Определение № 50493 от 26.09.2022 г. на ВКС по т. д. № 449/2021 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Райс“ ЕООД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Ответникът „Коника Минолта Бизнес Солюшънс България“ ЕООД оспорва жалбата. По допускане на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Произнасяйки се по жалби на двете страни, въззивният съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, като краен резултат е отхвърлил изцяло предявените искове по чл. 82, ал. 1 вр. чл. 79 ЗЗД вр. чл. 289 ТЗ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетения за вреди (загуби и пропуснати ползи) от неизпълнение на сключен между страните договор за дистрибуция. За да намери исковете за неоснователни, въззивният съд е приел, че за периода, за който се претендират обезщетенията, процесният договор не е действал, тъй като е бил прекратен на по-ранна дата. Извода си за прекратяване на договора съдът е обосновал от фактическа и правна страна с установената уговорка по чл. 3.3 вр. чл. 3.2 от договора, съгласно която най-късно до един месец преди изтичането на срока на договора страните се задължават да предоговорят по анекси (приложения) I и II относно годишния оборот на ищеца-дистрибутор и продажбите на отделните продукти по модели и месеци; в случай, че страните не постигнат писмено съгласие по условията относно даден продукт, договорът продължава да действа при старите условия за период от три месеца след изтичането на срока, след което се прекратява автоматично. Приел е, че условията по анекси I и II не са били предоговорени, поради което действието на договора е било прекратено на 07.07.2010 г. Допускане на касационно обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че въззивният съд се е произнесъл по въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно „Следва ли да се преценява като част от фактическия състав за продължаване на срока на действие на договор подновяването на уговорките по допълнителни споразумения (приложения) към същия договор, ако такива допълнителни споразумения (приложения), макар и предвидени в договора, но без да са предпоставка за влизането му в сила, не са били изобщо сключени при неговото подписване, т. е. изначално отсъстват?“. Аргументирана е тезата, че за влизането в сила на договора е нужно единствено неговото двустранно подписване между страните и веднъж подписан, договорът поражда предвидените в него правни последици, като никъде в клаузите на договора не се изисква да са подписани и анексите към него, за да се счита същият в сила. Поддържа се, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като разглеждането му ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, изразена в обжалваното въззивно решение, а правната уредба не регулира пълно и изчерпателно правното значение на изначалната липса на допълнителни съглашения към основен договор, които, макар и предвидени в същия, са неотносими към влизането му в сила, както и с цел да се създаде ясна и непротиворечива съдебна практика, каквато към момента липсва. Касационно обжалване не следва да се допуска. На първо място, поставеният въпрос не отговаря на общото изискване да е от правно естество съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК. Отнасяйки се до значението на уговорки в договора за неговото действие (продължаване на действието) въпросът е от фактически характер, доколкото, с оглед принципа за свобода на договарянето, страните са свободни да определят условията за прекратяване или подновяване на действието на сключения договор. Поради това отговорът на въпроса дали действието на договора е прекратено, респ. подновено, е в зависимост от конкретните уговорки в съответния договор, които могат да бъдат различни във всеки конкретен случай. С оглед поддържаната от жалбоподателя теза релевантен правен въпрос в случая би бил този за тълкуването на договора във връзка с установената изобилна и последователна практика на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД, какъвто обаче от страна на жалбоподателя не е поставен, което изключва възможността за допускане на касационно обжалване (т. 1 от ТР № 1/2009). На второ място, не е обоснована и специалната предпоставка по чл. 280, а 1, т. 3 ГПК. Съобразно постановките на т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се аргументира наличие на неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, доколкото, извън посочването на обжалваното решение като израз на такава практика, какъвто същото не е, не е посочена съответна практика на ВКС (т. 4 от ТР № 1/2009), която да е създадена в резултат на неточно тълкуване на разпоредби на позитивното право и която следва да бъде преодоляна. Не се поддържа да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Във връзка с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – липса на практика, не се обосновава наличието и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Извън възпроизвеждането на текста на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и бланкетните твърдения за неправилна практика, изразена в обжалваното решение, и за отсъствие на пълна регламентация на правното значение на изначалната липса на допълнителни съглашения към основен договор, конкретни аргументи не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК и съобразно направеното искане и представените писмени доказателства жалбоподателят дължи на ответника направените за касационното производство разноски в размер на 42 000 лв. С тези мотиви съдът