Определение № 50205 от 07.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2656/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени срещу подлежащо на обжалване въззивно решение в срока по чл. 283 ГПК от адв. Е. Б., като пълномощник на Н. Б. К. и от адв. В. М., като пълномощник на Р. Г. С., срещу въззивното решение № 266940 от 14.12.2021 г. по в. гр. д. № 4914/2018 г. на Софийски градски съд, втори „Г“ въззивен състав. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, изр. 3 ГПК. Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното: С въззивното решение е отменено решение № II-72-72/30.07.2015 г. по гр. д. № 55017/2012 г. на Софийски районен съд, в частта, с която са определени квотите в съсобствеността: за ищеца Н. Б. К. – 445 000/591 561,20 ид. ч. и за ответницата Р. Г. С. – 146 561,20/591 561,20 ид. ч., като вместо него е постановено ново по същество, с което са определени следните квоти: за ищеца Н. Б. К. – 23 228,5/169 713 ид. ч. и за ответницата Р. Г. С. –146 484,50/169 713 ид. ч. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е допуснато извършването на делба между посочените съделители. Първоначално постановеното въззивно решение е отменено с решение № 14/04.04.2018 г. по гр. д. № 1140/2017 г. на ВКС, второ г. о. и делото е върнато за ново разглеждане. Производството е по иск за съдебна делба във фазата по допускането. Страните са бивши съпрузи, бракът им е сключен през 1998 г. и е прекратен през 2007 г. Делбеният имот е придобит по време на брака чрез членство в ЖСК, като нотариалният акт по чл. 35, ал. 2 ЗЖСК е издаден през 2005 г. на името на двамата съпрузи. С влязло в сила на 09.08.2012 г. решение по гр. д. № 11300/2011 г. на Софийски градски съд е признато за установено по отношение на Т. и Б. К. /деца на Н. К./, че Р. С. е собственик на процесния имот и ответниците са осъдени да й заплатят обезщетение за лишаване от ползване. В това производство Н. К. е бил привлечен като трето лице-помагач на страната на ответниците. С влязло в сила решение № 320/04.07.2012 г. по гр. д. № 71/2012 г. на Върховния касационен съд, ІV г. о., е признато за установено, че Н. К. е собственик на 445 000/591 561,20 ид. ч. от имота, а Р. С. е собственик на 146 561,20/591 561,20 ид. ч. от същия. Молбите за отмяна на двете влезли в сила решения на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК са оставени без уважение /решение по гр. д. № 1106/2013 г. на Върховния касационен съд, ІІІ г. о., постановено по молба на Р. С. и решение по гр. д. № 4806/2015 г. на Върховния касационен съд, ІV г. о., постановено по молба на Т. и Б. К./. В отменителното решение е прието, че за разрешаване на висящия спор по допускане на съдебна делба, съдът не може да се позове на силата на пресъдено нещо на нито едно от двете решения, а следва да го разреши след свой анализ на доказателствата относно съществуването на съсобственост и дяловете в съсобствеността, ако приеме, че такава има. При новото разглеждане на делото е дадена възможност на страните да посочат доказателства в подкрепа на твърденията си - за ищеца, че е налице съсобственост при определени квоти, за ответницата - че имотът е нейна изключителна собственост поради пълна трансформация. По делото е доказано, че с протокол – образец 16/16.08.1995 г. на ДПК е установена годността за ползване на жилищната сграда, изградена от ЖСК “Минерал“, в която се намира процесният апартамент. Видно от протокола, сградата е в завършен вид, жилищните помещения са с врати, дограма, подови настилки, стените- шпакловани и боядисани с латекс, довършени тераси и общи части. С разрешение № 171/01.09.1995 г. на ДИТСК е разрешено ползването на строежа-жилищна сграда. С окончателен разпределителен протокол на ЖСК „Минерал”-Приложение № 1 към Протокол от ОС на ЖСК „Минерал“ от 06.03.1998 г., делбеният ап. 22, заедно с мазе № 44, таван № 43, и ведно с 2,223% ид. ч. от общите части на сградата и от дворното място, върху което е построена сградата, на стойност 169 713 лв. /неденоминирани/, е разпределен на Р. С. и Н. К.. Бракът между тях е сключен на 22.03.1998 г. и е прекратен на 26.04.2007 г. С нотариален акт № 39, издаден на 26.10.2005 г., на основание чл. 35, ал. 2 ЗЖСК, двамата са признати за собственици на процесния апартамент. В акта е посочена данъчната оценка на имота 48 033,70 лв. При съставянето му е представен окончателния разпределителен протокол, удостоверение от УС на ЖСК „Минерал“, че той е влязъл в сила, както и списък на член-кооператорите. В окончателния разпределителен протокол за ап. 22 и в списък на член-кооператорите, Н. К. е вписан като член-кооператор наред с Р. С.. В обжалваното въззивно решение са изложени съображения, че правото на собственост върху обекти в сграда, изградена от ЖКС, се придобива от датата на съставяне на нотариалния акт по чл. 35, ал. 2 ЗЖСК, и доколкото страните са били в брак към тази дата, то по силата на презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г. /отм./ за съвместен принос в придобиването, до доказване на противното се счита, че имотът е СИО, независимо от това дали в нотариалния акт като собственици са посочени двамата съпрузи или само един от тях и независимо от това дали другият съпруг е бил член-кооператор в ЖСК или не. В този случай би могло да се признае, че имотът е индивидуална собственост на единия съпруг само ако той докаже, че другият съпруг няма никакъв принос в придобиването му, респ. ако не бъде установена твърдяната от този съпруг пълна трансформация, но се установи частично влагане на лични средства при придобиването на имота, искът следва да се уважи за съответната идеална част от него. Посочено е, че за окончателна цена на апартамента следва да се приеме цената, определена с решението на ОС на ЖСК по чл. 35, ал. 1 ЗЖСК, посочена в окончателния разпределителен протокол, а именно: 169 713 лв. /неденоминирани/. Предвид съвпадащите волеизявления на страните е прието, че сумите по приходни касови ордери по т. 9-12 от справка за захранване на ап. 22, подписана от касиера на ЖСК, в общ размер 75 906 лв. /неденоминирани/ са били внесени само от ответницата преди сключването на брака. Внесена от нея е и половината от сумата по ПКО № 4/22.11.1996 г. за 40 000 лв. и ПКО № 8/02.12.1996 г. за 20 000 лв., по които вносители са родителите на страните, а именно: 30 000 лв. /неденоминирани/. Сумите по ПКО по т. 1-8 /общо 176 693 лв.-неденоминирани/ от същата справка са внасяни от строителя на сградата на ЖСК „Минерал“ /С. С./, видно от самата справка и събраните показания на свидетелката П. /касиер/. Направено е заключение, че никой от двамата съделители не е заплатил на строителя с лични средства внесените от него в полза на ЖСК суми. Представените от ищеца 5 бр. РКО за платени на С. суми са изключени от доказателствата поради непредставяне на оригиналните документи. Счетено е, че РКО от 12.04.1994 г. за платена на строителя от Фирма „Нирайд“ сума от 400 000 лв. /неденоминирани/ с основание „съгл. договор“ не установява, че същата представлява лични средства на Н. К.. Представените договори за заем от 1995 г. между Б. К. и регистриран от Н. К. едноличен търговец, от една страна, и Фирма „Нирайд“ от друга страна, и справки за дълготрайни активи, баланси и отчети за парични потоци за 1996 г., не водят също до такъв извод. Сумата по този ордер е платена на С. на 12.04.1994 г., а другите доказателства сочат на заемни отношения след това- през 1995 г., поради което не може да се направи заключение, че заеманите от фирмата парични средства от баща и син К. през 1995 г. са именно с цел заплащане цената на апартамента. Тези доказателства не установяват, че те са лични средства на ищеца, доколкото са платени на строителя от трето лице-Фирма „Нирайд“, като не може от съдържанието само на този документ да се извлече друг произход на тези средства /не на юридическото лице/, нито плащането им в полза на К. за покриване цената на апартамента. Обоснован е и аналогичен извод, че преведените от В. С. 750 000 лв. /неденоминирани/ с основание „съгл. договор за заем“, платени на СД „Нирайд, Стнаноева Калейчев и сие“ с платежно нареждане от 21.02.1996 г., са именно паричните средства, с които са били изпълнявани задълженията на ответницата към строителя по сключения договор от 26.07.1993 г. Установено е по делото, че родителите на двамата съделители- бащата на ищеца и майката на ответницата, са били управители на събирателното дружество, но от това не следва извод, че платените от тази фирма на строителя 400 000 лв. /неденоминирани/ с РКО от 12.04.1994 г. са платени именно с намерение със сумата да се надарят поравно страните или сумата да се дари само на един от тях двамата. В обобщение е прието за установено влагане на лични средства само от ответницата в размер на сумите по ПКО по т. 9-12 от справката за захранване на ап. 22 на сума общо 75 906 лв., за половината от сумите по ПКО № 4/22.11.1996 г. и ПКО № 8/02.12.1996 г.- за 30 000 лв., и за другите суми по тази справка- за 14 850 лв. и за 2 500 лв., или общо заплатени от Р. С. в полза на ЖСК „Минерал“ 123 256 лв. /неденоминирани/ нейни лични средства. За разликата над тази сума до окончателната цена на апартамента от 169 713 лв. /неденоминирани/ или за разликата от 46 457 лв. /неденоминирани/ е обоснован извод, че не е доказано влагане на лични средства на нито един от двамата съделители, при което за нея е приложима презумпцията на чл. 19, ал. 1 СК /отм./, необорена по делото. Следователно върху 46 467/169 713 ид. ч. е установена СИО, която след прекратяване на брака е трансформирана в обикновена съсобственост при равни дялове на съделителите или по 23 228,5/169 713 ид. ч. за всеки от тях, а 123 256/169 713 ид. ч. са лична собственост на ответницата поради влагане на лични, извънбрачни средства за придобиването собствеността на делбеното жилище. Налице е съсобственост между двамата съделители при дялове: за Н. К.- 23 228,5/169 713 ид. ч. и за Р. С.- 146 484,50/169 713 ид. ч. В изложението към жалбата на Н. К. се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „настъпва ли преобразуване на лично имущество, когато с паричен влог на единия съпруг, формиран по време на брака, се придобиват вещни права“; 2. „задължен ли е съдът да събира доказателства за оборване на презумпцията за съвместен принос и произход на средствата на страната, която се домогва до оборване“; 3. „задължително ли е за делбения съд решение на ВКС, с което са определени квотите на съделителите“. По първия въпрос се сочи противоречие с определение № 201/23.04.2019 г. по гр. д. № 352/2019 г. на ВКС, второ г. о., ППВС № 5/1972 г. и ППВС № 8/1980 г. и по втория – противоречие с решение № 43/04.06.2021 г. по гр. д. № 1632/2020 г. на ВКС, второ г. о. По третия въпрос е обосновано приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. В изложението към жалбата на Р. С. се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи, имащи значение за решаване на делото “; 2. „възниква ли СИО по смисъла на чл. 19, ал. 1 СК /отм./ при придобиване на имот по реда на чл. 35, ал. 2 ЗЖСК, когато заплащането е извършено изцяло с лични средства на един от съпрузите преди сключване на брака, но липсват платежни документи за част от вложените средства или те са вложени от трето лице, т. е. са възникнали облигационни отношения със съпруга-член-кооператор преди сключване на брака“. По първия въпрос се сочи противоречие с решение № 77/17.03.2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на четвърто г. о., решение № 403/23.01.2015 г. по гр. д. № 3902/2014 г. на четвърто г. о., решение № 229/18.10.2013 г. по гр. д. № 3099/2013 г. на първо г. о. и решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на второ т. о., а с втория е обосновано основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, съставът на ВКС, Второ г. о., съобрази следното: По жалбата на Н. К.. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по първия въпрос, който не кореспондира с фактическата обстановка по делото, тъй като от нея не се установява извършено плащане със средства от паричен влог. Вторият въпрос е свързан с твърдяно съществуващо задължение на съда да събира доказателства относно вложените от страната лични средства и оборване на презумпцията за съвместен принос. Такова служебно задължение не съществува за съда. В съответствие с дадените указания в отменителното решение въззивният съд е указал на страните да посочат доказателства в подкрепа на твърденията си - за ищеца, че е налице съсобственост при определени квоти, за ответницата - че имотът е нейна изключителна собственост поради пълна трансформация. Спорът е бил разрешен въз основа на събраните доказателства. В цитираното в изложението решение № 43/04.06.2021 г. по гр. д. № 1632/2020 г. на ВКС, второ г. о., е даден отговор на въпроса: налице ли е трансформация на лични средства по смисъла на чл. 23, ал. 1 СК при закупуване по време на брака на жилищен имот за семейството със средства от договор за потребителски банков кредит, страна по който е само единият съпруг. Същото е неотносимо към конкретните обстоятелства, установени по делото. Третият въпрос е обоснован с обстоятелството, че съдът е следвало да зачете квотите на съделителите, определени с влязлото в сила решение № 320/04.07.2012 г. по гр. д. № 71/2012 г. на Върховния касационен съд, четвърто г. о. Видно от дадените указания на касационната инстанция при предходното разглеждане на делото, които са задължителни за въззивния съд, същият не е могъл да се позове на силата на пресъдено нещо на цитираното решение, а е следвало да разреши спора след собствен анализ на доказателствата. Според практиката на ВКС, с нормата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК е въведено изрично задължение за въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане, да зачете процесуалните действия /на съда и на страните/, посочени от касационната инстанция като надлежно извършени и да не зачете тези, посочени като ненадлежно осъществени, както и да извърши предписаните с отменителното решение на ВКС процесуални действия и да не извърши указаните му като недопустими. При новото разглеждане на делото, след връщането му от ВКС, споровете относно правното значение на установените по делото факти, обсъдени от касационния съд, се преклудират. Поради това при повторното разглеждане на делото от въззивния съд, той се произнася по спора само в рамките, очертани от касационното решение. Именно в тези рамки е произнасянето в обжалваното въззивно решение. Придобивната стойност на делбения апартамент е определена в съответствие с възприетото в решение № 190/01.12.2017 г. по гр. д. № 698/2017 г. на ВКС, първо г. о. В същото е посочено, че при искове за трансформация на лични средства действителната придобивна стойност на недвижим имот, придобит от ЖСК, следва да се формира въз основа действително направените разходи за изграждането и завършването на обекта в готов вид съгласно окончателния разпределителен протокол. Поставеният въпрос за определените квоти на съделителите не е в състояние да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като представените от касатора писмени доказателства: разходни-касови ордери за заплащани на строителя суми, които са били отчетени при разглеждане на спора по гр. д. № 71/2012 г. на ВКС, четвърто г. о., са били изключени от доказателствата по настоящото дело. Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Същата е обоснована с неправилното определяне на квотите на съделителите. Такава не се разкрива директно от мотивите на обжалваното въззивно решение. По жалбата на Р. С.. Първият въпрос е свързан със задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото във връзка с доводите и възраженията на страните. Обобщени, тези доводи се свеждат до заплащане на цената със средства с предбрачен произход. Не се разкрива противоречие с трайно установената съдебна практика, че при спор между съпрузи моментът на придобиване на правото на собственост върху недвижим имот следва да се определи съобразно общите правила за прехвърлителното действие на съответния придобивен способ. Ако фактическият състав на съответния придобивен способ се е осъществил по време на брака и при действието на СК от 1985 г. /отм./, презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г. намира приложение- презюмира се до доказване на противното, че за придобиването на имота двамата съпрузи имат съвместен принос и поради това този имот е съпружеска имуществена общност между тях. Съгласно указанията, дадени в т. 2 от ППВС № 3 от 12.11.1983 г. по гр. д. № 1 от 1983 г., правото на собственост върху обекти в сграда, изградена от ЖСК, какъвто е делбеният апартамент, се придобива от датата на съставяне на нотариалния акт по чл. 35, ал. 2 ЗЖСК, а не в някакъв предходен момент като например момента на завършване на строежа на сградата или момента на влизане в сила на окончателния разпределителен протокол. Ако този нотариален акт е съставен по време на действието на СК от 1985 г. /отм./ и по време на брака на член-кооператор в ЖСК, на когото е разпределен имотът, презумпцията на чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г. /отм./ за съвместен принос в придобиването намира приложение /до доказване на противното се счита, че имотът е СИО/. Именно в съответствие с тази практика са изведени решаващите изводи на въззивния съд. В този случай би могло да се признае, че имотът е индивидуална собственост на единия съпруг само ако той докаже, че другият съпруг няма никакъв принос за придобиването на този имот. В този смисъл е приетото в т. 4 от Тълкувателно решение № 5 от 29.12.2014 г. по тълк. д. № 5 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, в решение № 223 от 16.03.2010 г. по гр. д.№ 522 от 2009 г. на ВКС, първо г. о., в решение № 39 от 14.02.2011 г. по гр. д. № 1358 от 2009 г. на ВКС, второ г. о., решение № 193/06.01.2015 г. по гр. д. № 2647/2014 г. на ВКС, първо г. о. Даденото разрешение в обжалваното възззивно решение напълно съответства на изложеното по-горе. Поставеният втори въпрос не може да обоснове допускането на касационно обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По същия е формирана съдебна практика, включително цитираната по първия въпрос. В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по двете касационни жалби. Предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, не следва да се присъждат разноски на страните. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение