Определение № 50020 от 07.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1989/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Агрикорп“ ЕООД чрез адв. В. С. обжалва решение № 59 от 11.04.2022 г. по т.д. 15/22 г., Апелативен съд – В. Търново, с което е потвърдено решение № 260097 от 26.10.221 г., по описа на Окръжен съд – Русе, по т.д. 311/20 г., с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя срещу „Агрокем“ ЕООД иск за заплащане на сумата от 29 825,16 лв, на основание чл. 92 от ЗЗД, неустойка, предвидена в чл. 15 от договор за продажба на лизинг ведно със законната лихва за забава срещу задължението и иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД за сумата 1060 ,45 лв, обезщетение за забава върху посочената сума за периода 10.03.2020 г. до 15.07.2020 г., деня предхождащ предявяване на исковата молба, както и разноски по делото.

В касационната жалба са посочени основанията за отмяна на решението на въззивния съд, предвидени в чл. 281, т. 3 от ГПК. Подробно е изложил съображения за необоснованост на въззивното решение, относно съдържанието на споразумението, което съдът е тълкувал и нарушение на материалния закон, чл. 20 ЗЗД, относно тълкуването на споразумението. Моли да се отмени решението на въззивния съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Връщането на лизинговата вещ от неизправния лизингополучател води ли до разваляне на договора за лизинг и до право на обезщетение на изправната страна? По този въпрос обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – посочените съдебни решения на ВКС, решение № 102 от 23.07.2015 г. по т.д. 1680/14 г, II ТО, решение № 88 от 20.07.2012 г. по т.д. 682/11, I ТО.

2. Има ли правно основание лизингодателят по разваления по вина на лизингополучателя договор за лизинг да получи договорна неустойка, уговорена независимо от връщането на лизинговата вещ и развалянето на договора за лизинг?

3. Уговорената в договор за лизинг неустойка, за която е посочено, че се дължи независимо от връщането на лизинговата вещ и развалянето на договора за лизинг, има ли за цел да обезщети изправната страна за вредите от развалянето, които не са тъждествени с вредите от договорното неизпълнение?

4. Допустимо ли е въззивно решение, в чиито мотиви съдът се произнася не по твърдян от страните факт и /или обстоятелство и по това произнасяне обуславя постановеното от съда решение? Позовава се на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – определение № 1073 от 16.11.2017 г. по гр.д. 2736:17 г, IV ГО на ВКС.

Обосновава основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, счита, че при постановяване на извод, за приетия извод за наем на вещта след връщане на вещта, представлявало въпрос в противоречие с волята на страните, обективирана в договора, както и на правилата на формалната логика. Твърди, че независимо от факта, че основанието за плащане на ползване на лизинговата вещ съгласно чл. 15, ал. 4, изр. посл. се изменя от „лизингови вноски“ в „наем“, изр. чл. 15, ал. 4, изр. 3 гласял, че връщането на лизинговата вещ не освобождавало лизингополучателя от заплащане на дължимите лихви и неустойки, което представлявало уговаряне обезщетение за изправната страна при разваляне на договора за лизинг“. Неустойката, уговорена в раздел VII от договора, наименована „неизпълнение“. Волята на страните била неустойката да е за лизингополучателя и след промяната на крайната цел на договора „разваляне на договора за лизинг“, излага съображения, че неустойката била уговорена с цел обезщетение на изправната страна за вреди от развалянето и в този смисъл произнасянето било в противоречие с практиката на ВКС – решение 102 от 23.07.2015 г. по т.д. 1680/14 г., II ТО, решение № 88 от 20.07.2012 г. по т.д. 682/11 г., I ТО на ВКС. Излага съображения за тълкуване на договора съгласно чл. 20 от ЗЗД и волята на страните.

Ответникът по касационната жалба „Агрокем“ ЕООД чрез адв. Т. В. оспорва касационната жалба. Счита, че поставените правни въпроси не са свързани с предмета на делото. Липсвало разваляне на договора за лизинг от ищеца. „Агрокем“ ЕООД не било упражнило правото си да придобие собствеността върху вещта, но съгласно договора и съгласно правната същност на договора за оперативен лизинг, това било само възможност, но не и задължение. Страните били постигнали съгласие да прекратят отношенията си и „Агрокем“ ЕООД било върнало вещта доброволно, като доброволно били уредили отношенията между страните. Излага подробно съображения, че всеки от поставените правни въпроси не е свързан с предмета на делото.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Въззивният съд е приел, че са предявени искове с правно основание чл. 92 от ЗЗД за заплащане на сумата от 29 825,16 лв, неустойки на основание чл. 15 от договор от 01.06.2018 г. и иск за обезщетение за забава, на основание чл. 86 от ЗЗД за сумата от 1 060,45 лв. За да потвърди отхвърлянето на така посочените искове, въззивният съд е приел, че страните са били обвързани от договор за оперативен лизинг на вещ, сламопреса срещу възнаграждение, платимо от лизингополучателя на три вноски. Забавата при плащане на вноските била санкционирана с неустойка с определен размер в зависимост от периода на забава. Въззивният състав е приел, че липсва противопоставяне по смисъла на чл. 301 от ТЗ, действията на лицето, подписало договора за лизинг от страна на лизингополучателя били потвърдени, издадени във връзка с договора документи били надлежно отразени в счетоводството на дружеството, а част от сумите били платени. Лизингополучателят не бил спазил уговореното относно срока за плащане на лизингови вноски и техния размер, което обуславя отговорността му за заплащане на неустойка съгласно чл. 15, ал.3 от договора. С оглед доказателствата по делото, въззивният съд е направил извод, че страните са използвали уговореното в чл. 15, ал. 4 от договора, след изпадане в забава за плащане на лизинговите вноски, лизингополучателят бил върнал на лизингодателя вещта, като изплатените до този момент суми били преоформени в наем за вещта за периода на ползването й. Установено било, че лизинговата вещ била върната на 10.03.2020 г., поради забава и невъзможност за заплащане на лизинговите вноски, като лизингополучателят заявил, че е съгласен да приложи чл. 15, ал. 4 от договора, т.е. изплатените суми да се считат за наем. С оглед заключението на вещото лице счетоводител въззивният съд е направил извод, че са издадени три фактури, към едната било издадено кредитно известие и били осчетоводени по съответния ред, като след издаване на кредитното известие и фактурата за наем нямало отразени финансови задължения между дружествата. Същите били констатациите и след проверка на счетоводството на лизингополучателя „Агрокем“ ЕООД и към датата на експертизата нямало задължения към лизингодателя.

Според въззивния съд, неустойките за забава следвало да се включат към дължимите суми за наем. Въззивният съд е тълкувал разпоредбата на чл. 15, ал. 4 от договора. Изводът от съпоставяне на клаузите в договора е, че волята на страните, в случай на връщане на вещта, е, че страните следвало да посочат като наем и дължимите неустойки и лихви, но в случая след като вещта била върната и отношенията на основание договора за лизинг, прекратени, лизингодателят следвало да е удовлетворен за периода на ползване на вещта чрез сумата по чл. 15, ал. 4, включваща и неустойките за забава при плащане на лизинговите вноски. Предвид липсата на издадени документи за други задължения, произтичащи от договора, както и като е взел предвид уговореното между страните, въззивният съд е направил извод, че неустойката за забава на лизингополучателя при плащане на лизинговите вноски следвало да бъдат включени в сумите за наем по чл. 15, ал. 4 изр. 4 от договора, доколкото те включвали освен платените лизингови вноски и дължимите неустойки. Лизингодателят ( ищец, не бил направил това при издаване на фактурата за наем и на кредитното известие. Това е обосновало извод за неоснователност на вземането за неустойка, на основание чл. 92 от ЗЗД.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания, обосноваващи вероятност решението на въззивния съд да е нищожно, също така не се установяват основания, обосноваващи вероятност съдебното решение да е недопустимо. С оглед посоченото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от касатора, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не се е отклонил от сочените от ищеца обстоятелства. Липсва нарушение на диспозитивните правила, обосноваващи извод за вероятност съдебното решение да е недопустимо.

Посоченият първи правен въпрос, в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване, въззивният съд е възприел уговорките между страните, като е приел, че с оглед допуснатото неизпълнение на задължението за заплащане на лизингово възнаграждение от лизингополучателя, между страните е налице сключено споразумение, с което страните са се съгласили, че отдаването на машината за ползване ще е на основание договор за наем и всички задължения са предоговорени, като са сторнирани издадените фактури, на основание договор за лизинг и са приети съществуващи задължения на основание договор за наем по отношение на същата машина. Установените фактически действия на страните и издадените от тях изявления са възприети от съда, като преуреждане на отношенията между страните с посоченото споразумение и чрез взаимни отстъпки е установено взаимното признание на права и задължения, като е прието, че след споразумението и преоформяне на всички задължения, липсва основание да се приеме, че се дължи неустойка за забавено изпълнение на дължимите лизингови вноски, именно поради прекратяване на отношенията по договор за лизинг с процесното споразумение. Поради това поставеният правен въпрос не е разрешен от въззивния съд. Този въпрос е израз на тезата на касатора, че е изправна страна и е постигнато разваляне на договора за лизинг. Липсва идентичност между разрешените правни въпроси в спора пред въззивния съд и разрешените правни въпроси в посочените от касатора решения на ВКС, представляващи трайна практика на ВКС. В случая касаторът е претендирал неустойка за забавено изпълнение на лизингови вноски, докато разрешеният по т.д. 1680/14 г. ВКС, II ТО, правен въпрос е свързан с неустойка при разваляне на договор. Основният извод на въззивния съд е свързан с прекратяване на правоотношенията по договор за лизинг, признаване на съществуващи задължение, сред които не е неустойка за забава, както и признаване, че ползването на вещта е на основание договор за наем.

По отношение на втория поставен правен въпрос, също следва да се посочи, че съдът е приел, че изразеното от страните съгласие е за удовлетворяване на лизингодателя на основание чл. 15, ал. 4 от договора по отношение на ползване на вещта чрез сумата по чл. 15, ал. 4 от договора, включваща и неустойките за забава при плащане на лизинговите вноски. Въззивният съд е приел, че посочените суми в споразумението са относно възникналите задължения, на основание договора за лизинг, до момента на сключване на споразумението. С оглед сключеното споразумение, съдът е приел, че липсва основание да се признае наличието на други задължения. Поради това поставеният въпрос не представлява обуславящ изхода на спора правен въпрос. Освен това следва да се посочи, че поставеният въпрос за дължимост на неустойки е свързан с установяване съществуване на твърдяното право на ищеца и съответно с правилността на съдебното решение, който въпрос не може да се преценява в производството по чл. 288 от ГПК.

Няма основание за различен извод и по отношение на третия поставен правен въпрос. Касаторът твърди наличие на право на вземане съгласно уговорена неустойка, предвидена при неизпълнение на задълженията за заплащане на дължимите лизингови вноски. Това право не е установено от въззивния съд, като е прието, че страните са постигнали съгласие да приложат уговореното между тях съгласно чл. 15, ал. 4 от договора и от обективираните отношения е установено, че ищецът е удовлетворен за правата си на вземане по отношение на ползваната вещ.

Поради това, че касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване, не може да се изследва допълнително соченото основание, съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Следва да се посочи, че цитираните от касатора съдебни решения не разрешават посочените правни въпроси и са постановени по дела, с различен предмет и по отношение на различни правни въпроси. По т.д. 1680/14 г, ВКС, е разгледал иск за неустойка при развален договор. По отношение на решението по т. д. 682/11 г., I ТО на ВКС, е налице разрешаване на спор при наличие на сублизинг, като разрешените правни въпроси са различни от правните въпроси, поставени в настоящия случай пред въззивния съд.

Последният поставен въпрос е свързан с тезата на касатора, че въззивният съд не е възприел твърдените от страните факти и не е дал търсената защита, в нарушение на диспозитивното начало. Този правен въпрос е свързан с твърдението, че съдът не е възприел точно твърдените факти и съответно с недопустимостта на съдебното решение, поради невъзприемане на сочените от ищеца факти. Въззивният съд не е нарушил диспозитивното начало, като се е произнесъл по въведените факти в процеса, определяйки спорното право въз основа на сочените от касатора обстоятелства. При определяне на спорния предмет и отнасянето му към съответната норма, даваща правната квалификация, съдът изхожда само от соченото в исковата молба. Въззивният съд не се е отклонил от задължението си да възприеме точно сочените от ищеца факти, като не може да се приеме, че липсва нарушение на диспозитивното начало. Цитираното определение по гр.д. 2736/17 г., IV ГО на ВКС, разрешава съвсем различен от посочения от касатора в изложението, по чл. 284, ал.3 ,т. 1 от ГПК правен въпрос.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното съдебно решение. На ответника, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК следва да се присъдят направените пред касационната инстанция разноски, заплатено адвокатско възнаграждение от 1 800 лв ДДС, чието плащане е доказано чрез извлечение от банкова сметка и издадена фактура от адвокат Х..

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България