Определение № 695 от 04.12.2015 г. на ВКС по т. д. № 1011/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], против решение №1 от 05.01.2015г., постановено по в.гр.д. № 1197/2014г., по описа на Пловдивски апелативен съд, ІІІ-ти гражд.състав, с което е потвърдено решение №1361 от 10.07.2014г., постановено по гр.д. №2951/2013г. по описа на Окръжен съд-Пловдив. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което са уважени исковете на В. С.. Според касатора съдът е разгледал предявените искове в нарушение на принципа на диспозитивното начало, произнасяйки се по предмет, с който не е бил сезиран. В жалбата се твърди, че съдът е определил спорното право въз основа на обстоятелства, на които ищецът не се е позовавал в исковата си молба и по този начин се е произнесъл извън определения от страните предмет по спора и обхвата на търсената защита. По същите съображения се аргументира недопустимост на решението и в частта му, с която е потвърдено решението на Окръжен съд-Пловдив, с което са отхвърлени насрещните искове. Същевременно се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон свързано с незаконосъобразното отхвърляне както на възражението по чл. 28 ал.1 ЗЗД за унищожаемост на договора, така и на възражението за неизпълнен договор. Оспорва се законосъобразността на решението при определяне на размера на възнаграждението. Касаторът поддържа и оплакване за необоснованост, аргументирано с твърдението, че съдът не е обсъдил всички релевантни за спора доказателства. Иска се обезсилване на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски АС. При условията на евентуалност /ако не бъде прието от касационната инстанция, че решението на недопустимо/ се претендира отмяна на въззивното решение, отхвърляне на първоначалните искове и уважаване на насрещната претенция. Претендират се и разноски за инстанциите по същество и в производството пред ВКС. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280 ал.1 т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Поставени са следните въпроси: „Може ли съдът да излиза извън спорния предмет на делото, определяйки спорното материално право, съответно предмета на делото и вида на търсената от ищеца защита въз основа на факти на които ищецът не се е позовавал в обстоятелствената част на исковата молба?” - основание за допускане на касационно обжалване, поради противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: т.19 от TP № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС Решение № 249 от 23.07.2010г. на ВКС по гр. д № 91/2009 г., IVг.о ГК, Решение № 103 от 20.06.2013 г. по т.д № 850/2012 г. на ВКС, 1 ТО, Решение № 37 от 27,04,2012г. по т.д № 1143/2010 г. на ВКС, I ТО/. „Какви са правомощията на въззивния съд когато приеме, че искът има друга правна квалификация, а не тази дадена от първоинстанционния съд?”- основание за допускане на касационно обжалване, поради противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: Решение №124 от 24.03.2011 г. по гр.д № 822/2010 г. на IVг.о, Решение № 226 от 03.08.2011 г. по т.д № 1470/2011 г.,т.о. на ВКС, Решение № 329 от 20.12.2011 г. по гр.д № 1789/2010г. на ВКС, Решение №138 от 25.03.2011 г. по гр.д № 1127/2010 г. на ВКС. „Следва ли въззивният съд при постановяване на решението да обсъди всички относими доказателства и доводи на страните от значение за спора, когато е направено оплакване във въззивната жалба, че това е от значение за формиране решаващата воля на съда?”- основание за допускане на касационно обжалване, поради противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: Решение № 57/02.03.2011г. по гр. д. № 1416/201Ог. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 34/22.02.2012г. по гр. д. № 652/2011г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 37/29.03.2012г. по гр. д. № 241/2011г. на ВКС, ГК, 1г. о., решение № 536/19.12.2012г. по гр. д. № 89/2012г. на ВКС, ГК, IVг. о. „Следва ли съдържанието на договора да бъде тълкувано за изясняване на действителната обща воля на страните, като се вземат предвид и обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след сключването му?- основание за допускане на касационно обжалване, поради противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 546 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр.д № 856/2009 г., IVг.о, ГК, „В контекста на предявен иск за заплащане на възнаграждение за осъществено посредничество, свързването на възложителя с един от собствениците на имота при наличие на съсобственост условие ли е за да се счете че договорът е изпълнен и възнаграждение се дължи или следва посредникът изрично да е поемал задължение за проучване на имуществения статус на имота с оглед наличието на съсобственост?”- основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. „В предмета на договора за посредничество за покупка или учредяване на вещни права върху недвижим имот, съдържа ли се като присъщ негов елемент сключването на изпълнителната сделка, за която изпълнителят се ангажира да посредничи или това не е присъщ елемент от фактическия състав на този договор. Ако изпълнението на задължението на изпълнителя по договора не е обусловено от сключването на изпълнителната сделка, следва ли договора да се квалифицира като такъв за посредничество или се касае за друг вид договор?”- основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. В писмен отговор по чл.287 ал.1 ГПК ответникът по касация В. И. С. изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване, поради липса на основанията за това, предвидени в чл.280 ал.1 ГПК. Поддържа се, че поставените от касатора въпроси са въпроси по съществото на спора и не могат да бъдат предпоставка за допускане на касационно обжалване. Оспорва се изцяло твърдението в жалбата, че въззивният състав се е произнесъл на непредявено основание. Същевременно се излагат съображения за неоснователността на касационната жалба. Претендират се разноски, включващи адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С решение №1361 от 10.07.2014г., постановено по гр.д. №2951/2013г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, е осъден ответника [фирма] – [населено място], да заплати на ищеца В. И. С. сумата 17 000 евро, представляваща дължимо възнаграждение по договор за посредничество от 25.11.2008г. и анекс към него от 2.12.2008г., ведно със законната лихва, считано от 23.09.2013г., както и да му заплати сумата 5 254 евро, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 17 000 евро за периода от 23.09.2010г. до 23.09.2013г. С решението са отхвърлени насрещните искове на [фирма] против В. С., предявени при условията на евентуално съединяване, за сумата 3 000 евро - платена сума на неосъществено основание, респ. на отпаднало основание, поради разваляне на договора, респ. на отпаднало основание поради унищожаване на договора. С обжалваното с касационната жалба решение №1 от 05.01.2015г., постановено по в.гр.д. № 1197/2014г., по описа на Пловдивски апелативен съд, ІІІ-ти гражд.състав, е потвърдено решението на Окръжен съд-Пловдив. Въззивният състав е приел за установено, че между ищеца В. С. и П. А. като изпълнители от една страна и ответника [фирма] като възложител, е бил сключен договор за посредничество на 25.11.2008г., по силата на който изпълнителите са се задължили да посредничат за сключване на сделка за покупко-продажба на недвижим имот или на части от него и /или учредяване на права на строеж върху него или върху части от него, срещу задължението на възложителя да заплати уговореното в договора възнаграждение. Прието е, че с анекс от 2.12.2008г. страните са фиксирали дължимото възнаграждение общо в размер на 86 000 евро за двамата изпълнители по договора, платимо по равно по следния начин: по 5 000 евро при сключване на предварителен договор, по 15 000 евро при сключване на окончателен договор, а за остатъка от 46 000 е уговорено вместо плащане на двамата изпълнители да бъде прехвърлено право на собственост върху завършен офис с площ от 35 кв.м. В обжалваното решение е посочено, че с втори анекс от 26.03.2009г. страните са се съгласили подписаният между тях договор от 25.11.2008г., озаглавен като договор за поръчка, да се счита като договор за посредничество. Прието е за установено, че възложителят е заплатил единствено по 3 000 евро на всеки един от изпълнителите. Анализирайки представените по делото доказателства – Договора от 25.11.2008г. и клаузите в него, Протокол за оглед на недвижим имот от 28.11.2008г., анекси към договора от 2.12.2008г. и 26.03.2009г., Предварителен договор от 20.03.2009г. и Нотариален акт от 2.10.2009г. №199 т.VІІ, рег.7322, н.д.№1018/2009г. за придобиване право на строеж, пристрояване и надстрояване, въззивният състав е приел, че ищецът В. С. и П. А. са изпълнили точно задълженията си, регламентирани в раздел ІІІ от договора от 25.11.2008г. Съдът е изложил мотиви защо приема за неоснователни възраженията на ответника за неизпълнение на договора, свързани със задълженията на ищеца да предостави информация за имота-за неговите характеристики и за собствеността върху същия. В решението е прието, че измененията на статута на имота преди сключването на предварителния договор са били известни на възложителя, от което следва, че не е налице неизпълнение от страна на ищеца за предоставяне на допълнителна информация. Прието е също, че макар и сключената сделка с нотариалния акт от 2.10.2009г. да не се отнася за целия имот, а до учредяване право на строеж върху идеални части от него, същата съответства на поетите от изпълнителите задължения с посредническия договор. С въззивното решение са оставени без уважение като недоказани и неоснователни възражението на ответника за унищожаемост на договора поради грешка в предмета – чл.28 ал.1 ЗЗД, и възражението за унищожаемост поради измама – чл.29 ал.1 ЗЗД, като съдът е акцентирал върху възможността на дружеството да извършва проверки за статута на имота, които не са част от договора за посредничество. Въззивният състав е изложил съображения защо приема, че претендираното възнаграждение от 17 000 евро, представляващо сбор от 2 000 евро /остатък от възнаграждението, дължимо при сключването на предварителния договор/ и 15 000 евро –дължимо възнаграждение при сключването на окончателния договор, е ликвидно и изискуемо и защо е неоснователно възражението на ответника за определяне на възнаграждението в по-нисък размер. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Според разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК, ВКС, съдът следи служебно в стадия на селектиране на касационните жалби за съществуваща вероятна недопустимост на обжалваното решение. С оглед константната практика на ВКС въззивното решение би било вероятно недопустимо, ако в нарушение на принципа на диспозитивното начало въззивният състав се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран – когато е определил спорното право въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала. Недопустимост на решението е налице при произнасяне по непредявен иск. С исковата молба на В. С. от 23.09.2013г. е очертан ясно предмета на спора – ищецът претендира от възложителя незаплатена част от възнаграждението, дължимо по договор за посредничество, ведно с лихви за забава. Този предмет е посочен от първоинстанционния съд в определението от 13.01.2014г. и в направения доклад по чл.146 ГПК. С първоинстанционното решение ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца претендираната сума от 17 000 евро., представляваща дължимо възнаграждение по договор за посредничество от 25.11.2008г. и анекс към него от 2.12.2008г. С обжалваното пред настоящата инстанция решение въззивният състав е потвърдил първоинстанционното решение, произнасяйки се отново по предмета на спора, въведен от ищеца с исковата молба. От изложеното следва, че в случая не е налице произнасяне от страна на въззивния състав по непредявен иск като обстоятелство, което би обусловило вероятна недопустимост на решението - основание за допускане на касационно обжалване. Действително в определението от 13.01.2014г., постановено по реда на чл.140 ГПК, първоинстанционният съд е посочил като правна квалификация на исковете - чл.286 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, но тази неточна правна квалификация /ищецът не претендира възнаграждение по договор за поръчка/ по никакъв начин не се е отразила върху предмета на спора, въведен от ищеца. Въззивният съд / както и първоинстанционният съд/ се е произнесъл по заявените с исковата молба факти и е решил спора за претендираното от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. В тази връзка неоснователно е твърдението в касационната жалба, че съдът се е произнесъл „по друг предмет, в който не са включени твърдените и отричаните от страните форми на изпълнение”. Аналогично, не може да се приеме вероятна недопустимост на въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени насрещните искове. Исковете, предявени при условията на евентуално съединяване, са разгледани както от първоинстанционния съд, така и от въззивния съд, на предявеното от възложителя основание по чл.55 ал.1 ЗЗД, а именно – като искове за връщане на сумата от 3 000 евро на неосъществено основание, респ. на отпаднало основание, поради разваляне на договора, респ. на отпаднало основание поради унищожаване на договора. Неоснователно е твърдението в касационната жалба, че въззивният състав не е разгледал насрещния иск, чието основание е несбъднатото условие за възникване и изискуемост на това възнаграждение. Произнасяйки се по насрещния иск съдът е приел, че сумата от 3 000 лв. е платена от възложителя на валидно договорно основание - т.е. плащането е направено въз основа на възникнало и изискуемо вземане на изпълнителя по договора от 25.11.2008г. и анекса от 2.12.20108г. Поставеният от касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК процесуалноправен въпрос:. „Може ли съдът да излиза извън спорния предмет на делото, определяйки спорното материално право, съответно предмета на делото и вида на търсената от ищеца защита въз основа на факти на които ищецът не се е позовавал в обстоятелствената част на исковата молба?” не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК - да е от значение за изхода на делото. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, от значение за изхода на делото е само този правен въпрос, разрешен с въззивното решение, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Както бе посочено по-горе /при обсъждането на евентуалната недопустимост на въззивното решение/, въззивният съд не е излязъл извън спорния предмет на делото. Въззивният съд се е произнесъл по заявените с исковата молба факти и е решил спора за претендираното от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК да допускане на касационно обжалване с оглед поставения от касатора въпрос „Какви са правомощията на въззивния съд когато приеме, че искът има друга правна квалификация, а не тази дадена от първоинстанционния съд?”. На първо място следва да се има предвид, че според константната практика на ВКС, неправилната правна квалификация, дадена от първоинстанционния съд може да обоснове незаконосъобразност на решението, което не е самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. На второ място, в конкретния случай въззивният състав не е имал задължение служебно /във въззивната жалба няма оплакване за неправилна квалификация/ да уведоми страните за констатирана от него неправилната квалификация на иска. Съгласно т.2 от Тълкувателно решение №1 от 9.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК, ВКС, въззивният състав следва служебно да обезпечи възможността за ангажиране на допълнителни доказателства, когато вследствие на неправилната квалификация са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти. Както бе посочено по-горе, дадената от Окръжен съд-Пловдив в определението по чл.140 ГПК квалификация на иска по чл.286 ГПК, по никакъв начин не се е отразила върху правилността на доклада по чл.146 ГПК и не е довела до постановяване на решение на непредявено основание Не е относим за допускането на касация на обжалваното решение въпросът „Следва ли въззивният съд при постановяване на решението да обсъди всички относими доказателства и доводи на страните от значение за спора, когато е направено оплакване във въззивната жалба, че това е от значение за формиране решаващата воля на съда?”. Във въззивното решение са обсъдени всички релевантни за спора доказателства и доводи на страните, включително и оплакванията за неправилност, изложени във въззивната жалба. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът обосновава този въпрос с аргумента, че въззивният съд не е анализирал правилно клаузите на договора от 25.11.2008г. и на анекса от 2.12.2008г., както и че неточно е възприел заключението по извършената съдебно-техническа експертиза. Тези оплаквания обаче се отнасят до евентуалната необоснованост на решението и не могат да бъдат самостоятелна предпоставка за допускане на решението до касационно обжалване. Не е релевантен в настоящото производство по чл.288 ГПК и въпросът „Следва ли съдържанието на договора да бъде тълкувано за изясняване на действителната обща воля на страните, като се вземат предвид и обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след сключването му?. Въззивният състав е обсъдил всички обстоятелства, релевантни за спора, включително и поведението на страните както при сключването на договора, така и в хода на изпълнението му. Чрез поставения въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът атакува обосноваността на решението под претекст за необходимост от допълнително тълкуване на договора. Не са налице предпоставките за допускане на касация с оглед въпроса „В контекста на предявен иск за заплащане на възнаграждение за осъществено посредничество, свързването на възложителя с един от собствениците на имота при наличие на съсобственост условие ли е за да се счете че договорът е изпълнен и възнаграждение се дължи или следва посредникът изрично да е поемал задължение за проучване на имуществения статус на имота с оглед наличието на съсобственост?. Общото основание по чл.280 ал.1 ГПК изисква въпросът от значение за спора да е правен, а не фактически. В случая с поставения въпрос се търси отговор по съществото на спора – дали при посочените във въпроса конкретни обстоятелства е изпълнен конкретния договор. Зависимостта на отговора на въпроса от конкретните факти обосновава и липсата на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК – въпросът да е от значение за точното прилагане за закона и за развитието на правото. Не е релевантен за допускането на касационно обжалване на решението и въпросът „В предмета на договора за посредничество за покупка или учредяване на вещни права върху недвижим имот, съдържа ли се като присъщ негов елемент сключването на изпълнителната сделка, за която изпълнителят се ангажира да посредничи или това не е присъщ елемент от фактическия състав на този договор. Ако изпълнението на задължението на изпълнителя по договора не е обусловено от сключването на изпълнителната сделка, следва ли договора да се квалифицира като такъв за посредничество или се касае за друг вид договор?”. Посоченият въпрос не е значим за конкретния спор, тъй като въззивният съд не е формирал решаващата воля на базата на задължителни елементи на фактическия състав на договор за посредничество. Отделно следва да се има предвид, че процесният договор за посредничество от 25.11.2008г. с анексите към него представлява ненаименован договор, сключен в рамките на автономията на страните по чл.9 ЗЗД свободно да определят съдържанието на договора /в случая не се касае за договор, сключен от търговски посредник по чл.50 ТЗ/. Изпълнението на задълженията по договора от 25.11.2008г. е изцяло в зависимост от уговорените от страните клаузи договора /доколкото не противоречат на повелителни норми на закона и на добрите нрави/. В тази връзка поставеният въпрос няма отношение към точното прилагане на закона и за развитието на правото. На основание чл.81 във вр. с чл.78 ал.3 касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата сумата 1 900 лв. – заплатен адвокатски хонорар без ДДС по договор за правна защита. Сумата се присъжда без ДДС, защото така е посочена от ответника в представения списък за разноските по чл.80 ГПК. Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,