Определение № 2174 от 10.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 526/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Н. И. срещу въззивно решение № 307/03.12.2024 г. по в. гр. д. № 430/2024 г. на Окръжен съд Монтана в частта, с която е потвърдено решение № 215/2024 г. по гр. д. № 2033/2023 г. на Районен съд Лом за отхвърляне на предявения от касатора срещу „ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за горницата над 5 000 лв. до предявения размер от 10 000 лв. /частичен от 20 000 лв./ В жалбата се сочат касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението за допускане на касационно обжалване се поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулират се въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция относно приложение на чл. 52 ЗЗД и критериите за определяне на обезщетение по чл. 432, ал. 1 КЗ за причинени неимуществени вреди, така че то да е справедливо. Претендира се присъждане на разноски. От ответника по касация „ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД е подаден отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на жалбата до касационен контрол и в евентуалност се оспорва основателността на същата. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима. Производството е образувано по предявена от Е. Н. И. срещу „ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД искова молба, обективираща претенция с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховане за заплащане на обезщетение в частичен размер 10 000 лв. от общодължим 20 000 лв. поради претърпени неимуществени вреди вследствие на ПТП, реализирано на 03.04.2023 г. в [населено място] махала от водач на лек автомобил, чиято гражданска отговорност е била застрахована по задължителна застраховка на автомобилистите в ответното дружество. С първоинстанционното решение искът е отхвърлен за разликата над 3 000 лева до претендираните 10 000 лева. С обжалваното в настоящото производство въззивно решение, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е присъдено допълнително обезщетение от още 2 000 лева /или общо 5 000 лева/ за претърпени неимуществени вреди. Съдът е приел за безспорно установен механизма на ПТП – при преминаване по пътното платно водачът П. Д. е блъснал с дясното странично огледало на управлявания от него товарен автомобил „Фиат“, модел „Дукато“ ищеца Е. И., който извършвал действия по почистване на пътя. На пътното платно не е имало поставени пътни знаци, указващи че има работници и че скоростта на движение следва да се намали. Видимостта на водача обаче е била добра и той е можело да забележи работниците от разстояние 36 метра. Съдът е отграничил като спорен единствено въпроса за размера на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди. Приел е за установено с помощта на изслушаната в хода на първоинстанционното производство съдебномедицинска експертиза, че пострадалият е получил само лека телесна повреда без наличие на счупвания на кости, а само охлузвания и кръвонасядания по меките тъкани от кръста към десния крак до колянната става с оздравителен период от две седмици без остатъчни явления и усложнения. За да определи размера на присъденото обезщетение /5 000 лв./, въззивният съд е съобразил вида, характера и степента на констатираното увреждане; продължителността на проведеното лечение; наличието/липсата на остатъчни явления; наличието на психическа травма; възрастта на увредения към датата на инцидента /20 г./; икономическата конюнктура към релевантната дата и др. В мотивите на решението съдът е посочил, че липсата на трайни и негативни последици за физическото и психическото здраве на ищеца препятстват възможността исковата му претенция да бъде уважена в пълен размер. Възражението за съпричиняване на въззиваемата страна, релевирано още с отговора на исковата молба, апелативният съд е счел за неоснователно. Не е налице твърдяното от касатора основание за факултативен достъп до касационен контрол на въззивното решение. Въпреки, че поставените от касатора въпроси са обуславящи решаващите изводи на въззивния съд, по отношение на тях не се явява обоснован соченият допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – да са разрешени в противоречие със задължителна и казуална практика на касационната инстанция. Обратно на твърденията на касатора въззивният съд не се е отклонил от задължението си да прецени обективно съществуващите обстоятелства, които съдебната практика е изградила като основни критерии, които съдилищата следва да съблюдават, за да се определи справедливо обезщетение за понесени от пострадалия вследствие ПТП неимуществени вреди – младата му възраст, обемът на вредите, интензитетът на страданието, психологическото състояние, период и степен на възстановяване т. н. Макар в мотивите да не е изрично упоменато, размерът на определеното обезщетение обуславя извод, че решаващият състав е взел предвид и разбирането за справедливост на обществото към датата на ПТП, детерминирано от икономическите условия в страната, израз на което са и нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“. Допълнителен аргумент за липса на основание да бъде осъществена позитивна селекция на касационната жалба се явява и обстоятелството, че въззивният съд е увеличил определеното от първа инстанция обезщетение. На практика поставените от касатора въпроси всъщност изразяват неговото несъгласие с решаващите изводи на въззивния съд. В тази връзка следва да бъдат припомнени разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. Тази проверка не би могла да се извършва в закрито заседание в отсъствие на страните, защото би противоречела на едни от основните принципи в гражданския процес за непосредственост и устност. Изложеното мотивира състава да постанови акт, с който да откаже достъп до касационен контрол. При изхода на делото пред настоящата инстанция касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника сторените в производството разноски в размер на 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС