Определение № 50089 от 21.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2512/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. П. П. срещу решение № 28 от 07.02.2022 г., постановено по в. гр. д. № 1796/2021г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено решение № 67 от 14.01.2020 г., постановено по гр. д. № 1918/2018 г. на Районен съд – Стара Загора, с което е отхвърлена като неоснователна молбата на Т. П. П. по чл. 251 от ГПК за тълкуване на решение № 829 от 11.06.2019 г., постановено по гр. д. № 1918/2018 г. по описа на Районен съд – Стара Загора. Касаторът счита, че обжалваното решение на въззивния съд е неправилно, тъй като са налице предпоставките за тълкуване на първоинстанционното решение. За допускане на касационно обжалване се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставя следния правен въпрос: „Следва ли да бъде извършено тълкуване поотделно на два взаимосвързани диспозитива на две отделни решения, когато изпълнението на определеното в единия диспозитив е в противоречие на другия диспозитив, като е налице двусмисленост, правещи ги неизпълними?“. Посочва, че по този въпрос следва да бъде допуснато обжалването на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 253 от 28.09.2020 г. по гр. д. № 4250/2019 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 36 от 10.02.2017 г. по гр. д. № 406/2015 г. на ВКС, III г. о. Освен това касаторът счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на решението – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответниците по касация – Т. М. Б. и С. М. Б., са подали писмен отговор, в който молят да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение поради липса на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. По същество считат, че касационната жалба е неоснователна. Ответникът по касация М. Т. Б. не е взел становище по касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о. на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, Окръжен съд – Стара Загора е приел, че с решение № 829 от 11.06.2019 г., постановено по гр. д. № 1918/2018 г. по описа на Районен съд – Стара Загора, е определен режим на лични отношения на бабата С. М. Б. и дядото Т. М. Б. с малолетния им внук Р. М. Б., като същите имат право да виждат и взимат детето при себе си съвместно с неговия баща М. Т. Б., съгласно определения с решение № 365196 от 19.03.2018 г. по гр. д. № 48124/2017 г. на Софийски районен съд режим на лични контакти между М. Т. Б. и детето: всеки втори петък, събота и неделя от месеца, с преспиване на същото дете в дома им в [населено място], ж. к. „К. село, [улица], ет. 5, ап. 15, от 18:00 ч. в петъчния ден до 18:00 ч. на неделния ден, както и 7 дни през лятото, несъвпадащи с платения годишен отпуск на майката Т. П. П., със задължение за вземане и връщане на детето в дома на майката. Въззивният съд е счел за неоснователна молбата на Т. П. П. да се тълкува дали според решение № 829 от 11.06.2019г. на Районен съд – Стара Загора вземането на детето трябва да става от контактен център, както е определено в решение № 365196 от 19.03.2018 г. по гр. д. № 48124/2017 г. на Софийски районен съд, и дали режима на бабата и дядото съвпада с този на бащата относно 7-те дни през лятото, несъвпадащи с платения годишен отпуск на майката. В решението си въззивният съд е посочил, че в диспозитива на решение № 829 от 11.06.2019 г. на Районен съд – Стара Загора не е предвидено вземането на детето да става от контактен център, а изрично е указано вземането и връщането на детето да се осъществява от дома на майката. Освен това според съда в диспозитива на същото решение ясно е посочено, че определеният режим на лични отношения на бабата и дядото е съвместен с този на бащата, тоест включен е в режима на лични отношения на бащата, което важи както за определените почивни дни, така и за 7-те дни през лятото. Изтъкнато е, че и в мотивите на решение № 829 от 11.06.2019 г. се излага защо вземането и връщането на детето е невъзможно да стане в контактен център: такъв липсва в [населено място], а КСУДС Стара Загора не предлагат такава социална услуга за съдействие при осъществяване на режим на лични отношения. С тези аргументи въззивният съд е приел, че решение № 829 от 11.06.2019 г. на Районен съд – Стара Загора не се нуждае от тълкуване, защото същото е ясно, поради което обжалваното решение, с което е отхвърлена молбата за тълкуване на решението е потвърдено. Според настоящия състав не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Поставеният правен въпрос не е решен в противоречие с цитираната практика на ВКС. В решение № 253 от 28.09.2020 г. по гр. д. № 4250/2019 г. на ВКС, IV г. о. се излага, че тълкуването по чл. 251 ГПК е специфична форма на авторитетно тълкуване, на което подлежат влезлите във формална законна сила решения, които са неясни или двусмислени и този им порок е обективиран в постановения от съда диспозитив. В този смисъл предмет на тълкуване могат да бъдат само неяснота или двусмисленост, съдържащи се в диспозитива на тълкувания съдебен акт, които водят до невъзможност да се изведе действителната воля на съда, който го е постановил. По пътя на тълкуването на съдебното решение не може да се признават нови факти, нито да се постановява нещо различно от отразеното в решението, дори и то да е неправилно. В цитираното от касатора решение № 36 от 10.02.2017 г. по гр. д. № 406/2015 г. на ВКС, III г. о. се съдържат сходни изводи, че на тълкуване по реда на чл. 251 ГПК подлежат влезлите в сила решения, които са неясни и е невъзможно да бъде извлечена формираната от съда воля. В този случай следва да бъде разяснен диспозитивът на решението, като неразбираем, съдържащ противоречие или двусмисленост, правещи го неизпълним. Мотивите подпомогат установяването на действителната воля, изразена в съдебния акт, тъй като са указание за нея. В производството по тълкуване не е допустимо да се обсъждат правни доводи относно предмета на спора и доказателствата, както и оплаквания за допуснати процесуални нарушения. Въззивното решение е изцяло съобразено с посочената практика на ВКС. В него е прието, че не е налице твърдяната от молителя неразбираемост на диспозитива на решението на районния съд, която да прави същия неизпълним. Очевидно е, че в диспозитива на решение № 829 от 11.06.2019 г. на Районен съд – Стара Загора не е предвидено вземането на детето да става от контактен център, а изрично е предвидено вземането и връщането на детето да се осъществява от дома на майката. Очевидно е също, че диспозитивът ва решението предписва определеният режим на лични отношения на бабата и дядото да е съвместен с този на бащата, тоест включен е в режима на лични отношения на бащата, което важи както за определените почивни дни, така и за 7-те дни през лятото. Както е посочил въззивният съд, налице е едно ясно решение, което не се нуждае от тълкуване. Според настоящия състав поставеният от касатора въпрос не е от значение за точното тълкуване на закона и за развитието на правото. Предпоставките за тълкуване по чл. 251 ГПК са изяснени в съдебната практика, част от която е цитирана по-горе, която практика е непротиворечива и не се нуждае от осъвременяване и развитие. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е очевиден подобен порок, то това следва да се установява от самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, което в случая не е налице по отношение на въззивното решение. Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото на касатора не се дължат разноски, а на ответниците по касация Т. и С. Б., депозирали отговор на касационна жалба, следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение от 300лв., за което е отбелязано, че е заплатено в договора за правна защита и съдействие за касационна инстанция. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.