Определение № 4724 от 21.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2919/2024 г.

Производство по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на В. Й. Б. чрез адв. П. срещу определение № 12505 от 20.10.2023г. по ч.гр.д. № 8345/2023г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено разпореждане № 20083073 от 13.03.2023г. по гр.д.№ 48332/2020г. на Софийски районен съд, 26 състав за връщане на исковата молба и прекратяване производството по делото на основание чл. 130 ГПК поради недопустимост на предявения иск. В частната жалба се поддържа, че съдът неправилно е преценил, че за ищцата липсва интерес от водене на спора. Такъв съществува, защото пожизненото право на ползване на жалбоподателката се оспорва от ответника „Инвестиционна компания“ АД. В случая е налице спор относно вещно право за имот, който е обект на принудително изпълнение и ищцата, като трето за изпълнението лице, има интерес да защити правото си с иска по чл. 440 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочат основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК като са формулирани два въпроса: 1/ допустимо ли е по реда на чл. 440 ГПК да се бранят вещни права на трето лице и по-конкретно учредено в негова полза вещно право на ползване върху недвижимия имот, спрямо който е насочено принудителното изпълнение; 2/ при успешно проведен иск по чл. 135 ЗЗД и обявена относителна недействителност на сделка за прехвърляне собствеността върху недвижим имот, без да е поискано обявяване относителна недействителност на вещното право на ползване в полза на прехвърлителя, учредено с атакуваната по чл. 135 ЗЗД сделка, то подлежи ли на обявяване и това ограничено вещно право на ползване за относително недействително по отношение на кредитора. По първия въпрос се изтъква противоречие на решението с Тълкувателно решение № 3/2015г. на ОСГТК, а по втория въпрос се визира допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът по частната жалба „Инвестиционна компания“ АД, ЕИК 124612213, намира обжалваното определение за правилно и моли да не се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Пред първоинстанционния съд е предявен иск от В. Й. Б. против „Инвестиционна компания“ АД (взискател), Р. Ж. Б. (длъжник по изпълнението) и „Рос паркет“ ЕООД (солидарен длъжник) за признаване за установено по реда на чл. 440, ал.1 ГПК, че Р. Ж. Б. не е носител на вещното право на ползване върху 1/2 ид.ч. от апартамент № 13 в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. Районният съд е върнал исковата молба и прекратил производството поради липса на интерес за ищцата. Въззивният съд е потвърдил този преграждащ акт. Изходил е от следните фактически обстоятелства: Апартаментът е придобит от ответника Р. Б. с нотариален акт от 22.04.2005г. На 04.02.2011г. той го е дарил на ищцата - негова съпруга. На 04.04.2011г. тя е дарила по 1/2 ид.ч. на всяко от децата си, като си е запазила право на ползване върху имота пожизнено. С влязло в сила на 23.10.2019г. решение по гр.д. 414/2016г. са уважени искове по чл. 135 ЗЗД на „Инвестиционна компания“ АД срещу Р. Б., срещу ищцата и двамата надарени по втората сделка, като са обявени за недействителни по отношение на кредитора „Инвестиционна компания“ АД сделките от 04.02.2011г. и 04.04.2011г. до размер на 1/2 ид.ч. от собствеността. Исковата молба по чл. 135 ЗЗД е вписана на 07.12.2016г. (за другата 1/2 ид.ч. искът е отхвърлен поради извършено разпореждане, което е вписано преди исковата молба по чл. 135 ЗЗД). След влизане в сила на решението по иска по чл. 135 ЗЗД „Инвестиционна компания“ АД е насочила изпълнение върху 1/2 идеална част от имота. При извършения опис на имота по изпълнителното дело е посочено, че съществува вещно право на ползване върху имота с титуляр ищцата по настоящото дело. При тези факти съдът е счел, че отрицателният установителен иск по чл. 440 ГПК, целящ установяване, че Р. Б. не притежава вещно право на ползване върху 1/2 ид.ч. от жилището, е недопустим поради липса на интерес. Искът по чл. 440 ГПК може да има за предмет липсата у длъжника по едно висящо изпълнително дело на вещни или облигационни права от категорията на прехвърлимите (право на собственост, право на строеж или друго прехвърлимо ограничено вещно право) върху вещ, върху която е насочено принудително изпълнение. Целта на иска е да се предотврати изпълнението върху вещта или прехвърлимото ограничено вещно право върху нея, т.е. да се избегне публичната продан когато вещта не е собственост на длъжника. Ограниченото вещно право на ползване не е прехвърлимо, включително по принудителен ред - чл. 56, ал. 2 ЗС и то не може да е предмет на иск по чл. 440 ГПК, защото не може да бъде предмет на публична продан. Така че, изпълнението върху имота не може да засегне правото на лицето, което притежава вещно право на ползване върху имота. А предпоставка за предявяване на иска е чрез изпълнението да се засягат правата на лицето, предявило иска. Съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 3/2015г. ОСГТК засегнато от изпълнението право е такова, „което не би могло да се противопостави на купувача по публичната продан или съществува възможност да се погаси след извършването й.“ В случая противопоставимостта на правото на ползване на ищцата по отношение на евентуалния бъдещ купувач от публична продан произтича от това, че актът от който тя черпи права (нот.акт от 04.04.2011г.) е вписан преди възбраната в полза на взискателя и преди исковата молба по чл. 135 ЗЗД (по която искът за 1/2 ид.ч. от имота е отхвърлен), така че предмет на публичната продан всъщност е „голата“ собственост и правото на ползване на ищцата няма да бъде засегнато. То няма да се погаси след публичната продан, а ще продължи да обременява имота и е противопоставимо на следващия собственик. Именно затова искът е недопустим. След уважаването на отменителните искове в отношенията между страните длъжникът Р. Б. се счита собственик на предмета на сделката, отменена по чл. 135 ЗЗД. С иска по чл. 440 ГПК по принцип се отрича наличието на право на длъжника върху вещта. Ищцата не би могла да отрича, че Р. Б. е собственик на 1/2 ид.ч., защото със сила на пресъдено нещо в отношенията между нея и взискателя е установено обратното. А след като не се спори, че длъжникът е собственик на имота, той не би могъл да е носител отделно и на ограниченото вещно право на ползване върху същата вещ. Когато е учредено вещно право на ползване, то съществува независимо от правото на собственост. Затова, ако не се отрича правото на собственост на длъжника, липсва интерес от иска по чл. 440 ГПК. Настоящият състав на Върховния касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване намира, че такива липсват. Първият правен въпрос е дали е допустимо по реда на чл. 440 ГПК да се брани учредено в полза на трето лице вещно право на ползване върху недвижим имот, който е обект на принудително изпълнение. Въпросът несъмнено има определящо значение за изхода на производството, но не е разрешен в отклонение от практиката на Върховния касационен съд. В соченото от жалбоподателя Тълкувателно решение № 3/2015г. на ОСГТК е разяснено, че интересът на третото лице от предявяване на иска по чл. 440 ГПК произтича от това, че предприетите изпълнителни действия засягат притежавано от него право на собственост, ограничено вещно право или облигационно право върху вещта, които не биха били противопоставими на купувача по публичната продан или биха се погасили. Именно такава е и обосновката в обжалвания съдебен акт - след като притежаваното от ищцата вещно право на ползване не се погасява с публичната продан и е противопоставимо на купувача, то интерес от установяване, че длъжникът не е носител на правото на ползване липсва. Разсъжденията относно правния интерес остават същите и ако се приеме, че предявеният иск не е по чл. 440 ГПК, а е установителен такъв, предявен на общото основание - чл. 124, ал.1 ГПК. И в този случай не е налице интерес от отричане притежавано от длъжника Р. Б. право на ползване върху 1/2 ид.ч. от апартамента. В случая е видно, че правото на ползване на ищцата се зачита от съдебния изпълнител (съществуването му е посочено в протокола за опис и е оценявано). Ако имотът е във владение на носителя на правото на ползване (това в случая не е така според данните по делото), той би могъл да се защитава срещу изпълнителни действия, с които правото му не се признава, по реда на чл. 435 ГПК. А при спор относно съществуването на самото ограничено вещно право, защитата следва да е с положителен установителен иск в полза на титуляра на вещното право, а не с отричане, че длъжникът не притежава такова право. В касационната жалба и в изложението на ищцата изрично е посочено, че интересът й е да установи, че в нейния патримониум съществува право на ползване. В подкрепа на извода, че вещното право на ползване, притежавано от трето за изпълнението лице, остава незасегнато от принудителното изпълнение с предмет правото на собственост на длъжника, въззивният съд е посочил практика на Върховния касационен съд, която няма нужда да бъде повтаряна. Същият извод следва и от разпоредбата на чл. 496, ал.2, изр.1 ГПК, според която от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота. Ако длъжникът е имал само голата собственост, това придобива и купувача. Вторият правен въпрос е: при успешно проведен иск по чл. 135 ЗЗД и обявена относителна недействителност на сделка за прехвърляне собствеността върху недвижим имот, без да е поискано обявяване относителна недействителност на вещното право на ползване, учредено с атакуваната по чл. 135 ЗЗД сделка, подлежи ли на обявяване и това ограничено вещно право на ползване за относително недействително по отношение на кредитора. Така, както е формулиран, въпросът не е разрешен в обжалвания акт и не е поставян за разрешаване. Съдът е приел, че правото на ползване на ищцата върху 1/2 ид.ч. от имота е противопоставимо на взискателя и на евентуалния бъдещ купувач, изхождайки от реда на вписванията: сделката, с която се учредява правото е вписана преди възбраната в полза на взискателя и преди исковата молба по чл. 135 ЗЗД. Приел е и че от страна на съдебния изпълнител се признава притежаваното от ищцата право на ползване. Ето защо въпросът, тъй като не обуславя решаващите мотиви на съда, не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване. Предвид горното следва да се откаже достъп до касационен контрол. От страна на ответника по жалбата „Инвестиционна кампания“ АД е направено искане за присъждане на разноски, направени пред Софийски градски съд. Приложен е списък на разноски за 900 лв. адвокатско възнаграждение, но без данни за уговаряне и заплащане на такова възнаграждение. Няма доказателства за направени разноски пред настоящата инстанция и затова на ответника не се следват разноски. Присъждане на направените такива пред предходната инстанция е могло да се извърши в производство по чл. 248 ГПК, каквото не е инициирано своевременно. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.