Определение № 359 от 27.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 1790/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба и частна касационна жалба на Д. Н. Р. срещу решение №974 от 24.04.2019г. по гр.д.4303/18г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касационната и частната касационна жалба – Гаранционен фонд, София, чрез пълномощника си –юрк. Т. М. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът Р., чрез пълномощника си – адв. С. Ч. е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Освен това е сочила общо и недопустимост на въззивното решение. Поставила е въпроса – „ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно съдът да съобрази нормативно определените лимити на отговорността по застраховка „ Гражданска отговорност” на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?”. Страната е развила разбирането си по въпроса, като се е позовала на решение на №83/09г. на ВКС, ІІ т.о. и др., от които е цитирала част. Поставен е въпросът – „ При формиране на изводи относно размера на обезщетението, следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение,начина времетраенето и степента на възстановяването му, остатъчните явления, претърпените неудобства от битов и социален характер до момента и в бъдеще”.Страната е поддържала оплаквания за неправилност на решението, като е заявила, че поради това счита въззивното решение за постановено в противоречие с изброени съдебни актове на ВКС, свързани с определянето на обезщетение по чл.52 ЗЗД и прилагания принцип за справедливост. Под № 3 е поставен въпросът -: „ Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти” Посочено е общо, че според решение №3923 /17 на ВКС съдилищата имали задължение да мотивират конкретните обстоятелства и значението им за определяне на обезщетението. Поставен е въпросът/№4/„ За да е налице съпричиняване, следва ли да е установен конкретен принос на пострадалия или е достатъчно да има само предположение за поставяне в риск”.Страната е развила накратко своето разбиране по въпроса в контекста на защитната си теза, като е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с назована от нея „ константна практика”, без конкретно посочване на актове. Поставени във връзка с оплакванията на страната за неправилност на поставеното решение са и въпросите: - „ Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга насока”, ” Обвързан ли е съдът със оплакванията, сторени във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба” и „Следва ли съдът да се съобрази с практиката по други сходни случаи”. Изброени са съдебни актове, като общо е развито оплакване за допуснати нарушения без същите да бъдат конкретно посочени. По последния въпрос са разгледани съдебни актове в контекста на оплакването на страната за твърдяна несправедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Други доводи не са развити. Доколкото страната бланково е отбелязала недопустимост на съдебният акт,като основание за допускане на касационно обжалване, без да изложи съображения за това и поради обективна липса на такова основание се налага извод че решението постановено от Софийски апелативен съд е допустим съдебен акт. Касаторът Р. не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТР ОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. С оглед така възприетата със задължителна практика дефинитивност на основанието, от формулираните от страната въпроси- първи, втори и трети / въпреки общата им насоченост към оплаквания от крайният постановен резултат/ би могъл да бъде изведен релевантен, тъй като основното им съдържание, свързано с критериите за определяне размера на обезщетение по чл.52 ЗЗД е релевантно по всяко дело, по което се претендират неимуществени вреди от непозволено увреждане. Тези въпроси, обаче, страната е обосновала с оплакване за неправилност на акта, основано на фактически невярната интерпретация на мотивите на съда. Противно на твърденията в изложението, съдът е обсъдил установените факти по спора, именно в контекста на изброените от касатора критерии / включени при поставяне на въпросите/- при вземане предвид възрастта на пострадалия, обществено икономическите условия в страната и т.н. и е направил мотивиран извод, свързан с размера на обезщетението като в тази връзка изцяло се е съобразил с т.11 ПП ВС №.4/68г. Следователно, ц итираните решения на ВКС по поставените въпроси са в съответствие като решаващи изводи, а не в противоречие с акта на въззивния съд. Т.е. по така поставените общи въпроси не е обосноваван релевантен довод за допускане на касационно обжалване. Обстоятелството, че съдилищата определят различни по размер обезщетения при непозволено увреждане не обосновава становището на страната за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е свързано с формирането на противоречива практика при тълкуването на нормата-съдържанието и обхвата й са изяснени чрез посочената и от касатора нормативна практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Доколкото липсва обосноваване на противоречие по правен въпрос с тази практика изброена от касатора, то не е налице и валидно обосновано основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният въпрос по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, дори и да бъде приет за релевантен, въпреки липсата на доводи за връзка с подробните мотиви на въззивния съд в тази насока, не е обоснован като допълнителен критерий доколкото страната е изразила лаконично своето разбиране относно приложима „ константна практика”на ВКС, но не е посочила конкретно противоречие по конкретно изброени актове допуснати от въззивният съд при сравнението на изводите по тях с такава практика, поради което по този въпрос липсва обосноваване на допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т1 ГПК. Следващите два въпроса не са релевантни, тъй като страната не е сочила конкретно процедиране на състава, чиято неправилност счита, че е довела до постановения правен резултат. Последният поставен въпрос също не е релевантен като формулиран без съобразяване с въведения процесуален ред относно нормите за формиране на вътрешното убеждение на съда. Същият е поставен при неправилно разбиране на уреденото императивно процесуално съдържание на мотивите на съдебният акт в контекста на задължението на съда да съобразява задължителни за него актове, в обхвата, на които не са включени разрешенията по други „сходни” според страната случаи. Освен това, по този въпрос, наличието на задължителна тълкувателна практика изключва като основание за допускане на касационно обжалване казуалното разрешаване на въпросите обхванати от нея.Също така поради това е изключено и соченото основание от страната по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Следователно, съобразно изложеното от касатора по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК и решението на Софийски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По частната касационна жалба: Частният касатор Р. е обжалвала въззивното решение в частта му, с която съдът се е произнесъл по нейна частна жалба против определението на първостепенния съд, с което е отказано изменение на решението в частта му за разноските. Страната поддържа, че същите следва да бъдат понесени от ответника по спора независимо от изхода на делото тъй като той бил станал причина за завеждане на иска. С изложението за допускане на решението в тази му част до касационно обжалване Р. е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК като е поставила въпросът: „От кой момент изпада в забава за плащане на обезщетение Гаранционния фонд”. Накратко е разгледана практика на ВКС относно дължимост на законна лихва върху обезщетенията за неимуществени вреди. Поставен е и въпросът – „В чия полза съдът следва да присъди разноски при отхвърлен иск поради извършено плащане, в хода на висящ процес / след настъпване падежа на дълга/. Страната е сочила противоречие с определение № 674/11 на ВКС, ІV г.о. Страната не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване.Първият поставен въпрос не е релевантен с оглед заявеното основание за обжалване на решението в тази му част, а именно отговорност за разноски в хипотеза на това, че ответникът е станал причина за образуване на делото. В тази връзка, страната не е обосновала и връзка с решаващите изводи на състава доколкото същият е приел за приложима нормата на чл.288,ал.11 КЗ /отм./ в контекста на възможността предоставена на увреденото лице да подаде искова молба в случай, че фонда не се произнесе по подадената молба по ал.7, откаже да плати или лицето не е съгласно с размера на обезщетението В случая, обаче, фактически фондът е бил сезиран с молба за изплащане на обезщетение на 22.03.2016г., като доказателства са били представени на 25.04.2016г., като тримесечният срок за произнасяне е изтекъл на 25.07.2016г. В рамките на този законово определен от ал.7 на текста, ответникът се е произнесъл, определил е обезщетение и го е изплатил, като избор на ищцата е било да заведе преди изтичане на този срок на 20.05.2016г. иск, поради което и фондът не е отговорен за този неим избор. При тези решаващи мотиви въпросът не обосновава извод за наличие на общо основание, което е достатъчно за да не бъде допуснато касационно обжалване. Вторият поставен въпрос, с оглед изложените мотиви на състава също не е релевантен, но дори и да бъде приет за такъв се обосновава извод само за общо основание тъй като страната не мотивира довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1 т.1 ГПК. Приложеното определение е ирелевантно като засягащо различна от разглежданата хипотеза, а именно определяне на юристконсулстко възнаграждение по обезщетение по чл.252,ал.1 ЗМВР и обусловени от този текст задължения за ищеца заплатени в хода на процеса пот които е изведена и причината за завеждане на иска. Следователно, с оглед така въведените с изложението доводи по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1 ГПК и решението на Софийски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. При този изход на спора на ответника по касация следва да бъде заплатено юристконсултско възнаграждение в размер на 450лв. на основание чл.78,ал.3 вр. ал.8 ГПК.