Определение № 3158 от 28.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1116/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „ХУК Кобург Общо застраховане“ АД, дружество от ФР Германия, чрез процесуалния му пълномощник - адв. Т. Б., срещу решение №26/11.01.2024г., постановено по в.т.д. №802/2023г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 810 от 23.06.2023 г. по т.д. № 41/2023 г. на Софийския градски съд, ТО, VІ - 2 състав, в частта му, с която искът с правно основание чл. 411 КЗ, предявен от „ХУК Кобург Общо застраховане“ АД срещу „ОЗК-Застраховане“ АД, е отхвърлен като неоснователен и недоказан за разликата над сумата 6 754,91 лева до пълния предявен размер от 27 322,55 лева, представляваща дължимо остатъчно регресно вземане за изплатено от ищеца обезщетение по имуществена застраховка „КАСКО на МПС“ по полица № 608/432631-D относно лек автомобил „Фолксваген Голф“, и в частта, с която искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен като неоснователен и недоказан за разликата над сумата 2 648,55 лева до пълния предявен размер от 5 537,14 лева за периода от 31.08.2021 г. до 14.09.2021 г., представляваща обезщетение за забава на плащането на сумата 20 030,50 лева за периода от 15.09.2021 г. до 2.01.2023 г., и за сумата 6 754.91 лева - за периода от 3.01.2023 г. до 5.01.2023 г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и необосновано. Твърди, че в случая липсват твърдения за извършен ремонт на автомобила, защото такъв не е правен. Сочи, че гражданството на собственика на погиналата вещ е ирелевантно, но съдът е следвало да съобрази, че увреденото МПС обичайно се намира на територията на ФР Германия, тъй като собственикът му се е установил да живее преимуществено там, поради което счита, че всички щети следва да бъдат отстранени там и при съобразяване на цените по немския пазар. Счита, че с голяма доза увереност можело да се твърди, че вещото лице по съдебно - автотехническата експертиза би потвърдило, че възстановителната стойност би била посочената в съставения от „ДЕКРА Аутомобил“ ООД частен документ, наименован „хипотетична оценка на автомобил“, възлизаща на сумата от 19 650 евро, тъй като това била най-голямата експертна организация в света. Възразява срещу изложеното, че не била поставена такава задача на експертизата, като счита, че отговорите на въпроси 2 и 3 предполагали уточняването на ценовите параметри и на немския пазар. Поддържа, че съдът неоснователно е оставил без уважение искането му за назначаване на допълнителна автотехническа експертиза поради процесуална преклузия. Счита, че безспорно е налице и процесуалното нарушение, което е изложено във въззивната му жалба. С оглед горното претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и уважаване на исковите му претенции в пълния предявен размер.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Размерът на дължимото от застрахователя обезщетение при непозволено увреждане, причинено от застрахован при него деликвент, когато увреденият по деликтното правоотношение е чуждестранно лице, и репарирането на вредите е сторено в чужбина, не следва ли да бъде съобразен с действително заплатената обезщетителна сума, с оглед задължението им за пълно обезщетяване, поради което и стойността на дължимото застрахователно обезщетение не следва ли да се съобразява с цените в държавата, в които е била отстранена щетата? Следва ли да се приема за обосновано възприемането, че паричната стойност, необходима за възстановяване на лекия автомобил, е тази, изчислена от вещото лице на база средни пазарни цени в Република България?“;

2. „Може ли въззивният съд да приеме за недоказан факт от решаващо значение за делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване, и без преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото и включен в предмета на доказване? Съобразно правилата на чл. 154 ГПК, не следва ли съдът да посочи като нуждаещ се от доказване факта, че стойността на обезщетението, което ищецът е заплатил на застрахования, се съизмерява с изчислената по средно-пазарните цени във ФР Германия стойност на труда и частите на автомобила, необходими за възстановяването му? Не следва ли да уведоми страните, че а/счита тези факти и обстоятелства за спорни по делото и б/ поради това ги включва в предмета на доказване? Не следва ли да укаже на всяка от страните, че в нейна тежест е да установи конкретни факти – тези, на които основава своите искания, респ. че всяка от страните следва да докаже тези конкретно посочени от съда факти?“;

3. „Въззивният съд не дължи ли даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършват в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания? Това, по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК, не е ли извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство? Следва ли да се остави без уважение искането, направено пред второинстанционния съд, за назначаване на допълнителна автотехническа експертиза, с аргумента, че е изтекла процесуална преклузия, защото искането не е било заявено пред първоинстанционния съд и не е заявено такова и във въззивната жалба?“; 4. „Не следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти? Допустимо ли е въззивният съд да изключи с решението си приобщени по делото доказателства, ако преди това не са давани указания на ползващата се от тях страна, че следва да уточни какви конкретни обстоятелства доказва с всяко от приложените писмени доказателства или да ангажира други доказателства за фактите, до които те се отнасят?“;

5. „Като гаранция на състезателното начало, чл. 142, ал. 2 ГПК, не задължава ли съда да не разглежда делото, когато страната и пълномощникът й или само пълномощникът, са редовно призовани, но са възпрепятствани да се явят по обективни причини, които страната не може да отстрани? Когато страна в процеса депозира искане за отлагане на делото поради заболяване и представя съответни медицински документи, съдът не би ли следвало да е обвързан от становището и преценката на лекарите за необходимостта от домашно стационарно лечение, със забрана за активно движение? Обездвижването изцяло на крака, лекарската забрана за движение, обективната невъзможност за придвижване и шофиране, не би ли следвало да са в достатъчна степен приемливи медицински причини за уважаване на молбата за отлагане на делото? Поради фактите, че законният представител на „ХУК Кобург Общо застраховане“ АД е чужд гражданин, не говори български език, няма юридическо образование и не е разполагал с достатъчно време, за да ангажира друг адвокат, който да е във възможност да се запознае с делото и да е в състояние да защити неговия интерес, не следва ли да бъде признато и по отношение на последния наличието на препятствие за явяване, което не е било възможно да бъде отстранено?“

Касаторът сочи, че въпросите по пункт първи са разрешени от съда в противоречие с приетото в решение № 57/07.07.2016г. по т.д.№ 3751/2014г. на ВКС, 1 т.о., за въпросите по пункт II и III се позовава на практиката, обективирана в решение №105/19.02.2024г. по гр.д. №1168/2023г. на ВКС, 3 г.о., а по последните въпроси в пункт V изтъква, че са разрешени в противоречие със следните актове на ВКС: решение № 60084/14.07.2021г. по гр.д.№ 51/2021г., 1 г.о., решение № 141/29.05.2017г. по гр.д.№1105/2017г., 4 г.о., решение № 60216/24.11.2021г. по гр.д. №1467/2021г., 3 г.о.

Ответникът по касационната жалба – ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД оспорва жалбата по съображения, подробно изложени в подадения писмен отговор от 21.05.2024г. чрез процесуалния си пълномощник – юрк. С. Х.. Сочи, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на решението. Претендира присъждане на разноски за производството, изразяващи се в юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, и е процесуално допустима.

САС е бил сезиран с въззивна жалба от ищеца, в която се излага, че решението на СГС е неправилно поради нарушение на материалния закон. Въззивникът е изтъкнал, че действителната стойност е следвало да се определи по цените на пазара във ФР Германия, и неправилно е прието от съда, че увреденият автомобил следва да бъде възстановен в България, както и че липсва тотална щета. Жалбоподателят е посочил и, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение на чл. 142, ал. 2 ГПК, като не е отложил делото, въпреки представения болничен лист за адвокат Б.. Във въззивната жалба няма оплаквания относно доклада на делото от СГС, нито във връзка с разпределение на доказателствената тежест по чл. 154 ГПК, като не са заявени и никакви искания по доказателствата или оспорване на изслушаната автотехническа експертиза. Липсата на искания по доказателствата е констатирал и въззивния съд при насрочване на делото с разпореждането от 11.10.2023г., за което въззивникът е уведомен с връчената му призовка. Едва в насроченото съдебно заседание на 22.11.2023г. процесуалният представител на ищеца е заявил искане за назначаване на допълнителна автотехническа експертиза, което въззивният съд е оставил без уважение с аргумент, че е настъпила преклузия.

За да постанови обжалваното въззивно решение, Софийски апелативен съд е приел, че е установено от фактическа страна по делото, че на 20.04.2021г. в [населено място] по вина на водача на лек автомобил „Волво ХЦ 70“ - Т. К., чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника „ОЗК - Застраховане“ АД, е настъпило пътнотранспортно произшествие, от което са причинени имуществени вреди на лек автомобил „Фолксваген Голф“, собственост на Щ. Р., гражданин на ФР Германия. Увреденият автомобил бил застрахован по полица по имуществена застраховка „КАСКО на МПС“ с № 608/432631-D, издадена от „ХУК Кобург Общо застраховане“ АД. Въззивният съд е счел, че по образуваната преписка по щета № 0410-100-0034-2021 на 3.01.2023г. била преведена доброволно сумата 19 813.32 лева. Приел е, че на 5.07.2021г. ищецът платил на Щ. Р. сумата 20 757.50 евро, формирана от сумите: 19 650 евро - обезщетение за действителната стойност на автомобила; 1000 евро - стойност на запазените части; 2 085.50 евро - разходи за заместващ автомобил и 25 евро - разни. Въззивният съд е приел, кредитирайки заключението на САТЕ, че към датата на ПТП - 20.04.2021 г., необходимата за възстановяване на увредения лек автомобил сума, изчислена по средни пазарни цени, е 20 274,97 лева, а действителната стойност на автомобила към същата дата възлиза на 32 704 лева, и че както е посочено от експерта, не е налице тотална щета.

Въззивният съд е приел, че предявеният иск е по чл. 411, пр. 2 от КЗ, претенция от встъпилия в правата на застрахования застраховател по имуществена застраховка Каско, срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на причинителя на вредата, като спорът е само за несправедливо определена стойност на увреденото имущество. Във връзка с международноправния елемент в правоотношението, САС е приел, че вредите, претъпени от собственика на автомобила, са настъпили вследствие пътно произшествие в [населено място]. Счел е, че съгласно разпоредбата на чл. 105, ал. 1 от КМЧП задълженията, произтичащи от непозволено увреждане, се уреждат от правото на държавата, на чиято територия са настъпили, или има опасност да настъпят непосредствените вреди. Посочил е, че ищецът не е релевирал твърдения, а и не се установява непозволеното увреждане да е в значително по - тясна връзка с друга държава, по смисъла на чл. 105, ал. 3, за да се приложи правото на ФР Германия, тъй като няма данни за наличието на предходно отношение между страните в спора, основано на договор, който е в тясна връзка с непозволеното увреждане. САС е счел, че това съответства и на нормата на чл. 4, ал. 1 от Регламент (ЕС) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11.07.2007г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения, съгласно която приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт. Приел е, че тя не противоречи и на нормите в Раздел 3 на Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, уреждащи компетентността по дела във връзка със застраховане. С оглед горното е приел, че спорът следва да бъде разрешен в съответствие с гражданскоправните норми на българската държава.

САС е посочил, че разпоредбата на чл. 499, ал. 2 от КЗ постановява, че при вреди на имущество обезщетението не може да надвиши действителната стойност на причинената вреда. Отчел е, че съгласно чл. 400, ал. 1 и 2 от КЗ за действителна застрахователна стойност се смята стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго от същия вид и качество, а за възстановителна застрахователна стойност - стойността за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка. САС е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 390, ал. 2, т. 2 от КЗ при изплащане на парично обезщетение, стойността на разходите за необходимия ремонт следва да се определи въз основа на експертна оценка. Приел е, че съгласно чл. 154 ГПК доказателствената тежест е на ищеца, който следва да установи, че стойността на обезщетението, което е заплатил на застрахования, се съизмерява с изчислената по среднопазарните цени във ФР Германия стойност на труда и частите на автомобила, необходими за възстановяването му. САС е счел, че не може да се възприеме съставения от „ДЕКРА Аутомобил“ ООД частен документ, наименован „хипотетична оценка на автомобил“. Приел е, че посочената в него възстановителна стойност от 19 650 евро не може да бъде възприета за меродавна, тъй като данните на автомобила са били установени единствено по непредставени по делото документи (фактури и въпросник) и снимков материал, без да са посочени конкретните увреждания, и съдържанието на документа се изчерпва с едно описание на серийното и специалното оборудване на автомобила. Въззивният съд е приел, че ищецът сам е осуетил възможността да установи значим за спора факт, като не е включил в задачата на поисканата в исковата молба техническа експертиза въпрос относно действителната стойност на причинените вреди, изчислена по средно пазарните цени във ФР Германия. Отчел е и че заключението на експертизата не е било оспорено в срока по чл. 200, ал. 3 от ГПК и затова съдът е възприел констатацията на вещото лице, че паричната стойност, необходима за възстановяването на лекия автомобил, изчислена на база средни пазарни цени, е 20 274,97 лева. Приел е, че независимо от заболяването на адв. Б., той е имал време да предупреди доверителя си за невъзможността да извършва за неопределен срок присъствено надлежните процесуални действия, с оглед евентуалното посочване на негов заместник. Заключил е, че бездействието му не може да бъде възприемано като неотстранимо препятствие, което съдът да е игнорирал, и по този начин да е нарушил правото на участие на страната в производството по делото. Предвид така изложените мотиви е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му част.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

ВКС счита, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно, недопустимо или очевидно неправилно, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК. Извън горната хипотеза, касаторът следва да установи наличие на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правните изводи на съда по делото. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е налице, когато в обжалваното решение правният въпрос е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение, Постановление или с трайната практика на ВКС по същия.

Поставените от касатора материалноправни въпроси в пункт I на изложението, свързани с начина на определяне на размера на дължимото обезщетение, са израз на оплакването на касатора, че неправилно въззивният съд не е отчел цените на немския пазар, но не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е възприел, това което сочи и касаторът, че обезщетението следва да е съизмеримо с действителната стойност на вредите, но е приел, че ищецът не е доказал твърденията си за остойностяването им съобразно пазарната стойност на немския пазар с ангажираните по делото доказателства. Предвид горното въпросите не могат да се приемат за обуславящи решаващите мотиви на въззивния съд и не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК. Те не удовлетворяват и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не са разрешени в противоречие, а съгласно практиката на съда, защото въззивният съд е приел, че съгласно цитираното решение Решение № 57 от 7.07.2016 г. по т.д. № 3751/2014 г. на ВКС, І т.о., размерът на дължимото от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” обезщетение при непозволено увреждане, причинено от застрахован при него деликвент, когато увреденият по деликтното правоотношение е чуждестранно лице, и поправянето на вредите е извършено в чужбина, следва да бъде съобразен с действително заплатената сума, с оглед задължението за пълното им обезщетяване, поради което и стойността на възстановителния ремонт се съобразява с цените в държавата, в която е била отстранена щетата, но е счел за недоказани твърденията на въззивника по размера на претенцията.

Поставените във втори пункт въпроси, свързани с разпределението на доказателствената тежест и прилагането на чл. 154 ГПК, са процесуалноправни и в този смисъл обуславящи по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, но не удовлетворяват допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно задължителните указания на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ГПК възлага на въззивния съд да следи служебно за нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол е изключен, а по силата на изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно за нарушение на процесуалните правила, въззивният съд не следи служебно и следва да се произнесе по само и с оглед заявените в жалбата доводи и изтъкнати пороци. В настоящата хипотеза, САС не е действал противно на практиката на ВКС, а съгласно същата, тъй като във въззивната жалба не са въведени никакви доводи във връзка с доклада, разпределението на доказателствената тежест от първоинстанционния съд и по приложението на чл. 154 ГПК, поради което дори и да е било допуснато такова нарушение от СГС, същото не е изтъкнато от въззивника в жалбата му и съответно поради това не е обсъждано от апелативния съд. Предвид горното така формулираните въпроси не съставляват основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не са разрешени в противоречие с практиката на съда и не отговарят на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Третата група въпроси, свързани с дължимите указания от въззивния съд и настъпването на преклузия по чл. 266, ал.3 ГПК, също са процесуалноправни и в този смисъл изпълняват общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. По въпросите е налице задължителна съдебна практика, обективирана в т. 2 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, а само в случай, че въззивната жалба се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Апелативният съд не е давал указания на жалбоподателя, което съответства на практиката на ВКС, тъй като липсват оплаквания във въззивната жалба във връзка с доклада на първоинстанционния съд, както и заявени в същата искания по доказателствата. Следователно и тази група въпроси не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Въпросите, поставени от касатора по пункт IV, свързани с решаващата дейност на въззивния съд и обсъждането на доказателствата, като процесуалноправни, се явяват обуславящи всяко съдебно производство, но не са разрешени от въззивния съд противно на практиката на ВКС. Константна и непротиворечива е практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, в което се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, като въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е действал в противоречие с горецитираната практика, а съответно на същата, като е изложил мотиви, обсъждайки доказателствата по делото и относимите към спора доводи на страните, поради което тези въпроси не могат да обусловят допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Възприемането от въззивния съд на различна от обосноваваната от касатора доказателствена стойност на частния документ, съставен от „ДЕКРА Аутомобил“ ООД, и наименован „хипотетична оценка на автомобил“, не означава, че същият е изключен от доказателствения материал по делото и във връзка с горното САС е процедирал противно на практиката на ВКС. С оглед изложените съображения и тази група въпроси не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Поставените пета групи въпроси, свързани с доводите на касатора за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение по чл. 142, ал.2 ГПК, не могат да обусловят допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не отговорят на общото селективно основание по чл. 280, ал.1 ГПК. Независимо от възприетото от въззивния съд дали първоинстанционният е допуснал съществено процесуално нарушение, неотлагайки делото поради заболяване на адвоката на ищеца, при предпоставките на чл. 142, ал.2 ГПК, или не, горното не би довело до различен правен резултат, тъй като касаторът не е заявил доказателствени искания своевременно във въззивната си жалба, които да е обосновал със соченото препятстване на правото му на участие в процеса. Следователно така поставените въпроси не се явяват обуславящи изхода на спора. Следва да се посочи и, че подвъпросите във втората част / възприемането на фактите по медицинските документи, преценката на това, дали законният представител е чужденец и говори български език/, не отговарят на критериите по чл. 280, ал.1 ГПК, и защото са по правилността и са фактически, т.е. изискват конкретна преценка на съжденията и изводите на въззивния съд въз основа на данните по делото. Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактите от въззивния съд и тяхната преценка, са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не подлежат на проверка в стадия по селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.

С оглед гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Предвид изхода на спора на касатора не се следват разноски. Ответникът по касация е претендирал присъждане на юрисконсултско възнаграждение, осъществена е процесуална защита от юрисконсулт, поради което следва да му се присъди сумата от 150 лв. като съдебно-деловодни разноски за настоящото производство.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ търговско отделение,