Определение № 378 от 18.05.2012 г. на ВКС по д. № 199/2011 г.

Производството е по чл. 288 ГПК във вр. с чл.280 ГПК. В. Г. П., В. Г. П., Е. М. Б. и К. Д. К. са подали касационна жалба срещу решение от 15.07.2010 г. по гр.д. № 2878 от 2004 г., постановено от Софийски градски съд, с което е оставено в сила решение от 17.06.2003 г. по гр.д. № 9062 от 1999 г. на Софийски районен съд, 42 състав и е отхвърлен предявеният положителен установителен иск за собственост – чл.97, ал.1 ГПК/отм./ от касаторите срещу Л. М. К. Т. В. Е. В. дер П., И. И. М., Л. Н. Ц., Б. П. Д. и Столична община за установяване правото на собственост върху 5/6 идеални части от сутеренен апартамент в ЕС, находяща се в [населено място], [улица], който представлява обща част по предназначение. При условията на евентуалност са се позовали и на придобивна давност. В жалбата се инвокират съображения за неправилност на решението поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения. Подържа се и оплакване за нищожност на решението. В представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК В. Г. П., В. Г. П., Е. М. Б. и К. Д. К. се позовават на разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК считайки, че следва да се допусне касационно разглеждане на решението понеже атакуваният съдебен акт е нищожен. Нищожността на акта съзират в издаването му “ при неподчинение на закона”. Подържат, че в решението не са изразени мотиви по съществени въпроси от значение за делото. Позовават се на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2009 г. на ОСГК и ТК на ВКС и считат, че касацията е задължителна защото въззивното решение има вероятност да е нищожно. Ответниците Л. М. К. Т. В. Е. В. дер П., И. И. М., Л. Н. Ц., Б. П. Д. и Столична община не са представили отговор. Отговор не е постъпил и от третото лице помагач Д. А. Д.. Върховния касационен съд, Първо гражданско отделение, намира, че въззивното решение, атакувано с касационната жалба на В. Г. П., В. Г. П., Е. М. Б. и К. Д. К. НЕ СЛЕДВА ДА СЕ ДОПУСНЕ ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ, тъй като не са налице условията на чл.280, ал.1 ГПК. От извършената проверка на решението не беше установено същото да е произнесено при наличието на отрицателни процесуални предпоставки или при липсата на положителни процесуални предпоставки, които да обуславят неговата нищожност. Софийски градски съд е отхвърлил предявеният от касаторите В. Г. П., В. Г. П., Е. М. Б. и К. Д. К. против Л. М. К. Т. В. Е. В. дер П., И. И. М., Л. Н. Ц., Б. П. Д. и Столична община положителен установителен иск – чл.97, ал.1 ГПК/отм./, с който ищците са поискали да бъде установено със сила на пресъдено нещо ,че сутеренният апартамент в сградата, притежавана в Етажната собственост и намираща се на [улица] се съпритежава в 5/6 идеални част като обща част на сградата по предназначение. Поискали са отмяна на два нотариални акта- ...., т......-...., рег. № ......, н.д. № ..... от ..... г. и н.а. №....., т......, рег. № ....., н.д. № ..... от ...... г., с които ответниците физически лица са се легитимирали като собственици на 3/4 ид. ч. от този апартамент и са го прехвърлили на Б. П. Д.. СО, район “С.” са съставили акт за общинска собственост № .... от ....... г. за 1/4 ид. ч. от този апартамент. Софийски градски съд е намерил иска за неоснователен. Счита ,че този апартамент се притежава в обикновена дялова съсобственост. За да стигне до този извод е проследил собствеността върху сградата от момента на нейното създаване. Установено е, че мястото е закупено от К. М. през 1896 г. с крепостен акт. Върху него е била изградена едноетажна жилищна сграда. През 1927 г. е починал К.М. П. / у-ние № ..... от ..... г./ и е оставил наследници- шест низходящи синове и дъщери и съпруга А. К. М., която е починала през 1961 г. Наследниците на П. пристрояват и надстрояват сградата и с договор за доброволна делба от ........ г. по гр.д. № 49 от 1929 г.на С.. Окр. Съд, Първо гр. отделение си поделят сградата, като всеки по коляно получава апартамент, а майката А. М. получава и “плодоползването “ на сутеренният апартамент. В тази спогодба, раздел ІІ ясно е посочено, че съделителите притежават в обща “неразделна” собственост конструктивните елементи на сградата, които обслужват всички обекти, обща пералня, сушилня и общия хол на тавана, а спорният апартамент се запазва в “гола собственост” на всички съделители. Спогодбата е действителна защото в нея участват всички съделители. От представеният архитектурен проект за изграждане на сградата от 1896 г. и от договора за строителство от същата година се вижда, че в сутеренният етаж е ситуирана кухня в източната част от към [улица]. В “Поемните условия”, изготвени преди преустройството през 1929 г. изрично е посочено, че в сутерена в тази част ще бъде оформено жилище, което ще включва трите източни стаи, кухня и тоалет. Като жилище тези помещения са били включени и в протокола за съдебна делба. През 1952 г. в апартамента е бил настанен от държавата М. Т., а в последствие в една от стаите е живяла и съпругата му И.. Този апартамент включващ три стаи и при наличието на клозет и кухня, е отговарял е на минималните изисквания за жилище. В този смисъл е и основното и допълнително заключение на изслушаното в.л.В. Т. Г., макар същия да набляга на настоящето ползване на помещенията като заведение. През 1929 г. са действали разпоредбите на чл. 125- чл.127 от Закона за имуществата, собствеността и сервитутите. В тези разпоредби се урежда обслужването на общите части по естеството си, но не и тези по предназначение. Наследниците на А. М. в част ІІ от протокола за съдебна спогодба изрично са уредили съпритежаването на общите части по естеството си, т.е. тези строителни и архитектурни елементи, които обособяват сградата като едно цяло, както и тези които са по предназначение – пералня, сушилня и общ хол. В този раздел изрично е посочено, че апартамента остава в съсобственост”гола собственост”. Едва с Наредбата- закон от 1935 г. за етажната собственост се въвежда и термина обща част по предназначение и с този нормативен акт се формира и разбирането за естеството на съпритежаването в етажна собственост, което се е запазило и до сега. И макар да липсва легално определение на термина “ общи части по предназначение” съдебната практика еднозначно приема, че това са помещения, които не обуславят конструктивната цялост на сградата, но по волята на етажните собственици и при архитектурни възможности обслужват останалите реално обособени и притежавани в собственост обекти, това са помещения за колички, сушилни, перални, портиерско жилище и др. Тези обекти не са визирани в чл.37 и сл. от Закона за собствеността, при действието на който касаторите са придобили жилищата си в процесната Етажна собственост, поради което следва да се изписват в нотариалните им актове. В нито един от документите за собственост на първоначалните собственици на отделните обекти в сградата не е посочено, че апартамента представлява обща част по предназначение. Този въпрос не е бил поставян до 1961 г. когато е прекратено “плодоползването “ учредено за А. К. М.. Този апартамент не е бил споменат като обща част и в последващите актове за собственост, включително и тези на касаторите. При извършените в последствие прехвърляния апартамента в сутеренния етаж, не е бил отбелязван като обща част на сградата. Всички тези съображения са подробно аргументирани в касираното решение и изводите в него са съобразени изцяло с доказателствения материал и трайната съдебна практика. Аргументирано е отхвърлен и предявеният при условията на евентуалност иск за придобиването на този апартамент по давност. Абсолютно задължителна предпоставка за допустимостта на касационното обжалване е атакуваният съдебен акт да съдържа произнасяне по релевантен материалноправен или процесуален въпрос, по отношение на който следва да е налице едно от изброените в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т.3 изисквания, а именно - въпросът да е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд; да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В случая не са налице хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК, а в изложението отново се инвокират оплаквания за неправилност на решението. Не се навеждат и обстоятелства за нищожност, макар, че това е основното съображение поради което се иска да се допусне касация на съдебният акт. По тези съображения настоящия състав намира, че не следва да се допусне касация по чл.280, ал.1 ГПК тъй като не са налице предпоставките за това, а именно различно разрешение на сходни казуси по поставените правни въпроси. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,