Определение № 4248 от 26.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3071/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на П. М. Г., чрез адв. М. П., срещу въззивно определение № 291/13.06.2024 г. постановено по възз. ч. гр. д. № 243/2024 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е оставена без уважение частната жалба на касатора против определение № 1066/19.04.2024 г. по гр. д. № 571/2024 г. на Окръжен съд – Бургас, с което производството по делото е прекратено поради недопустимост на предявения иск. В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е незаконосъобразно и се иска отмяната му. В изложението си за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по следния въпрос: „при разглеждане на въпроса за правото на иск по чл. 62, ал. 1 СК, следва ли да се изхожда единствено от факта, дали лицето е встъпило в граждански брак с майката на детето, като се изключи хипотезата на съвместно съжителство, без да се отчете защитата на личността, ефективно зачитане на личния живот, при спазване на справедлив баланс между конкуриращите се интереси на личността и обществото като цяло“ - твърди се противоречие с решение от 21.12.2010 г. на ЕСПЧ по дело „Ч. срещу България“, жалба № 3456/2003 г. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но конкретен правен въпрос във връзка с него не е формулиран. Поддържа се също, че определението е очевидно неправилно - чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното: Производството по делото е образувано по предявен от П. Г. иск по чл. 62, ал. 1 СК за оспорване бащинството на малолетното дете Б. П. Г.. Установено е, че ищецът не е сключвал брак с майката – ответницата Д. Х., а произходът от баща на детето Б. е установен чрез извършено от Г. припознаване. При тези данни въззивният съд е приел, че предявеният иск е недопустим. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 62, ал. 1 СК ищецът не е активно легитимиран да оспорва бащинството на детето, тъй като нормата предоставя такова право на съпруга на майката. В случая, брачна връзка между майката и бащата на Б. никога не е имало, поради което предявеният иск е счетен за недопустим и производството по делото е прекратено. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, поставеният в изложението на касатора въпрос няма претендираното значение. Не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като не се твърди противоречие на въззивното определение с решения на Конституционния съд на РБ или на СЕС. Неотносими за селектирането на жалбата са доводите за несъобразяване на акта, чиято отмяна се претендира, с цитираното решение на ЕСПЧ, доколкото практиката на ЕСПЧ е извън обхвата на селективното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Отделно от това, в решението на ЕСПЧ е разгледана жалбата на А. Ч. за нарушение правото му на зачитане на личния и семейния живот по чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, като е коментирана необходимостта от предприемане на законодателни промени в националното законодателство, с оглед на които да се създаде възможност за всяко трето лице, което твърди, че е биологичен баща на дете, да установи своето бащинство. В тази насока са приетите с ДВ, обн. бр.103/2020 г. изменения на СК, вкл. с нормата на чл. 62, ал. 5 СК е предвидена възможност за трето лице, което твърди, че е биологичен баща на детето да оспори бащинството (по акта за раждане), но искът задължително се съединява с иск за установяване на произхода. Следва да се има предвид, че константно в националната съдебна практика (напр. – ППВС № 5/1978 г., мотиви към ТР № 2/05.02.2015 г. по т.д. №2/2014 г. на ОСГК), както и в практиката на ЕСПЧ се приема, че в интерес на детето е то да има правно установен произход, който интерес стои над този на родителите му. В решенията си по този вид дела ЕСПЧ е посочвал също, че съображението за това кое е в най-добрия интерес на детето е от първостепенно значение във всяко дело и в зависимост от неговото естество и сериозност, най-добрият интерес на детето може да надделее над интересите на родителите. Съгласно действащата редакция на разпоредбата на чл. 62, ал. 1 СК, легитимиран да заведе този иск е съпругът на майката, като докаже, че детето не е могло да бъде заченато от него. Този иск може да бъде предявен до изтичането на една година от узнаване на раждането. Ако обстоятелствата, опровергаващи бащинството, са узнати по-късно по независещи от ищеца причини, искът може да бъде предявен до изтичането на една година от узнаването на тези обстоятелства, но не по-късно от навършване на пълнолетие на детето. Обуславящите правото на иск на презумптивния баща по чл. 62, ал.1 СК предпоставки са идентични и в двете хипотези на цитираната алинея - качеството на съпруг на майката на дете, което е родено по време на брака или преди изтичане на триста дни от неговото прекратяване и срок за упражняване на правото. В случая, изложените твърдения в исковата молба са, че бащинството на ищеца е установено чрез припознаване, поради което, както е приел и въззивният съд, не е налице активна процесуална легитимация на страната за предявяването на иска по чл. 62, ал. 1 СК. Защитата на страната по отношение на извършеното припознаване се осъществява по друг процесуален ред, ако са спазени преклузивните срокове и са налице предпоставките за това. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в изложението не е формулиран въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК, което изключва възможността частната жалба да бъде селектирана по незададен от страната правен въпрос (вж. - т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Съобразно изложените по-горе съображения, обжалваното определение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал. 2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Определението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В случая, такива пороци на обжалвания акт не се констатират. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение