от общия наследодател. И ако в решението на общинската служба по земеделие за възстановяване на собствеността двете групи имоти не са разграничени, искът на заявителя с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ срещу останалите наследници на общия наследодател за установяване на твърдението, че към момента на обобществяване на земите правото на собственост е принадлежало нему, е допустим.

По съществото на частната касационна жалба - същата е основателна. С оглед дадения отговор на въпроса и доказателствата по делото, неправилно въззивният съд е приел, че Т. М. не е заявил в срока по чл. 11 ЗСПЗЗ за възстановяване земеделски земи в своя индивидуална собственост - процесните 23.540 дка ниви, завещани му от общия наследодател Н. М.. Според техническата експертиза, допусната от първоинстанционния съд и приета по делото като неоспорена от страните, както и от изслушването на вещото лице в съдебното заседание, към преписка № 2725/28.01.1992 г. /която не е представена в цялост по делото/, освен препис - извлечение от имотната ведомост на Н. М., са приложени завещание от 1931 г. в полза на Т. М., както и декларацията на Т. М. за членство в ТКЗС, които сочат, че процесните земеделски земи са заявени за възстановяване със съзнанието, че заявителят е внесъл като свои земи в ТКЗС, но отделна преписка за възстановяване на собствеността само в негова полза не е образувана. Кога е приложено завещанието вещото лице не може да отговори, но това е ирелевантно, защото посочените доказателства за индивидуална собственост на заявителя са били налични към момента на постановяване на решението на поземлената комисия. Обстоятелството, че Т. М. е бил уведомен за решението на поземлената комисия от 1994 г., както е приел въззивният съд, и не го е обжалвал, както и че е бил въведен в имота, е без значение за преценката какво той е заявил за възстановяване, както и за преценката за допустимостта на иска, защото неговите наследници, след смъртта му, разполагат със самостоятелни права да предявяват иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.

С решение № 121А/11.11.1994 г. на поземлената комисия земеделските земи са възстановени с план за земеразделяне общо на наследниците на Н. М.. Според данните от техническата експертиза във възстановените земи са включени процесните 23.540 дка ниви, завещани на Т. М.. Това решение легитимира към настоящия момент като собственици, вкл. на спорните земи, всички наследници на общия наследодател, докато ищците твърдят, че част от възстановените земи са били лична собственост на техния наследодател Т. М. към момента на обобществяването им чрез внасянето им в ТКЗС, а не на Н. М., както е според решението на поземлената комисия. Или - налице е спор за право на собственост върху възстановени земеделски земи към минал момент, а следователно и правен интерес от иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, защото въз основа на съдебното решение по този иск ишците могат да поискат изменение на решението на поземлената комисия на основание на чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ.

По делото не е налице хипотезата, визирана в т. 3А на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, защото срокът за заявяване възстановяването на спорните по делото земеделски земи като индивидуална собственост на Т. М., предвид изложеното по-горе, е спазен.

Възивното определение, с което се потвърждава прекратяването на делото, като неправилно следва да се отмени, ведно с първоинстанционното определение, а делото следва да се върне на Ломския районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по иска с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,