Определение № 66 от 08.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1004/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба, подадена от В. Б. В., чрез адвокат Х. Т. от САК, срещу въззивно Решение № 5735 от 23.10.2024 г. по в.гр.д.№ 3557/2023 г. на Софийски градски съд, ІV „д“ възз.гр.състав.

С въззивното решение е потвърдено Решение № 20041915 от 13.06.2022 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с Решение № 20074136 от 12.01.2023 г., постановени по гр.д.№ 8816/2021 г. на Софийски районен съд, 46 гр.състав, с което са отхвърлени предявените от В. Б. В. срещу И. И. Д. и Я. П. К. искове: (1) с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на реална част с площ от 69 кв.м., с граници по букви А-Б-В-Г-А (съгласно изготвената комбинирана скица-Приложение № 1 към СТЕ), представляваща реална част от имот с идентификатор *, граничеща с имот с идентификатор * – придаваема площ между два съседни имота (собствения на ответниците ПИ * и собствения на ищеца ПИ *) съгласно регулационния план, одобрен със Заповед РД-50-09-164 от 16.04.1984 г. на Главния архитект на София и за осъждане на ответниците да предадат на ищеца владението върху процесната реална част; (2) с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците да преместят оградата между имот с идентификатор * и имот с идентификатор * по действителната регулационна линия между имотите за тяхна сметка, (3) с правно основание чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца сумата 3 600 лева, с която ответниците са се обогатили, ползвайки без правно основание процесните 69 кв.м.

Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. - за граждански дела, и до 20 000 лв. - за търговски дела, освен когато се обжалват решения по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях обуславящи искове. В случая въззивното решение по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД е постановено по претенция, чиято цена не достига минималния праг за допустимост на касационното обжалване по граждански дела, като отсъства основание за приложението на изключението от правилото по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Като недопустима, в тази й част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото – прекратено.

Ответниците по жалбата И. И. Д. и Я. П. К. са депозирали отговор чрез адвокат В. Д. от САК. Поддържат, че липсват основания за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

Между страните по делото не е спорно и от нотариален акт № 64, том I, peг.№ 1792, дело № 54 от 2002 г. на Нотариус К. А. е установено, че ищецът В. Б. В. е собственик на УПИ, представляващ парцел *-*, кв. 34 по плана на [населено място], м. Ф., с площ от 770 кв.м., с идентификатор по КККР ***, с площ по скица от 769 кв.м. по действащата кадастрална карта.

От приложения протокол от съдебна спогодба по гр.д.№ 9437/1985 г. на СРС е установено, че ответниците са собственици на съседния УПИ парцел *-*, кв. 34 по плана на [населено място], м. Ф., с площ от 615 кв.м., идентичен с ПИ *** по действащата кадастрална карта.

Не е спорно по делото, че между ПИ *, собственост на ищеца, и ПИ * - собственост на ответниците, има изградена ограда. Ищецът не е спорил, че оградата е била на място и не е местена, откакто е закупил имота през 2002 г., а ответниците са поддържали, че оградата е съществувала още преди делбата от 1985 г. и е изградена по регулационните линии на плана от 1963 г.

Във връзка със спорните факти, пред СРС е прието заключение на СТЕ, което въззивният съд е кредитирал като компетентно изготвено. Вещото лице е посочило, че имотът на ищеца - ПИ ***, с площ - 769 кв.м., представлява по действащия регулационен план УПИ *-*, кв. 34 с площ - 758 кв.м. и граници както следва: от север УПИ *-*, кв. 34 (ПИ ***) - имотът на ответниците, от изток УПИ *-*, от юг - улица, от югозапад УПИ *-* и от запад: УПИ *-* и УПИ *-*. Съгласно кадастралния и регулационен план, одобрен със Заповед № 73 от 18.02.1963 г., имотите на ищеца и на ответниците са били един общ ПИ с пл.№ * и с площ 1 398 кв.м. В регулационния план от 1963 г. границата между двата имота фигурира и съответства на реално изградената ограда, която е с разположение съгласно делбения протокол. Последният съответства на ДРП от 1963 г. Тази реално изградена ограда съответства и на имотната граница, отразена в действащата кадастралната карта. Оградата е отразена на изготвената комбинирана скица към СТЕ с букви Г-В. Според експертизата, с ДРП от 1984 г. на кв. 34, м. Ф., от имота на ищеца *** се отнемат от южната страна 69 кв.м. за улица, по цифри 1-2-3-4-1 от комбинираната скица. Вследствие на това дворищно-регулационната граница с УПИ *-* (ПИ на ответниците) се измества на север със същата площ, като общата площ на УПИ *–* (на ищеца) се запазва, а на УПИ *-* се намалява. Разликата между дворищно-регулационната линия между двата парцела по плана от 1963 г. и от 1984 г. се различава вследствие на това изместване. Придаваемата площ от 69 кв.м. между двата имота е отразена на комбинирана скица (Приложение 1) по букви: А-Б-В-Г-А. Вещото лице е отговорило в съдебно заседание на 22.02.2022 г., че ДРП от 1984 г. е изместил границата между двата имота по линията А-Б от комбинираната скица. Според експертизата ДРП от 1984 г. се смята за приложен едва с уреждане на сметките по регулация. За такова уреждане на сметки вещото лице не е намерило данни в общината, поради което е дало заключение, че няма данни регулацията да е приложена.

Пред СРС е прието удостоверение изх.№ Към РЛН22-ГР94-1202-(1) от СО, район „Люлин”, че по отношение на УПИ *-* и *-* от кв. 34 по плана на [населено място], м. Ф., одобрен със Заповед РД-50-09-164 от 16.04.1984 г. няма неуредени сметки по регулация и дворищната регулация е приложена.

От правна страна въззивният съд е приел, че между страните не е налице спор по въпроса, че ищецът е собственик на ПИ *, а ответниците са собственици на съседния ПИ *. Не е спорно също, че между двата имота има изградена паянтова ограда с бетонни колчета и телена мрежа, която е поставена преди повече от 50 години - още по времето, когато двата имота са били един общ имот. Според СТЕ тази ограда съответства на имотната граница по сега действащата кадастрална карта, както и на имотната граница по ДРП от 1963 г.

Във връзка с отчуждителното действие на ДРП от 1984 г., на което се позовава ищецът, за да обоснове възникването на право на собственост върху спорната реална част от съседния имот, въззивният съд е приел следното: Според ТР № 3 от 28.03.2011 г. по тълк.д.№ 3/2010 г. на ВКС, ОСГК, ДРП има непосредствено отчуждително действие; съгласно чл. 110, ал. 1 ЗТСУ (отм.) правото на собственост върху придадените по регулация части от един имот към парцел, отреден за друг имот и съсобствеността върху образувания от два маломерни имота общ парцел се придобиват по силата на самата регулация от момента на влизане в сила на ДРП, като това придобиване е под прекратително условие (арг. от ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр.д.№ 2/1993 г. на ВС, ОСГК). Съгласно разясненията, дадени в ТР № 3/1993 г. на ВС, ОСГК, което не е загубило сила, стабилизирането на отчуждителното действие на дворищнорегулационните планове при действието на ЗТСУ (отм.) и ЗПИНМ (отм.) настъпва при наличие на няколко алтернативни хипотези, а именно: заплащане на паричното обезщетение за придаваемите части; заемането на тези части по законоустановения ред чрез доброволно отстъпване по реда на чл. 111 ЗТСУ (отм.) или чрез въвод във владение, след снабдяване с нотариален акт за собственост по регулация на новия собственик и след погасяване вземането за обезщетение на бившия собственик по давност, или след изтичане на 10-годишен срок на владение на придаваемите места. Според възприетото становище от ВКС, при изпълнение на посочените изисквания ДРП се счита приложен и парцелните граници по него се считат за имотни при изработване на следващ кадастрален и регулационен план съгласно чл. 33, ал. 3 във вр. с ал. 1 и ал. 2 ЗТСУ (отм.). Следователно собственикът на имота, към който се придава площ по регулация, е длъжен да изпълни условията за заемането й, като, за да запази отчуждителното действие на регулационния план, той трябва или да плати дължимото обезщетение, или след изтичане на срока на погасителната давност да се снабди с нотариален акт по чл. 134, ал. 3 ЗТСУ (отм.), или да се изпълни процедурата по чл. 111 ЗТСУ (отм.).

По делото е установено, че имотната граница преди 1984 г. не е променяна, т.е. няма доброволно отстъпване на процесната територия. Ищецът не твърди, нито има данни да е извършен въвод на праводателите му в придадената към имота им реална част от съседния имот. Освен това е безспорно, че спорната реална част, придаваема по регулация от имота на ответниците към имота на ищеца по ДРП от 1984 г., е заградена още преди делбата на общия имот от 1985 г. Не се твърди и установява ищецът или неговият праводател да се е снабдил с титул за собственост вследствие на погасяването на задълженията им за заплащане на обезщетение по давност по законовия ред - чл. 111 ЗТСУ (отм.) във вр. чл. 134, ал. 3 ЗТСУ (отм.). Ищецът единствено е твърдял, че след като е извършена делбата през 1985 г., за новите собственици не е възникнало задължение за уреждане сметки по регулация, тъй като изменението на ДРП е извършено преди делбата, когато двата имота са били собствени на едни и същи лица и регулацията се счита за приложена.

Въз основа на изложеното въззивният съд е приел, че условията по ЗТСУ за стабилизиране на отчуждителното действие на ДРП не са осъществени до влизане в сила на ЗУТ (на 31.03.2001 г.). Ако условията не са осъществени, отчуждителното действие на дворищнорегулационния план може да се запази само при спазване на условията на § 6 и § 8 от ПР на ЗУТ. Съгласно тези разпоредби отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени ДРП, се продължава временно - до изтичане на сроковете по § 6, ал. 2 и 4 от ПР на ЗУТ, след което това отчуждително действие отпада автоматично, по силата на закона. Това разрешение е възприето в ТР № 3 от 28.03.2011 г. по тълк.д.№ 3/2010 г. на ВКС, ОСГК, с което е прието, че с изтичане на сроковете по § 6, ал. 2 и 4 от ПР на ЗУТ правото на собственост върху парцела се трансформира в право на собственост върху имота, за който е бил отреден дворищнорегулационният парцел, а придаваемите части се връщат в патримониума на собственика на имота, от който са били отчуждени, съответно - създадената по силата на неприложения дворищнорегулационен план съсобственост върху парцел, образуван от два маломерни имота, се прекратява автоматично, без да е необходимо провеждането на административна процедура по § 8, ал. 1, изр. 2 от ПР на ЗУТ (сега § 8, ал. 2 от ПР на ЗУТ) за изменение на неприложения дворищнорегулационен план.

Въззивният съд е приел, че в случая отчуждителното действие на регулационния план, одобрен със Заповед № РД-50-09-164 от 16.04.1984 г. на Главния архитект на София, е отпаднало и спорната реална част (площта от 69 кв.м., отразена на комбинирана скица към СТЕ (Приложение 1) по букви: А-Б-В-Г-А), е останала част от имота на ответниците. Освен това по делото не се твърди, нито се установява след влизане в сила на ЗУТ през 2001 г. да е провеждана процедура за доброволна промяна на вътрешните регулационни граници между двата имота, т.нар. „доброволна” регулация по правилата на ЗУТ. Съгласно чл. 15, ал. 2, 3, 4 и 5 ЗУТ изменението на подробен устройствен план, касаещо промяна на границите на урегулирани поземлени имоти (тоест придаването на части от един имот към съседен нему имот и образуването на общ урегулиран поземлен имот от два маломерни имота), се допуска само със съгласието на собствениците на двата имота, изразено със заявление и предварителен договор за прехвърляне на собственост. Тъй като не е доказано ищецът да е собственик на реалната част от имота на ответниците от 69 кв.м., то не е реализирана първата изискуема предпоставка за уважаване на иска по чл. 108 ЗС, без да е необходимо да се обсъждат останалите.

Тъй като в производството не е установено ищецът да е станал собственик на спорната реална част от процесния имот, искът по чл. 109 ЗС - за осъждане на ответниците да преместят оградата между ПИ * и ПИ * по действителната регулационната линия между имотите за тяхна сметка, също е намерен за неоснователен.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли да се приеме, че с влизане в сила на ДРП от 1984 г. настъпва трансформация на регулационните граници в имотни и плана е приложен, ако към този момент собственици и на двата урегулирани с плана имоти, от единия от който се придава площ към другия, са едни и същи лица;

2. Възниква ли задължение за обезщетение (уреждане на сметки по регулация) между собствениците на два съседни имота за придаваемата с ДРП от 1984 г. площ от единия към другия имот, при условие, че собствениците и на двата урегулирани с плана имоти, са едни и същи лица и между тях липсва разместване на собствеността по силата на плана;

3. Това, че съществуващата ограда между два съседни имота, собственост на едни и същи лица, не е преместена по новата вътрешна регулационна граница, определена с ДРП от 1984 г., докато съществува единство в собствеността, основание ли е да се приеме, че не е приложен влезлия в сила план за регулация;

4. Може ли да се приеме, че регулацията по ДРП от 1984 г. не е приложена поради незаемане на придаваемата от единия към другия имот част и отчуждителното действие на плана е прекратено по силата на § 8, ал. 1 ПЗР на ЗУТ, ако собствениците на урегулираните с плана имоти, единия към който се придава площ, и другия, от който се взима площта, са едни и същи;

5. Запазва ли се действието на ДРП от 1984 г. за придаваемата от единия към другия имот част и настъпилата трансформация на регулационните граници в имотни при последваща промяна в собствеността и новите собственици легитимират ли се като собственици на придадените части, независимо дали са ги завзели;

6. Каква е доказателствената сила по смисъла на чл. 179, ал. 2 ГПК на представеното удостоверение, издадено от Столична Община, в което се съдържа изявление, че за посочените в него имоти няма неуредени сметки по регулация и че дворищната регулация е приложена;

7. Задължен ли е съдът да признае и зачете документа, при положение, че ответната страна не е предприела действия по оспорване и оборване на неговата доказателствена сила;

8. Длъжен ли е съдът да приеме за доказано, че ДРП е приложен и няма неуредени сметки по регулация и че регулационните граници по плана от 1984 г. са станали имотни граници;

9. Задължена ли е въззивната инстанция да се произнесе по наведените в жалбата доводи, касаещи правилността на съдебния акт и конкретно по отношение на възражението, че е налице официален документ, който не е бил взет предвид от първоинстанционния съд;

10. Задължена ли е въззивната инстанция да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти, както и по направените от страните възражения.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: въпроси №№ 1-5 – в противоречие с Решение № 96 от 05.07.2018 г. по гр.д.№ 3758/2017 г. на ВКС, І г.о., въпроси №№ 6-9 - в противоречие с Решение № 249 от 12.11.2012 г. по гр.д.№ 270/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 102 от 04.10.2019 г. по гр.д.№ 4736/2017 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 50118 от 27.03.2023 г. по търг.д.№ 1457/2021 г. на ВКС, І т.о., въпрос № 10 – в противоречие с Решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744/2008 г. на ВКС, І г.о., Решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр.д.№ 241/2011 г. на ВКС, І г.о., Решение № 126 от 13.07.2015 г. по търг.д.№ 2322/2014 г. на ВКС, І т.о., Решение № 68 от 22.02.2012 г. по гр.д.№ 748/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 392 от 10.01.2012г. по гр.д.№ 891/2010 г. на ВКС, І г.о.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първите пет въпроса от изложението. Тези питания не кореспондират с мотивите на въззивното решение, не са обуславящи изхода на спора в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК и не могат да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросите предпоставят фактическа обстановка, каквато не е била установена по делото, тъй като не са налице доказателства дворищнорегулационния план от 1984 г. да е влязъл в сила преди 19.06.1985 г. – датата на одобряване на съдебната спогодба по делбено дело № 9437/1985 г. По тази причина не може да се приеме, че към момента на влизане в сила на плана собственици на процесните имоти са били едни и същи лица. Въззивният съд е приел, че съдебната спогодба за делба предхожда влизането в сила на дворищнорегулационния план от 1984 г., поради което този регулационен план касае имоти, които са били собственост на различни лица с произтичащото от това задължение за прилагането му по някой от способите, разяснени с ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр.д.№ 2/1993 г. на ВС, ОСГК. В Решение № 96 от 05.07.2018 г. по гр.д.№ 3758/2017 г. на ВКС, І г.о. е разгледана хипотеза на извършено при действието на ЗТСУ /отм./ изменение на влязъл в сила дворищно-регулационен план, при което от един имот, собственост на определено лице /в случая държавата/ се придава площ към съседен имот, собственост на същото лице, като е прието, че в този случай промяната в границите между двата имота настъпва от момента на влизане в сила на плана и задължение за уреждане на регулационни сметки не възниква; действието на този план се запазва при последваща промяна на собствеността и продажба от държавата на единия от урегулираните имоти на друго лице, като регулацията се счита приложена, независимо дали придадената част е заета. В настоящия случай при действието на дворищно-регулационния план от 1963 г. придаване по регулация не е извършено – това е сторено при действието на плана от 1984 г., когато не е било налице единство на собственика, тъй като собственици на съседните парцели вече са били различни лица.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроси №№ 6-9 от изложението. Представеното по делото удостоверение изх.№ Към РЛН22-ГР94-1202-(1) от СО, район „Люлин” обективира правен извод, който надхвърля удостоверителната компетентност на общината и не се ползва с обвързващата съда доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по десетия въпрос от изложението. Въпросът е свързан с приложението на чл. 269 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и касае задължението на въззивния съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с особеностите на уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, да обсъди събраните по делото доказателства, както и възраженията и доводите на страните и изложи собствени фактически и правни изводи. В съответствие с така установената практика на ВКС, въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна, посочил е върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка, разгледал е всички доводи и възражения на страните. Направил е свои собствени изводи по съществото на спора, касаещи основателността на предявения иск. Обстоятелството, че поддържаната от касатора теза в процеса не е била възприета от въззивния съд не сочи на несъобразяване с установената практика на ВКС и не е предпоставка за допускане касационно обжалване на въззивното решение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия