Определение № 1007 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1137/2010 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от В. И. С. ЕГН [ЕГН] от[населено място] чрез служебен защитник адвокат М. М. против въззивно решение на Б. окръжен съд, трети въззивен граждански състав № ІІІ-34/26.03.2010 г., постановено по гр. д. № 257/2010 г. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която са изменени постановените с решение № 1672/24.10.2008 г. по гр. д. № 1001/2008 г. на Б. районен съд мерки относно режима на лични отношения между малолетното дете Д. В. С. ЕГН [ЕГН] и неговия баща В. И. С. /със споразумение в производството по развода е определено свиждане с детето всяка събота и неделя и един месец годишно, което е ограничено само до събота от 9 ч. до 20 ч. и един месец годишно/ и относно ползването на семейното жилище, което е предоставено изцяло на Г. П. С. /със споразумението при развода на съпруга е предоставено ползването на едната спалня от жилището/. С жалбата са изложени съображения за неправилност на решението, поради нарушение на закона чрез ограничаване правото на касатора на лични отношения с детето и интереса на детето, както и правото му на собственост върху апартамента, тъй като след развода бившите съпрузи са станали съсобственици и всеки от тях притежава по ½ идеална част от апартамента-касационно основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3 ГПК. С изложение на основания за допускане на касационно обжалване касаторът се е позовал на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК с разбирането, че въззивното решение противоречи на ППлВС № 1/12.11.74 г. по гр. д. № 3/74 г., Р. № 684/1986 г. по гр. д. № 343/86 г., ВС, ІІ г. о. и ТР № 77/1971 г., ОСГК, ВС, копия от които са приложени. За ответника по касация Г. П. К. е подаден писмен отговор от адвокат Иван К. с оспорване на жалбата като неоснователна. За контролиращата Дирекция „ С. подпомагане”,[населено място] не е изразено становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение констатира следното: Въззивният съд е приел, че е налице основанието на чл. 107, ал. 5 СК /отм./ относно мерките за лични отношения между бащата с малолетното дете и относно ползването на семейното жилище след развода. Приел е, че след постановяване на развода между страните е настъпила промяна в техните отношения, отразила се зле на детето. През пролетта на 2009 г. ответникът се е възползвал от предоставеното му право на съвместно ползване на семейното жилище съгласно подписаното при развода споразумение, настанил се е в жилището, но не се е съобразявал с извършеното от съда разпределение на ползването, а е обитавал всички помещения. Провокирани са конфликти с бившата съпруга и пълнолетна дъщеря, стигало се е до физически заплахи и психически тормоз. В резултат на това спрямо ответника са предприемани мерки за защита от домашно насилие на бившата съпруга и пълнолетна дъщеря. В тази връзка са представени по делото предупредителни протоколи и данни за водени производства /издадени три заповеди за съдебна защита-две на пълнолетната дъщеря и една на съпругата/. Поради двукратно нарушаване на съдебни заповеди за защита срещу ответника има образувани две наказателни дела. Намесата на полицейски и други държавни органи е станала правило в отношенията между бившите съпрузи. Конфликтите и скандалите между родителите са се отразили неблагоприятно на психиката и възпитанието на детето. Тези данни са преценени от съда като настъпили нови обстоятелства по смисъла на чл. 106, ал. 5 СК /отм./ вр. чл. 107, ал. 6 СК /отм./ и основание съдът да постанови изменение на мерките за лични отношения между бащата и детето до единия от двата почивни дни /само събота от 9 ч. до 20 ч./ и ново произнасяне относно семейното жилище. Поради нетърпимост в отношенията и липса на възможност за съвместно ползване съдът е преценил, че жилището /макар и делимо-по ½ ид.ч. след развода/ следва да се предостави за ползване изцяло от майката, която няма друго жилище. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, решаван противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос и неизпълнението на това задължение само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат други основания за това /в този смисъл ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС/. В случая с изложението относно допустимостта на обжалването пред ВКС се поддържа твърдението, че въззивният съд се е произнесъл неправилно по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с решенията и практиката на ВКС, както и с практиката на съдилищата в страната, като отстраняването на това неправилно произнасяне е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, обаче, не съдържа формулиран правен въпрос, обусловил решаващата воля на съда съгласно императивното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложението съдържа оплаквания касаещи правилността на решението с приповтаряне изцяло на касационната жалба и възпроизвеждане на абзаци от ППлВС № 1/12.11.74 г., Р. № 684/2.07.1986 г. по гр. д. № 343/86 г., ВС, ІІ г. о. и ТР № 77/2.11.1971 г., ВС. Ето защо не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение