Определение № 137 от 21.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1006/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Елметинженеринг“ АД, [населено място] срещу решение № 10091 от 25. 01. 2021 г. по в. т. д. № 1071/2020 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав, с което е потвърдено решение № 1799 от 14. 10. 2019 г. по т. д. № 2516/2018 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-5 състав в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Л. Й. М., действаща като ЕТ „Омега-М-Л. Й. М.“, сумата от 39 600 лв., представляваща неизплатени възнаграждения за ползвани счетоводни услуги въз основа на договор за счетоводно обслужване от 1. 01. 2004 г., за периода от 1. 01. 2014 г. до 31. 10. 2018 г. по посочени в решението фактури, на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД, сумата от 1 672, 02 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 1. 07. 2018 г. до 29. 11. 2018 г., съобразно падежа на всяка фактура, както и съобразно споразумение от 30. 12. 2007 г., на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, и законната лихва върху главницата, считано от 29. 11. 2018 г. – датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата. Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага доводи, че противоправно и без основание ищцата задържа счетоводна документация на дружеството за 2015 – 2018 г. Сочи, че същата не е представила по делото договор или друг документ, който да установява осъществяването на дейност от дружеството през исковия период, съответно воденето на счетоводна документация от страна на ищцата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повтаря доводите си по касационната жалба и се позовава бланкетно на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответницата по касационната жалба Л. Й. М., действаща като ЕТ „Омега-М-Л. Й. М.“, е депозирала отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните не спорят относно фактите, установени от първоинстанционния съд, а по направените правни изводи, като във въззивното производство не са събрани нови доказателства, поради което на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на обжалваното първоинстанционно решение. В тях е прието, че между страните по делото е сключен договор за счетоводно обслужване от 1. 02. 2004 г., по който не се спори, че ответникът не е заплащал възнаграждение на ищцата за счетоводното обслужване за периода от януари 2014 г. до октомври 2018 г. по процесните двустранно подписани фактури. Въз основа на заключението на счетоводната експертиза и свидетелските показания е направен извод, че за периода 2014 – 2018 г. ищцата е осъществявала възложените по договора дейности във връзка със счетоводното обслужване на ответното дружество. Извършена е констатация, че със споразумения от 5. 01. 2017 г. и 30. 12. 2017 г., подписани от страните по делото, ответното дружество е признало конкретните си задължения за заплащане на възнаграждение на ищцата по обвързващия ги договор. Въззивният съд е направил извод за възникнало валидно правоотношение между страните по договор за счетоводно обслужване от 1. 01. 2004 г., който по своя характер представлява договор за изработка. Заключил е, че изпълнителят е изпълнил задълженията си по договора и е предал на ответника възложената работа, който я е приел без възражения, поради което за него е възникнало задължение за заплащане на възнаграждение на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД. Въз основа на представените по делото двустранно подписани фактури и споразумения решаващият състав е приел, че размерът на дължимото на ищцата възнаграждение за изпълнената и приета работа по договора възлиза на 39 600 лв. Счел е за неоснователно възражението за погасяване по давност на част от вземането на ищцата поради прекъсването на давността предвид извършеното признание на задълженията с посочените споразумения. Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка за основателност на направените от ответника възражения и се е произнесъл по въззивните му доводи. Посочил е, че подписването на част от документите в празнични и почивни дни не съставлява нарушение на закона и не се отразява на задълженията на страните по договора. Счел е за неоснователно възражението на ответника за нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави – поради несъответствие между поетите задължения от изпълнителя по договора и ежемесечната цена на счетоводното обслужване, предвид липсата на дейност на дружеството. Изтъкнал е, че събраните по делото доказателства не подкрепят доводите на ответника за липса на дейност на ответното дружество и за липса на изпълнение на договора от страна на ищцата. Освен това е споделил разбирането на първоинстанционния съд, че договорът за абонаментно счетоводно обслужване от една страна предполага извършване на работа съобразно текущите нужди и стопански операции през съответния период, а от друга – изготвянето на задължителни годишни отчети и документация, които са изискуеми от закона, независимо от обема на извършената от дружеството дейност. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне на поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 2 ГПК. С оглед бланкетно въведените от касатора предпоставки за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК и при извършената дължима служебна проверка не се установява да съществува вероятност обжалваното решение да е нищожно и недопустимо. Съобразно правната доктрина и съдебната практика нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда; нищожно е и решението, което не е изготвено в писмена форма, не е подписано или е абсолютно неразбираемо. В случая въззивното решение не е засегнато от тези пороци, поради което не се налага да бъде допускано до касационен контрол за извършване на преценка на валидността му. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г ., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В случая липсват твърдения и данни за отсъствието на процесуални предпоставки за допустимост на предявените искове, както и за десезиране на съда. Не се установява и отклонение от диспозитивното начало на процеса с оглед съобразяването от съда на исканията на ищцата и на фактите и обстоятелствата, на които се прави позоваване в исковата молба. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените пороци. Не се установява въззивното решение да е основано на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Доводите на касатора, че ищцата не е съставяла и водила никаква документация по делото, съответно не е изпълнила задълженията си по договора насочват към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и предполагат извършване на проверка на доказателствата по делото, която не би могла да се осъществи в производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения за липсата на предпоставките за достъп до касация по чл. 280, ал. 2 ГПК не се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед горния резултат и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото поризводство в размер на 2995 лв., чието договаряне и извършване се установява от договор за правна защита и съдействие от 12. 04. 2021 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение