Определение № 826 от 13.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 441/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Р. Н. Й. и П. И. В., двамата от [населено място] против въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 4 от 09.02.2012 год., по гр.д.№ 325/2011 год., с което е потвърдено решение № 196 от 02.08.2011 год., по гр.д.№ 841/2010 год. на БОС за отхвърляне на предявената от настоящите касатори при условията на активно субективно съединяване конститутивна искова претенция, основана на чл.19, ал.3 ГПК срещу [фирма], със седалище [населено място] за обявяване за окончателен сключения помежду им на 05.02.2008 год. предварителен договор за покупко- продажба на три броя недвижими имоти, подробно индивидуализирани в същия и находящи се в [населено място] за цена от 45 000 лв. с ДДС. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му и решаване на възникналия правен спор по същество от касационната инстанция. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по отношение на определените за значими за крайния изход на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1. „Може ли въззивният съд в производството по обжалване да приеме, в противоречие с приетите по делото писмени доказателства, както и при предоставената му законова възможност по реда на чл.23, ал.4 от Закона за търговския регистър, че ответното [фирма] се представлява само заедно от двамата управители?”; 2. „Задължено ли е лицето, което управлява и представлява дружеството да уведоми същото за сключването на предварителен договор за покупко- продажба на недвижим имот и кои са лицата, които в качеството им на страни, подписали процесния договор са задължение да уведомят ЮЛ- продавач?”; 3. „ Приложима ли е разпоредбата на чл.301 ТЗ в случай на подписване на предварителен договор за покупко- продажба на недвижим имот от името и за сметка на [фирма] от лице без представителна власт/ поради липса на съгласие на ОС на съдружниците/?”; 4. „ Дали липсата на съгласие на някоя от страните за сключване на окончателен договор за покупко-продажба на недвижим имот е задължителна предпоставка за провеждане на съдебно производство по обявяване на предварителния договор за окончателен по гл.ХХХІ на ГПК.В този случай съдът може ли да обяви предварителния договор за окончателен въпреки липсата на решение по чл.137, т.7 ТЗ на ОС на търговеца за сключване на сделката?”; 5. „ Допустимо ли е производството по гл.ХХХІ ГПК при наличие на съгласие на страните да сключат окончателен договор или този правен институт се отнася само за случаите, когато такова съгласие липсва?” 6.” Задължен ли е представляващият [фирма] да осчетоводи получените суми по предварителния договор, за което е налице изрична разписка от него в текста на договора. Може ли от неправомерното поведение на представляващия търговеца, същият да черпи права срещу купувача?” 7. „ Дали създаденото с предварителния договор субективно право за ищеца, е да иска сключването на окончателен договор и дали процесуалната възможност за осъществяването на това право при неизпълнение на насрещното задължение е по чл.19, ал.3 ЗЗД?”. Като израз на визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е посочено решение по чл.290 и сл. ГПК на І т.о. на ВКС № 72 от 03. 05. 2011 год., по т.д.№ 659/2010 год. на І-во т.о.; а по т.2 - решение № 30 от 05.04.1973 год., по гр.д.№ 13/73 на ОСГК на ВС; решение № 533 от 30. 06.1999 год., по гр.д.№ 125/99 год. на ІІ г.о. на ВКС; решение № 1859 от 16.11.2001 год., по гр.д.№ 359/2001 год. на V-то г.о. на ВКС; решение № 1258/11.11.2008 год., по гр.д.№ 4386/2007 год. на ІV-то г.о. и решение № 37 от 01.04.2009 год., по т.д.№ 106/2008 год. на ІІ т.о. на ВКС. Ответната по касационната жалба страна не е заявила становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК. С определение № 123 от 14.05.2013 год., производството по делото е спряно на осн. чл.292 ГПК до окончателно приключване със съдебен акт на т.д.№ 3/2013 год. на ОСГТК на ВКС. Същият е влязъл в сила на 15.11.2013 год. и с определение № 319 от 20.11.2013 год., по горепосоченото делото, производството е възобновено на осн. чл.230, ал.1 ГПК. Постановките в т.1 на цитираното по- горе ТР № 3/15.11.2013 год. на ОСГТК на ВКС, според които решение на ОС на О. по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не е необходимо условие за действителност на разпоредителна сделка с недвижим имот, собственост на дружеството или вещно право върху него, сключена от представляващия дружеството орган (управител /управители), както и решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че в случая предпоставките за допускане на касационно обжалване отсъстват. За да постанови обжалваното решение Бургаският апелативен съд е приел, че процесният предварителен договор е сключен при липса на съгласие от страна на дружеството, поради което е нищожен и не поражда целените с него правни последици. При обосноваване на горния правен извод въззивната инстанция се е позовала на извършена в съответствие с чл.23, ал.4 от Закона за търговския регистър служебна справка в ТР, според която продавачът [фирма] се представлява и управлява заедно от управителите К. Т. С. и Т. Ч. Б., както и на осъществената в самия предварителен договор индивидуализация на ЮЛ именно чрез изписване имената и на двамата представляващи го управители, което, според изложеното в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, само по себе си, при наличие на безспорно положен подпис само на един от тях, изключва да е налице валидно постигнато съгласие за обещание за продажба. Въз основа на така приетата за установена фактическа обстановка и липсата на ангажирани в хода на делото доказателства за официално извършено уведомяване на дружеството- продавач решаващият съд е преценил като неоснователно въведеното в хода на делото защитно възражение на настоящите касатори, основано на чл.301 ТЗ. Изложени са съображения, че доколкото характер на такова уведомяване би могла да има единствено исковата молба, то направеното в срока по чл.131 ГПК оспорване на сделката е релевантно и изключва да са налице елементите от фактическия състав на чл.301 ТЗ. Като допълнително самостоятелно основание, индициращо липсата на надлежно формирано съгласие за ТД- продавач, въззивният съд е посочил както договорната клауза на чл.32.4 от дружествения договор, действаща към момента на сключване на процесния предварителен договор, според която управителят/управителите на същото нямат право да сключват сделки и поемат задължения, превишаващи петкратния размер на капитала му от 5 000 лв., без да е взето решение на ОС на съдружниците с мнозинство ¾ от същия, така и необходимостта от изрично решение на ОС на съдружниците, съгласно чл.137, ал.1, т.7 ТЗ, във вр. с чл.143, ал.1 ТЗ, каквито в случая е било безспорно, че отсъстват. Исковата претенция е счетена за неоснователна и по съображения, че към момента на предявяване на иска, единият от трите имота, предмет на сключения предварителен договор, поради отчуждаването му не се намира в патримониума на ответника и доколкото изменение на иска от ищците не е направено в срока по чл.214 ГПК, то правото на последните е преклудирано и отсъства процесуална възможност по реда на чл.19, ал.3 ЗЗД да се обяви окончателен договор за нещо различно. Следователно от решаващите правни изводи на въззивния съд се налага извод, че нито един от поставените от касатора правни въпроси- 1, 3 и 4, които единствено се включват в предмета на спора, макар и да е значим, не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като няма самостоятелно обуславящо значение за крайния правен резултат. Това е така, защото дори и да се приеме, че процесният предварителен договор не е нищожен, поради липса на валидно формирано съгласие за ТД – продавач или, че законовото правило на чл.301 ТЗ е приложимо, то доколкото невъзможността да бъде същият обявен за окончателен е аргументирана и с осъществената преди вписване на исковата молба по чл.19, ал.3 ЗЗД нотариална сделка за продажба на един от имотите, предмет на предварителния договор, за които в същия е договорена изрично обща продажна цена, разрешаването на поставените от касатора въпроси с № 1, 3 и 4 дори и по различен от възприетия от въззивния съд начин, не би променило крайния изход на делото. Предявеният конститутивен иск по чл.19, ал.3 ЗЗД би бил отхвърлен само на това последно основание. Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС, част от която цитирана и от касатора - решение № 30/73 год., по гр.д.№ 13/73 год. на ОСГК на ВС и решение № 533/99 год., по гр.д.№ 125/99 год. на ІІ гр.о. конститутивното решение по чл.19, ал.3 ЗЗД замества несключения окончателен договор. Затова в диспозитива на това решение съдът е длъжен да възпроизведе клаузите на обещания договор, а това означава, че той не може да внася каквато и да било промяна в неговото съдържание както по своя инициатива, така и по искане на една от страните по същия. Същевременно съгласно задължителната за съдилищата в страната практика на ВКС, която се споделя изцяло от настоящия съдебен състав и е обективирана в решение № 220 от 30.03.2011 год., по т.д.№ 895/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС, ако във времето между сключване на предварителния договор за покупко- продажба на недвижим имот и предявяването на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД продавачът престане да бъде собственик на имота, или на част от него по силата на валидна отчуждителна сделка, исковата претенция за сключване на окончателен договор се явява неоснователна, тъй като принадлежността на правото на собственост се преценява към момента на постановяване на конститутивното съдебното решение. Вярно е, че съгласно практиката на ВКС когато се касае за самостоятелни обекти на правото на собственост, то наличието на предпоставките за прехвърлянето им по нотариален ред се преценява за всеки един от тях поотделно, но в конкретния случай страните са договорили обща продажна цена за всички имоти, което само по себе си, поради изложеното по- горе в цитираната практика на ВКС, с които постановки въззивното решение е съобразено, изключва наличието на процесуална възможност за решаващия съдебен състав да намалява същата тази цена, или да я изменя с оглед настъпило след сключване на предварителния договор отчуждаване на един от тях. Останалите формулирани от касатора въпроси не отговарят на въведеното с чл.280, ал.1 ГПК общо изискване за достъп до касация, тъй като част от тях са хипотетични, а останалите са относими към фактическите, а не правни изводи на Бургаския апелативен съд и правилността на осъществените процесуални действия. В този см. отговорът на същите тези въпроси е свързан с обосноваността на въззивния съдебен акт и неговата процесуална законосъобразност, поради което те са без значение за предпоставките за допускане на касационно обжалване. Липсата на основната обща предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, изключва основателността на искането за допускане на касационно обжалване – арг. от т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС. Водим от изложените съображения и на осн. чл.188 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС