Определение № 1175 от 14.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3159/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България, чрез А. Я. - прокурор при Апелативна прокуратура, [населено място] против решение № 77/03.05.2023 г. по в.гр.д. № 158/2023 г. на Апелативен съд П. в частта, с която след частична отмяна на решение по гр.д. № 508/2022 г. на Окръжен съд Хасково, касаторът е осъден да заплати на М. А. Калъч, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 5 000 лв., представляваща разлика между присъдените 10 000 лв. до 15 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато му обвинение по ДП №36/2020 г. по описа на Агенция Митници, пр.пр. №1172/2020 г. на ОП Х., ведно със законната лихва, считано от 05.03.2021 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон - чл.52 ЗЗД, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане на всички доводи и възражения на страните и поради необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, както и с необоснованост на изводите на съда за вида на претърпените неимуществени вреди и техния интензитет. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя материалноправния въпрос кои са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението по смисъла на чл.52 ЗЗД и процесуалноправния въпрос длъжен ли е въззивния съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните. По първия въпрос се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. и съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 5/13.03.2013 г. по гр.д. № 638/2012 г. на III г.о., решение № 321/26.11.2014 г. по гр.д. № 2516/2014 г. на IV г.о., решение № 832/10.12.2010 г. по гр.д. № 593/2010 г. на IV г.о. и решение № 60190/12.10.2021 г. по гр.д. № 547/2021 г. на III г.о., а по втория въпрос – в противоречие с разрешението, дадено в решение № 143/29.03.2021 г. по гр.д. № 3662/2019 г. на IV г.о. Насрещната страна М. А. Калъч, чрез адв. А. е депозирала отговор на касационната жалба, в който се поддържа, че не са налице основания за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение.Изложено е и становище за неоснователност на заявените в жалбата основание за касационно обжалване по чл.281 ГПК. Претендира сторените разноски за касационната инстанция. За да отмени частично решението на първоинстанционния съд и вместо него да постанови друго, с което е присъдил на ищеца допълнително обезщетение за неимуществени вреди от 5 000 лв. или общо в размер на 15 000 лв., въззивният съд е приел, че при преценка интензитета на претърпените от ищеца негативни емоции от повдигнатото му незаконно обвинение, следва да се отчете от една страна краткия срок на упражнената спрямо него наказателна репресия – 8 месеца и наложената му мярка за неотклонение парична гаранция, която не е ограничила правото му на свободно придвижване в рамките на страната. От друга страна обаче е съобразил фактите, че за срок от 4 дни ищецът противозаконно е бил задържан под стража – първоначално за 24 часа по ЗМВР, а впоследствие и 72 часа по чл.64, ал.2 НПК, тежестта на повдигнатото обвинение, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 3 до 10 години и глоба от 20 000 лв. до 100 000 лв., както и наложената ограничителна процесуална мярка „забрана за напускане пределите на страната“, която практически го е изолирала от неговото семейство за един некратък период от време, останал е без препитание в чужда държава, далеч от своите близки и роднини, като многочленното му семейство е било лишено от неговата морална и материална подкрепа, на която основно е разчитало, което допълнително е влошило психоемоционалното състояние на ищеца. Приел е, че така посочените обстоятелства, преценени в съвкупност и според своята тежест, обуславят извод, че присъденото обезщетение от 10 000 лв. не отговаря на изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД, тъй като не са отчетени в достатъчна степен редица обстоятелства, обуславящи по-висок интензитет на вредите от приетите от първата инстанция, като тежестта на обвинението, задържането под стража за 4 дни и най-вече наложената забрана по чл. 68, ал.1 НПК, която е довела до откъсване за срок от 9 месеца от неговото семейство, чиято издръжка е осигурявал, до оставането му без работа в чужда държава, което е причинило значителен емоционален и социален дискомфорт. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че поставените от касатора въпроси относно критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението по смисъла на чл.52 ЗЗД при незаконно повдигнато обвинение и длъжен ли е въззивния съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, които имат значение за предмета на спора, покриват общото и допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросите са от значение за изхода на спора, поради което въззивното решение следва да се допусне касационен контрол за проверка налице ли е противоречие със задължителната съдебна практика - ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с цитираната в изложението към касационната жалба практика по чл.290 ГПК на състави на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,