Определение № 1088 от 20.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2711/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Б. С. /ищец/, чрез процесуален представител, против Решение № 379 от 25.07.2022г. по в. т. д. № 284/2022г. на Апелативен съд – Пловдив, с което след отмяна на постановеното по т. д. № 1083/2019 г. на Окръжен съд – Пловдив Решение № 260018 от 18.01.2021г., поправено с Решение № 260066 от 01.03.2022г. за признаване за установено съществуването на задължение на И. Б. Б. към Е. Б. С. за сумата от 28 600 евро, ведно със законната лихва считано от 23.07.2015г., дължима по запис на заповед от 12.01.2011 г. с падеж 31.08.2012г. и за която е издадена заповед за изпълнение № 4916/24.07.15г. по ч.гр.д. № 9216/15г. на Районен съд – Пловдив, е отхвърлен предявеният иск по чл.422 ГПК.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно и незаконосъобразно, поради което се претендира неговата отмяна. Изразено е несъгласие с приетото от въззивния съд, че вземането по записа на заповед е погасено по давност.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Относно прилагането на давността по отношение на особените искови производства по повод снабдяване на кредитора със заповед за изпълнение и изпълнителен лист с оглед на особената разпоредба на чл.422 ГПК ?“;

2. „Има ли различия в приложението на чл.422 ГПК и въпроса с погасителната давност по отношение на особените производства по чл.414 и чл.417 ГПК ?“;

3. „Допустимо ли е допълване на императивната разпоредба на чл.422 ГПК с понятието „разумен срок“ и ако е допустимо това, как това не влиза с противоречие за висящността на спора при изпълнение на разпоредбата на чл.422 ГПК от кредитора от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение ?“;

В касационната жалба е поставен и въпросът:

4. „Завеждането на иск по чл.135 ЗЗД спира ли давността по чл.116 ЗЗД и ако я спира, от кога започва да тече нова давност ?“.

Допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1,т.1 ГПК по всички въпроси е обоснована с практика на ВКС, обективирана в: т.9 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС; Тълкувателно решение № 8/02.04.2019г.г., по тълк.д. № 8/ 2017 г. на ОСГТК на ВКС; т.14 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС; Определение № 308 от 19.05.2021 г. по т.д. № 1993/2020г. на ВКС, I т. о.; Определение № 144 от 27.02.2019г. по гр.д. № 3124/2018г. на ВКС, III г. о. и Решение № 92 от 19.07.2021г. по т. д. № 2743/ 2021 г. на ВКС, II т. о.

Поддържа се и допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1,т.3 ГПК по всички въпроси, отговорът на които, според касатора, е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото

Ответникът – И. Б. Б., в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Сезиран с жалба на ответника, по отношение на който с постановеното първоинстанционно решение е признато за установено по иск с правно основание чл.422 ГПК съществуването на задължение в размер на сумата от 28 600 евро по запис на заповед от 12.01.2011г., с падеж 31.08.2012г., след самостоятелен анализ и преценка на събраните в производството пред първата инстанция доказателства и доводи на страните, апелативният съд е споделил като краен резултат изводите на окръжния съд за неоснователност на възраженията на ответника по отношение автентичността на записа на заповед, наличие на антидатиране, подписване на празен или непопълнен документ и злоупотреба с бланкова менителница, както и по редовността на менителничния ефект. При произнасянето си по направените възражения, въззивният съд е посочил, че претендираното спрямо ответника вземане произтича от издаден от него на 12.01.2011г. запис на заповед, който има абстрактен и едностранен характер и поради тази причина за ищеца в това производството не съществува задължение да доказва и наличието на каузални отношения довели до възникването му, а е достатъчно да са спазени изискванията на разпоредбите от Търговския закон. В конкретния случай, нито ответникът, нито ищецът са направили възражения за обезпечителен характер на записа на заповед и не са индивидуализирали каузално правоотношение за обезпечаването, на което записът на заповед е издаден.

Във връзка с направеното в отговора на исковата молба от ответника възражение, че вземането е погасено по давност, въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 537 ТЗ за записа на заповед се прилагат, доколкото са съвместими с естеството му, разпоредбите за вземанията по менителницата, които според чл.531 ТЗ се погасяват с тригодишна давност от падежа. В случая заявлението за снабдяване със заповед за изпълнение е от 23.07. 2015 г., датата на издаване на заповедта е 24.07.2015 г., а тази на издаване на изпълнителния лист е 27.07.2015 г. Датата на представяне на изпълнителния лист на ЧСИ е 14.10.2019 г., т.е. 4 години и 3 месеца от подаване на заявлението и получаване на изпълнителния лист. Реалната дата на предявяване на исковата молба, която според фикцията на чл.422, ал.1 ГПК следва да се счита предявена от 23.07.2015 г., е 11.12.1019 г. Доколкото връчването на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист са обуславящи за началния момент, от който тече срокът за подаване на възражението по чл. 414, ал. 2 ГПК, то подаването му и връчването му на кредитора от своя страна обуславя предявяването на иска по чл. 422 ГПК. Действието по подаване на молба за образуване на изпълнително производство, което е обуславящо за връчването на заповедта, подаването на възражението и предявяването на иска в случаите на заповед, издадена въз основа на документ по чл. 417 ГПК, изцяло зависи от поведението на кредитора, т.е. от решението му да подаде молба до съдебния изпълнител с приложени към нея изпълнителен лист и заповед за изпълнение. Изхождайки от тези съображения, въззивният съд е направил решаващия извод за наличие в случая на бездействие по защита на субективното право и че при предявен в срок иск по чл. 422, ал.1 ГПК не може да се говори за прекъсване, респективно - за спиране на давността от момента на подаване на заявлението въз основа на документ по чл. 417 ГПК, при положение, че действия по образуване на изпълнителното производство са предприети от кредитора след изтичането на императивния давностен срок. По съображения, че в случая това е станало след изтичане на повече от 4 години, въззивната инстанция е приела, че процесното вземане е погасено по давност, с което е обоснован изводът за неоснователност на установителния иск за съществуване на вземането.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280,ал.1 ГПК – да са от значение за изхода по конкретното дело, тъй като постановеният с обжалваното решение правен резултат не е обусловен от тяхното разрешаване. Първите два въпроса са общо и некоректно формулирани, съдържат и теоретичен аспект, което препятства съотнасянето им към конкретен решаващ мотив на въззивното решение. При обосноваване на изводите си въззивният съд е придал правно значение на поведението на кредитора през периода от снабдяването му със заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителния лист до образуването на изпълнителното производство, приемайки на общо основание, че давност тече, тъй като при установеното бездействие от негова страна, същата не е прекъсвана с нито един от посочените в чл.116 ЗЗД способи. Следователно, съдът не е излагал съображения, обосноваващи специално прилагане на давността по отношение на исковите производства по чл.422 ГПК. Въпрос, относим към зачетените от въззивния съд правни последици на изтеклата погасителна давност в периода между снабдяването на кредитора с изпълнителен лист в инициираното от него заповедно производство и образуването на изпълнителното производство за събиране на процесното вземане, който е решаващият мотив за отхвърлянето на установителния иск, не е поставен. Вторият въпрос е неясен и нелогичен, доколкото приложението на давността не зависи от конкретното исково производство и няма никаква връзка с разпоредбите на чл.414 и чл.417 ГПК. В атакуваното решение не са излагани съображения досежно „разумния срок“ при прилагане разпоредбата на чл.422 ГПК, застъпено в третия въпрос, както и за последиците при завеждането на иск по чл.135 ЗЗД за спиране на давността по чл.116 ЗЗД, залегнали в четвъртия въпрос, поради което тези въпроси също нямат нужното правно значение за спора. При отсъствие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване е безпредметно да се обсъждат посочената от касатора практика на ВКС и бланкетно заявеното основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.

При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ответника по касация на основание чл.38, ал.1,т.3 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 1658 лв., определено по реда на чл.7, ал.2,т.4 от Наредба № 1/2004г.за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при съобразяване на разпоредбата на чл. 9, ал.3 от същата наредба.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК