Определение № 50245 от 12.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 890/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „БПИ“ АД срещу решение №157 от 01.11.2021 г. по в.т.д.№367/2021 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение №260145 от 11.12.2020 г. по т.д.№160/2018 г. на ОС Стара Загора, с което е отхвърлен предявения от „БПИ“ АД иск за признаване на установено по отношение на „Петрол холдинг“ АД /н/ и синдика в производство по несъстоятелност, че съществуват следните предявени, но неприети вземания: за непогасена главница в размер на 5 541 671.80 лв. по договор за безсрочен депозит от 31.03.2008 г., сключен между „БПИ“ АД в качеството на депозант и „Петрол холдинг“ АД; за договорна лихва в размер на 1 076 078.74 лв. за периода м.юли 2009 г. до 28.11.2013 г.; за законна лихва върху главницата в размер на 1 599 506.60 лв. за периода от 24.12.2013 г. /датата, на която вземането е станало изискуемо/ до 25.10.2016 г. /датата, на която е обявено в ТР при АВ съдебното решение за откриване на производството по несъстоятелността на „Петрол холдинг“ АД/; за законна лихва върху главницата в размер на 47 815.39 лв. за периода от 26.10.2016 г. /датата следваща датата, на която е обявено в ТР при АВ съдебното решение за откриване на производството по несъстоятелността на „Петрол холдинг“ АД/ до датата на предявяване на вземанията пред съда по несъстоятелността -25.11.2016 г. и с което е разпределена отговорността за разноските. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Налице ли е валидно сключен договор за влог, когато сумата по депозита е предоставена от депозанта на насрещната страна чрез погасяване на неин дълг, като погасяването е направено със съгласие на насрещната страна по силата на договор за специална доверителна /ескроу/ сметка. 2. Кои са условията, които следва да бъдат налице, за да се приеме ,че между двата договора е налице връзка на взаимна обусловеност, при която първият по време /договор за ескроу сметка/ е сключен поради намерението на страните за сключване на по-късно подписания договор /договор за депозит/ и при която за страните вторият договор се явява „скритото“ основание за сключване на първия договор, представляващ абстрактна сделка и следва ли да бъдат налице изрични волеизявления на страните в единия или двата договора, разкриващи намерението или факта на сключване на другия договор или е допустимо връзката на обусловеност да бъде изведена от последващи сделки и действия на страните. 3. Представлява ли фактурата, съдържаща всички необходими елементи, доказателство, установяващо по несъмнен начин договорни отношения между страните. Представлява ли недвусмислено признание на задължението от страна на ответника, включването на фактурата в дневника за покупко-продажби по ДДС, установено при проверка на НАП. Спрямо първите два въпроса се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а спрямо третия – че е решен в противоречие с практиката на ВКС. Синдикът на „Петрол холдинг“ АД /н/ поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално че жалбата е неоснователна. „Петрол холдинг“ АД /н/ не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е установил, че на 31.03.2008 г. страните – ищецът „БПИ“ АД в качеството на депозант и ответника „Петрол холдинг“ АД, са постигнали съгласие ищецът да предоставя ежедневно на ответника своя свободен паричен ресурс, а той срещу това да му заплаща лихва. Анализирайки съглашението и факта, че едно от значенията на думата „депозит“ е внасяне на пари срещу лихва и липсата на страна по договора, която да е банкова институция, е достигнал до извод, че е налице договор за неправилен влог, който обаче е реална по характер сделка, т.е. елемент от фактическия състав на същата е не само постигането на съвпадение на две насрещни волеизявление /съгласие/, а и предаването на съответните вещи. Поради това е приел, че пораждането на действие на процесния договор, т.е. валидността му е обусловена и от реалното предаване на съответните пари от депозанта на насрещната страна, но в случая доказателства за ежедневно постъпване след 31.03.2008 г. на каса на ответника на свободния паричен ресурс на ищеца не са представени, като не са представени и доказателства за превеждане на същия по банков път от ищеца към ответника в изпълнение на поетите с договора за депозит ангажименти. Посочил е, че ищецът всъщност свързва предаването на пари на ответника във връзка с договора за депозит, с поети права и задължения от страните по сключен договор за откриване на специална доверителна сметка /ескроу сметка/ от 25.03.2008 г., като твърди, че сключването на договора от 31.03.2008 г. е обусловено от това на договора от 25.03.2008 г. Приел е, че с последния, ищецът в настоящето производство се е съгласил получената от него продажна цена по сключен между него и „И Еф Джи лизинг“ ЕАД договор за покупко-продажба на недвижими имоти, да се използва за погасяване на едно чуждо задължение – това на „Петрол холдинг“ АД към „Юробанк И Еф Джи България“ АД, респективно, че договорът съдържа в себе си и едно съглашение /едностранен, безвъзмезден и абстрактен договор/ за частично встъпване в дълг постигнато между банката кредитор, кредитополучателя „Петрол холдинг“ АД и третото встъпващо лице „БПИ“ ЕАД. Изложил е съображения, че от описаното съдържание на двата договора и на породените от тях правоотношения, извод за връзка между тях и обусловеност на единия от другия, не може да се направи – такъв би бил възможен, ако в първия договор са изразени намеренията на две от страните по същия да сключат в един определен момент на договор за депозит или в последния, ако се споменава, че част от депозираната сума ще представлява цената получена от ищеца в настоящето производство по сключен между него и „И Еф Джи лизинг“ ЕАД договор за продажба на недвижими имоти. Намерил е, че за доказателство, че извършените плащания във връзка с договора за доверителна сметка са във връзка с договора за депозит, не може служат представените с исковата молба банкови бордера /установяващи внасяне на пари от купувача по ескроу сметката и деблокирането на средствата от тази сметка за частично погасяване на кредит, с оглед договореностите по договора от 25.03.2008 г./. Приел е, че като такова доказателство не може да послужи и приложеното по делото уведомление, което освен, че представлява частен документ и с оглед чл.180 от ГПК има доказателствена сила единствено за това, че материализираното в него изявления е подписано от издалото го лице, то в случая няма и данни за автора на този документ. Посочил е, че като доказателство в тази насока не може да служи и представеното от ищеца споразумение за прихващане, тъй като от съдържащото се в него признание на представляващия ответника за наличие на задължения към ищеца, не може да се направи извод, че правопораждащ същите факт, е договорът за депозит от 31.08.2008 г., а и това волеизявление, с оглед разпоредбата на чл.175 от ГПК, подлежи на преценка с оглед на всички обстоятелства по делото, като от същите съобразно изложеното, до извод за реално предаване на пари по договора за депозит, не може да се достигне. Счел е, че не е основание за формиране на такъв извод и съдържащата се в приетите по делото заключения на ССЕ, базирани единствено на проверка на счетоводните регистри на ищеца, които са вторични счетоводни документи, като не са установени и намерени първични счетоводни документи, дали основание за извършване на съответните записвания. Изразил е становище, че такива документи не могат да бъдат и представените фактури, удостоверяващи начисляването на възнаградителна лихва по договора, предвид обстоятелството, че са издадени на база справки, за които няма данни да изхождат от ответното дружество в изпълнение на чл.3 от договора за депозит, а и няма данни, че удостоверят задължения точно по процесния договор. С оглед изложеното е намерил, че между страните не е възникнало правоотношение по валиден и породил действие договор за депозит, по който депозантът да упражни правото си да поиска връщане на депозираната при ответника сума, респективно е достигнал до извод за неоснователност на предявените искове. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Освен, че формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпроси, са израз на поддържаната от касатора ищец, но невъзприета от съда теза /за наличие на връзка между процесните договори, респективно, че сумата по депозита е предоставена от депозанта на насрещната страна чрез погасяване на неин дълг/, с тях се предпоставят становища, каквито не са изразявани от съда – че претендираната от касатора връзка между договорите е принципно невъзможна /с първи въпрос/, че е недопустимо връзка на обусловеност между договори да се разкрие и изведе от последващи сделки и действия на страните /с втори въпрос/ и че фактурите за начисляването на възнаградителна лихва, удостоверят задължения точно по процесния договор за депозит /с трети въпрос/. Както бе посочено обаче исковете са отхвърлени, не поради принципна невъзможност извършените плащания по договора за доверителна сметка да са във връзка с договора за депозит, а поради недоказаност на такава връзка между договорите. Също така съдът е разгледал и анализирал всички представени по делото доказателства, които според ищеца установяват тази връзка /вкл. и фактурите за начисляването на възнаградителна лихва, за които обаче е прието в решението, че не удостоверят задължения точно по процесния договор, което е видно и от самите фактури, в които не е отразено по кой договор са начислявани лихвите/, респективно изводът в решението е направен не само с оглед анализа на двата процесни договора. С оглед изложеното настоящият състав намира, че поставените от касатора въпроси не са обусловили решаващата воля на въззивния съд, поради което спрямо тях не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК. Следва да се посочи, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл.281, т.3 от ГПК и извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност /каквато не се поддържа, а и установява/, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби. С оглед изхода на спора, на основание чл.694, ал.7 от ТЗ, вр. чл.77 от ГПК, касаторът ищец дължи заплащане по сметка на ОС Стара Загора държавна такса в размер на 82 650.73 лв., по сметка на АС Пловдив – държавна такса в размер на 41 325.36 лв. и по сметка на ВКС – държавна такса в размер на 30 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,