Определение № 3693 от 06.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 76/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца М. Д. И. срещу въззивно решение № 191 от 07.11.2025 год., постановено по в. гр. дело № 382/2025 год. по описа на Апелативен съд – П., в частта му, в която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 254 от 09.06.2025 год., постановено по гр. дело № 61/2025 год. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, е отхвърлен предявения от М. Д. И. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпления по чл. 354а, ал. 1 НК и чл. 354в, ал. 1 НК по ДП № 3123М-194/2020 г. по описа на ОДМВР – П., за разликата над 12 000 лв. до пълния предявен размер от 70 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 08.11.2024 г. до окончателното изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не бил взел предвид събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Г. и допуснал нарушение на чл. 52 ЗЗД. При определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следвало да бъдат отчетени характерът на повдигнатото обвинение, ареста на ищеца, продължил 8 месеца, мотивите и подбудите, довели до неоснователното привличане на ищеца в качеството на обвиняем, а впоследствие и като подсъдим. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния правен въпрос: Допустимо ли е съдът да изгражда своите изводи единствено въз основа на избрани от него доказателства, приети като единствено възможни за размера на обезщетението, без да бъдат обсъдени доводите на ищцовата страна? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставения въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – решение № 164 от 04.06.2014 год. на ВКС по гр. дело № 196/2014 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 1599 от 22.06.2005 год. на ВКС по гр. дело № 876/2004 год., ІV г. о., ГК, решение № 1085 от 26.07.2001 год. на ВКС по гр. дело № 2263/2000 год., ІV г. о., ГК. Релевира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната му част. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за беузспорно между страните, а и за установено по делото, че на 02.10.2020 год. в Районна прокуратура – П. било образувано ДП № 194/2020 год. за това, че на същата дата в местността „Дружкова поляна“ в землището на [населено място], П. област без надлежно разрешение е държано високорисково наркотично вещество – марихуана, което е престъпление по чл. 354а, ал. 3, т. 1 НК. С постановление от 02.10.2020 год. на разследващ полицай при ОД на МВР – П. ищецът М. И. бил привлечен като обвиняем за извършване на престъпления по чл. 354а, ал. 3, т. 1 НК вр. с чл. 20, ал. 2 НК и по чл. 354в, ал. 1 НК вр. с чл. 20, ал. 2 НК, задържан бил за срок от 72 ч. и бил разпитан в качеството на обвиняем. Впоследствие обвинението било конкретизирано с постановления на разследващ полицай при ОДМВР – П.. С определение № 223 от 05.10.2020 год., постановено по ч. н. дело № 223/2020 год. по описа на Районен съд – Панагюрище, по отношение на ищеца била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Това определение било потвърдено с определение от 12.10.2020 год. по в. ч. н. дело № 477/2020 год. на Окръжен съд – Пазарджик. С постановление от 01.06.2021 год. на прокурор при Окръжна прокуратура – П. взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“ по отношение на ищеца била отменена и била взета нова такава „подписка“. На 08.09.2021 год. бил внесен обвинителен акт в Окръжен съд – Пазарджик, по който било образувано НОХД № 549/2021 год., завършило с присъда № 13 от 14.04.2022 год., с която ищецът и подсъдимият А. С. Т. били признати за виновни по посочените обвинения, като на М. И. било наложено едно общо най-тежко наказание „лишаване от свобода“ от 4 години. Срещу присъдата били подадени жалба от двамата подсъдими и протест от Окръжна прокуратура – П., като с решение № 144 от 25.10.2022 год., постановено по ВНОХД № 268/2022 год. по описа на Апелативен съд – П., присъдата била отменена поради допуснати съществени процесуални нарушения и делото било върнато за ново разглеждане на първоинстанционния съд. С присъда № 12 от 06.04.2023 год., постановена по НОХД № 542/2022 год. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, М. И. отново бил признат за виновен и осъден за извършване на посочените престъпления, като му било определено общо най-тежко наказание от 5 години лишаване от свобода. По жалба на ищеца и другия подсъдим било образувано ВНОХД № 410/2023 год. по описа на Апелативен съд – П., като с присъда № 1 от 15.01.2024 год. била отменена първоинстанционната присъда в частта относно осъждането на М. И. и ищецът бил признат за невинен и оправдан по повдигнатите му обвинения, а присъдата била потвърдена в останалата й част. Против тази присъда бил поден протест от Апелативна прокуратура – П. и касационна жалба от А. Т., като с решение № 564 от 08.11.2024 год., постановено по КНД № 252/2024 год., Върховният касационен съд изменил присъдата по отношение на размера на наложеното наказание на Т. и оставил в сила въззивната присъда в останалата й част. Въззивният съд е намерил, че общата продължителност на воденото против ищеца наказателно производство от момента на повдигане на обвинение /02.10.2020 год./ до влизане в сила на оправдателната присъда /08.11.2024 год./ е 4 години, 1 месец и 6 дни. Изложил е съображения, че съгласно разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Приел е, че в разглеждания случай е безспорно установено, че против ищеца М. И. било образувано наказателно производство, по което му били повдигнати обвинения за извършване на две тежки умишлени престъпления по смисъла на чл. 93, т. 7 НК – чл. 354а, ал. 2, изр. 2, пр. 4 НК – за държане без надлежно разрешение с цел разпространение на високорисково наркотично вещество /марихуана/ в особено големи размери и по чл. 354в, ал. 1 НК – за засаждане и отглеждане на растения в нарушение на установените в ЗКНВП правила, за които се предвижда съответно наказание „лишаване от свобода от 5 години до 15 години и глоба от 20 000 лв. до 100 000 лв. и наказание „лишаване от свобода“ от 2 години до 5 години и глоба от 5 000 лв. до 10 000 лв. Приел е, че от обективния факт на повдигане на незаконно обвинение и извършените процесуално-следствени действия по процесното наказателно производство на ищеца са били причинени вреди – той е бил привлечен като обвиняем; била му е определена мярка за неотклонение „Задържане под стража“, която изтърпявал 8 месеца, впоследствие заменена на „Подписка“; досъдебното производство било прераснало в съдебно, като в тази фаза то било преминало през няколко инстанции – първата присъда била отменена поради допуснати съществени нарушения, впоследствие била постановена осъдителна присъда, отменена от въззивния съд и протестирана пред Върховния касационен съд от прокуратурата, като през целия период след образуване на досъдебното производство, който не бил продължителен спрямо фактическата и правна сложност на престъпленията /обвиненията по които били за две продължавани престъпления, извършени в съизвършителство на две лица/, прокурори от Окръжна прокуратура – П. не били осъществили първоначален и последващ ефективен цялостен надзор върху проведеното такова по събиране и преценка на доказателствата във връзка с твърдените престъпления от ищеца, като при адекватни и своевременни действия от страна на разследващите органи наказателното производство можело да приключи в значително по-кратък срок. В тази връзка е счел, че ответникът е пасивно легитимиран да отговаря по предявения срещу него иск. Въззивният съд е приел за установено въз основа на гласните доказателства чрез разпита на свидетеля В. Г., чиито показания е кредитирал /макар същите да не са подробни и конкретни/, че ищецът бил задържан под стража за период от около 8 месеца, въпреки че не бил извършил това, в което го обвинявали. Той бил преживял изключително тежко факта на обвинението, както и двете постановени осъдителни присъди, променил се много като човек – преди това бил жизнерадостен, с добро чувство за хумор, душата на всяка компания, а след това почти спрял да общува с хората, да излиза и бил напрегнат, в някакъв период от живота си отслабнал, преди това имало друго наказателно дело в П., пак за наркотични вещества, по което го осъдили, като двете дела течали едновременно, а отношението на свидетеля спрямо ищеца не се било променило. Счел е също така въз основа на приетата като доказателство по делото справка за съдимост, че ищецът е осъждан по НОХД № 583/2014 год. по описа на на Районен съд – Петрич за престъпление по чл. 343б, ал. 1 НК /за управление на МПС с концентрация на алкохол в кръвта от 2,06 на хиляда/ и по НОХД № 680/2020 год. по описа на на Районен съд – Петрич за престъпление по чл. 354а, ал. 3, пр. 2, т. 1, пр. 1 НК /за държане на 06.07.2019 год. на високорисково наркотично вещество /марихуана/ с тегло от 248 гр. на стойност 992 лв./. Формирал е извода, че преди повдигане на процесното незаконното обвинение ищецът вече бил извършвал престъпления, за които бил осъден, поради което не можело да се приеме, че за първи път се сблъсква с правосъдието и повдигането на обвинението в разглежданото наказателно производство е засегнало сериозно доброто му име и авторитета в обществото, още повече по делото не се установявало къде живеел И., с какво се занимавал, в колко широк кръг в обществото бил известен, какъв авторитет имал преди и след образуване на процесното производство. Едното от горепосочените наказателни производства, водено срещу ищеца за престъпление по чл. 354а, ал. 3 от НК, се провеждало приблизително по същото време като процесното наказателно производство, който факт също следвало да бъде отчетен като критерий за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Въззивният съд е намерил, че при незаконно повдигнато обвинение се презюмира настъпване на неимуществени вреди за обвиняемия от обичаен вид и в обичаен размер както по отношение на тяхното настъпване, така и относно причинно-следствената връзка с наказателното производство, в т.ч. поради ограничаване на правата на задържаното лице и отражението на това задържане на личния и социалния му живот, а на доказване подлежали всички претендирани неимуществени вреди извън обичайните, каквито по делото не се установявали. Приел е, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от воденото против него наказателно производство по повдигнатото му обвинение в извършване на две тежки умишлени престъпления, изразяващи се в притеснение от осъждане, страх за бъдещето, психически и емоционален стрес, затваряне в себе си и нежелание да контактува с познати и приятели, промяна в характера му, подсилени от изтърпяване на най-тежката мярка за неотклонение за период от 8 месеца, като всичко това било повлияло негативно върху психиката и емоционалното състояние на ищеца. Като се е позовал на критериите, заложени в ППВС № 4/23.12.1968 год. и като е отчел реално претърпените неимуществени вреди от ищеца, установени по вид, интензитет и продължителност, неговата възраст, настъпилата промяна в характера му и в отношенията с близки и приятели за известен период от време, изживените негативни емоции, създадената несигурност в бъдещето поради възможното осъждане, чувство за несправедливост, тежестта на повдигнатото обвинение за извършване на две тежки умишлени престъпления, в т.ч. предвижданото за тях наказание, отчитайки факта за наложената най-тежка мярка за неотклонение „Задържане под стража“, чието изтърпяване е продължило 8 месеца, продължителността на наказателното производство /около 4 години и 1 месец/, но и факта, че ищецът е осъждан за същото престъпление по същото време и високата степен на обществена опасност на деянието, както и временастъпването на вредите, наложилото се в обществото понятие за справедливост при приложение разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и съществуващите обществено-икономическите условия на живот, въззивният съд е счел, че ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за нанесените му неимуществени вреди в размер на 12 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда – 08.11.2024 год. до окончателното изплащане /т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год., ОСГК/. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеният в изложението въпрос е от значение за изхода от спора, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, и основаната на нея, последователна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК, цитираното от касатора решение № 164 от 04.06.2014 год. на ВКС по гр. дело № 196/2014 год., ІІІ г. о., ГК и др., приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Обжалваното въззивно решение е постановено в пълно съответствие с тези правни разрешения. Въззивният съд е спазил изискването да мотивира решението си, като е обсъдил всички събрани по делото писмени и гласни доказателства и е обосновал кои факти приема за установени, въз основа на кои доказателства и защо, обсъдил е обстойно и задълбочено предпоставките от състава на приложимия по правоотношението материален закон, а така също релевираните от страните доводи и възражения, в т.ч. тези във въззивната жалба на ищеца, като е счел, че предишното осъждане на ищеца и воденото срещу него друго наказателно производство през времетраенето на процесното наказателно преследване представляват релевантни факти, които са от значение за определяне на размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди /т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, решение № 376 от 21.10.2015 год. на ВКС по гр. дело № 514/2012 год., ІV г. о., решение № 145 от 27.09.2022 год. на ВКС по гр. дело № 3365/2021 год., IV г. о., ГК, решение № 270 от 16.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 284/2017 год., ІV г. о., ГК и др./. Несъгласието на касатора с анализа и преценката на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод за дължимия размер на обезщетението за неимуществени вреди, съставлява довод за неправилност на въззивното решение, който може да бъде преценяван от ВКС едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Останалите две сочени от касатора решения /решение № 1599 от 22.06.2005 год. на ВКС по гр. дело № 876/2004 год., IV г. о., ГК и решение № 1085 от 26.07.2001 год. на ВКС по гр. дело № 2263/2000 год., IV г. о., ГК/ не съдържат отговор на поставения в изложението въпрос, поради което са неотносими към него. Следователно те не установяват наведеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност, тъй като въззивно решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Доводите на касатора, с които се обосновава очевидна неправилност, съдържат анализ на доказателствата и са относими към касационните отменителни основания по чл. 281 ГПК. Ето защо не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,