Определение № 1056 от 11.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4446/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на А. Д. Н. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 597 от 26.04.2022 г. по гр.д.№ 734/ 2022 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 14725/ 2018 г. и по този начин са отхвърлени предявените от касатора против И. В. Д. искове, квалифицирани по чл.240 и чл.86 ЗЗД - за заплащане на сумата 100 000 лв, представляваща главница по договор за заем от 03.06.2009 г., обективиран в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 73, н.д. № 260/ 2009 г. по описа на нотариус Б. Я. и за заплащане на сумата 60 000 лв - обезщетение за забава за период 04.06.2012 г. - 04.06.2018 г., като ищецът е осъден да заплати разноските по делото. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване като вероятно недопустимо поради постановяването му по непредявен иск. Съдът бил приел, че са налице твърдения за два договора за заем, докато в исковата молба се твърдяло само един такъв. Недопустимост на решението извежда и от нередовност на исковата молба, която съдът е следвало да отстрани, щом не му било ясно един или два договора се твърдят. Поддържа също, че решението е очевидно неправилно поради прилагане на нормата на чл.240 ал.1 ЗЗД в нейния противоположен смисъл и превратно тълкуване на доказателствата. Освен това като основание за допускане на касационното обжалване касаторът формулира правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени и синтезирани в следния смисъл: налице ли е сключен договор за заем, ако липсва реално предаване на заетата сума и ако в документа, обективиращ такъв договор изрично е посочено, че заемната сума не е предадена на заемополучателя; при тълкуване на договора в съответствие с чл.20 ЗЗД длъжен ли е съдът да издири действителната обща воля на страните, като не подменя формирането при сключването му воля на страните по него и изследва обстоятелствата, при което е сключен, поведението на страните преди и след сключването му, разменената кореспонденция между страните и други значими обстоятелства; допустимо ли е съдебно решение, постановено извън действително въведения от ищеца предмет на делото, оставящо без защита предявеното спорно право; допустимо ли е съдебно решение, постановено по нередовна искова молба; длъжен ли е съдът при мотивиране на решението си относно основателността на иска да обсъди доводите и възраженията на страните, изхождайки от твърдяните от тях факти и без да се позовава на факти, които те не твърдят; за задължението на въззивния съд да изложи безпротиворечиви мотиви за крайните изводи, до които е достигнал и да съобрази възприетата от него правна квалификация на иска, като обсъди всички доказателства по делото и изложи съображения защо отхвърля някои от тях като недостоверни; прекъсва ли погасителната давност признанието на длъжника, че задължението съществува, ако в него не са описани пораждащите задължението факти и има ли значение по какъв повод и пред кого това признание е направено; признанието на неизгоден за страната факт освобождава ли другата страна от тежестта да докаже този факт; с предаването на парична сума от едно лице на друго презумира ли се сключването на договор за заем. Касаторът счита, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Поддържа също, че има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото въпросът кога се счита сключен договор за заем, обективиран в два документа, ако към момента на изготвяне на първия заеманата сума не е предадена, а във втория е посочено, че служи за разписка. Ответната по касационната жалба страна И. Д. я оспорва, като поддържа, че не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо. Исковата молба, по която съдът се произнесъл, била редовна и произнасянето било изцяло в рамките на фактическите твърдения на ищеца за сключен едни договор за заем на 03.06.2009 г. Оспорва и твърденията за очевидна неправилност на обжалвания акт, като поддържа, че от мотивите на решението не могат да се установят негови тежки пороци. По отношение на поставените правни въпроси заявява, че същите не са формулирани коректно с оглед правните разрешения на въззивния съд, които не противоречат на установената от ВКС съдебна практика. Последният поставен въпрос счита за ирелевантен, като поддържа, че по делото въпрос за датата на сключване на договора изобщо не е поставян. Моли обжалваното решение да не бъде допускано до касационен контрол, а излага и съображения за неоснователност на касационната жалба по същество. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. Въззивният съд е установил, че на 03.06.2009 г., с нотариален акт № 73, н.д.№ 260/ 2009 г. по описа на нотариус Б. Я., между ищецът и ответницата бил сключен следния договор: ищецът предоставя на ответницата заем от 100 000 лв, от които 31 000 лв дадени преди подписване на договора, а 69 000 лв, се депозирали по сметка на нотариуса и щели да бъдат предоставени на заемополучателя при вписване на нотариалния акт за договорна ипотека. Срокът за погасяване на заема бил 03.06.2012 г. Заемополучателят дължал и договорна лихва в размер на 10 % годишно. На 15.12.2009 г. между ищеца и ответницата било подписано споразумение, в което те декларирали, че заемополучателят Д. е получила в заем сумата от 100 000 лв при условията, посочени в нотариалния акт 03.06.2009 г. и че погасява заемната сума и натрупаната лихва, като плаща в брой на заемодателя при подписването на споразумението цялата сума. С договор за заем от 10.01.2011 г. ищецът предоставил на ответницата главница от 100 000 лв в заем в брой, а длъжникът се задължил да бъде учредена договорна ипотека върху имот на третото лице за обезпечение на вземането. Срокът на заема бил уговорен 06.06.2013 г., уговорена била и договорна лихва в размер 10 %. През месец май 2017 г. между ищеца и ответницата била проведена среща, на която ответницата заявила, че ще върне на ищеца 100 000 лв в най-скоро време заедно с лихвите. При тези фактически констатации съдът извел от правна страна, че страните са били обвързани от договор за заем, обезпечен с договорна ипотека, учредена с нотариалния акт от 03.06.2009 г. и това бил описаният в исковата молба правопораждащ отношенията между тях факт. Тези отношения обаче били приключили към 15.12.2009 г., когато било съставено споразумение, деклариращо връщането на заетата сума. Ответницата е изпълнила всички свои задължения и изпълнението било прието и потвърдено от ищеца. Договорът за заем от 10.01.2011 г. съдът намерил за неотносим, защото от съдържанието му не можело да се направи извод, че същият урежда възникналото между страните заемно правоотношение от 03.06.2009 г. И в двата договора ставало въпрос за заемна сума между страните от 100 000 лв, но в договора от 10.01.2011 г било предвидено ипотека за обезпечение на вземането тепърва да бъде учредена. Различни били и сроковете за погасяване на заемното задължение и начинът на предоставяне на заемната сума. Затова не можело да се приеме, че договорът от 10.01.2011 г касаел уреждането на отношенията, възникнали от нотариалния акт от 03.06.2009 г. При условията на евентуалност съдът посочил, че дори ответницата да била в неизпълнение по договора от 2009 г., вземането на ищеца би се явило погасено по давност. Договореният падеж на задължението бил 03.06.2012 г. и петгодишният давностен срок изтичал към 03.06.2017 г., а исковата молба била депозирана на 12.07.2018 г. Този срок не бил прекъснат с признание на ответницата от месец май 2017 г., тъй като не било ясно дали изявлението й че ще върне на ищеца сума 100 000 лв с лихвите касаело процесното заемно правоотношение или други отношения между същите страни. Не съществува вероятност така мотивираното въззивно решение да е недопустимо поради произнасяне по иск, различен от предявения. В съдебния акт изрично е посочено, че договорът, оформен в нотариалния акт от 03.06.2009 г., е описаният в исковата молба правопораждащ отношенията между страните факт. Ищецът не твърди нещо различно, той извежда спорното право именно от този договор, а договорът от 10.01.2011 г. в исковата молба е посочен само като доказателство за предаване на заетата сума от 100 000 лв. Именно по този начин съдът е квалифицирал отношенията между страните по делото и това съответства за заявените в исковата молба правопораждащи фактически твърдения на ищеца. Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо и като постановено въз основа на нередовна искова молба. В нея е посочено кой е източникът на отношенията между страните /договорът от 03.06.2009 г./, неизпълнението на задълженията на ответницата по него и искането да бъде осъдена да ги изпълни реално. В исковата молба няма твърдения за сключени два договора за заем между страните, в касационната жалба също няма твърдения, че ищецът се е позовал в исковата си молба на два различни договора. Затова същата не може да се счита за нередовна, нито съдът е имал задължение да приложи чл.129 ал.2 ГПК. Няма основание за допускане на касационно обжалване и по твърденията за очевидна неправилност на обжалвания акт. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност" предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателят излага съображения за превратна преценка от съда на доказателствата по делото във връзка с наличието на договор за заем. Такава проверка в производството по чл.288 ГПК не е допустимо да бъде извършена, поради което касационно обжалване на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК не може да бъде допуснато. То не може да бъде допуснато и по формулираните правни въпроси. Процесуалноправните питания допустимо ли е съдебно решение, постановено извън действително въведения от ищеца предмет на делото, оставящо без защита предявеното спорно право и допустимо ли е съдебно решение, постановено по нередовна искова молба, касаят твърденията на жалбоподателя за вероятна недопустимост на обжалваното решение, които съдът намери за неоснователни. Затова тези въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът налице ли е сключен договор за заем, ако липсва реално предаване на заетата сума и ако в документа, обективиращ такъв договор изрично е посочено, че заемната сума не е предадена на заемополучателя, не е разрешен от въззивния съд. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд проверява служебно валидността и допустимостта на обжалваното решение, а проверката за неговата правилност е ограничена до посоченото в жалбата /виж решение № 69/ 31.07.2020 г. по т.д.№ 2461/ 2019 г., II т.о. и цитираните в него други актове на ВКС/. Твърдения за липса на реално предаване на сумата по договора от 03.06.2009 г. във въззивната жалба няма, нито има доводи, че договор за заем може да се сключи без предаване на сумата по него. Такова нещо въззивният съд не е приел от правна страна. По аналогични съображения ирелевантен е въпросът кога се счита сключен договор за заем, обективиран в два документа, ако към момента на изготвяне на първия заеманата сума не е предадена, а във втория е посочено, че служи за разписка. Съдът не е приел от фактическа страна, че се касае за договор за заем, обективиран в два документа. Напротив, той изрично е посочил, че договорът от 10.01.2011 г. няма връзка с този, сключен на 03.06.2009 г. Необуславящ е и въпросът с предаването на парична сума от едно лице на друго презумира ли се сключването на договор за заем. Такава презумпция в мотивите на обжалваното решение не е изведена. По аналогични съображения неотносим е и въпросът признанието на неизгоден за страната факт освобождава ли другата страна от тежестта да докаже този факт. Съдът не е основал фактическите си изводи на направено от ищеца признание на неблагоприятен факт, а на преценка на писмените доказателства по делото. Процесуалноправните въпроси за задълженията на въззивния съд във връзка с мотивиране на решението му и с тълкуването на договора са обуславящи, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. Според тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., I т.о. и цитираните в него други актове на ВКС/. Съобразно правната уредба на ограниченото въззивно обжалване, при решаването на материалноправния спор въззивният съд е ограничен от поддържаните в сезиращата го жалба оплаквания. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят до фактическите констатации по спора и произнасянето по надлежно въведени възражения и доводи на страните, поддържани пред въззивния съд, като тези ограничения не обхващат преценката за приложимост на императивна материалноправна норма. Предвидената служебна проверка на въззивния съд обхваща само валидността на решението и неговата допустимост - в обжалваната част. Извън правомощието на въззивния съд е да извършва служебна констатация относно действителността на облигационната връзка, или отделна договорна клауза, от която произтича спорното вземане, без да има направени доводи и оплаквания във въззивната жалба /решение № 161/ 19.07.2018 г. по т.д.№ 1561/ 2017 г., II т.о./ При наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл.20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При тълкуването на неясни клаузи следва да се има предвид и се изследват обстоятелствата, при които е сключен договора, породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, както и това след сключването му, които обстоятелства водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните /решение № 46/ 07.03.2018 г. по гр.д.№ 2489/ 2017 г., IV г.о./. Обуславящ е и материалноправният въпрос прекъсва ли погасителната давност признанието на длъжника, че задължението съществува, ако в него не са описани пораждащите задължението факти и има ли значение по какъв повод и пред кого това признание е направено. И той обаче е разрешен в съответствие с установената от ВКС практика, включително задължителна такава. Както е изяснено в Тълкувателно решение № 4 от 14.10.2022 г. по тълк.д.№ 4/ 2019 г., ОСГТК, ВКС, признаването на вземането по чл.116 б.„а" ЗЗД е изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към неговия кредитор. Признаването не е безадресно изявление и има винаги за адресат носителя на вземането. Изявлението или действията на длъжника, с които се признава вземането, не е задължително да бъдат направени в присъствието на кредитора, а е достатъчно начинът, по който и обстоятелствата, при които е осъществено, по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора. Интерес от признаването има кредиторът - ищец, който носи доказателствената тежест относно факта и момента, в който признаването е било направено. Обжалваното решение дава същото разрешение по обуславящия материалноправен въпрос, поради което и по него няма основание за допускането му до касационен контрол. По изложените съображения Върховният касационен съд