Определение № 60880 от 13.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2600/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 260446/22.01.2021 г. на И. В. Б., чрез адв. Б. Ц., против въззивно решение № 260121/22.12.2020 г., постановено по възз. т. д. № 292/2020 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 166/20.02.2020 г. по т. д. № 551/2019 г. на Окръжен съд – Варна. С първоинстанционнното решение са отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу „Санта Хоум Дивелопмънт“ ЕООД искове: 1) по чл. 27, вр. с чл. 30 ЗЗД за унищожаване на договор за продажба на недвижим имот по нотариален акт №, рег. №, нот.дело № г., като сключен под въздействие на отправени от прокуриста на ответното дружество Р. И. заплахи към ищцата, че ще „остане на улицата, че ще остане без пари и имущество“, тъй като банката ще продаде имота, независимо дали ще е „поради неплащане от страна на длъжника или поради обявяването му в несъстоятелност“; 2) евентуално съединен иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договора за продажба, поради виновно неизпълнение на задължението на продавача да й прехвърли необременено с тежести правото на собственост върху имота; 3) кумулативно съединен иск по чл.34, респ. по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, за връщане на платената по договора цена общо в размер на сумата 85 000 лева. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по въпросите: 1) „Щом като се приема, че към момента на сключване на сделката, узнаването за наличието на тежест върху предмета й, е достатъчно основание за възникване на основателен страх, при преценка на основателността на иска за унищожаването й, следва ли да се игнорират от съда установените заплахи, отправени от продавача”; 2) „За основателността на иска за разваляне на договор за продажба на недвижим имот, върху който има учредена ипотека, следва ли да се преценява „недобросъвестността“ на купувача, или следва да се преценява неизпълнението на задължението на продавача да прехвърли необременено правото на собственост в разумен срок“; 3) „При преценка на изпълнение на задълженията по договор за продажба на недвижим имот с учредена върху него ипотека, следва ли да се преценява „конкуренция“ на „недобросъвестност“ или да се изследва неизпълнението”. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата – „Санта Хоум Дивелопмънт“ ЕООД в писмен отговор изразява становище за липса на посочените от касатора основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 27.09.2013 г. между страните е сключен предварителен договор, по който ответното дружество, представлявано (тогава) от прокуриста Р. И., се задължило да продаде на ищцата недвижим имот, представляващ апартамент А2, находящ се на първи жилищен етаж на сграда в имот с идентификатор ..................... по КК на [населено място], находящ се в м. „Траката“, ул. „1-ва“ за сумата 58 000 евро. Установено е, че общо платената от купувача цена по сделката е в размер на сумата 85 000 лева. Окончателният договор е сключен с нот. акт №, том, рег. № по нот.д № г., като в т. 2 от същия е посочено, че върху имота има вписана договорна ипотека в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД, учредена на 26.09.2012 г. – т.е., една година преди сключване на предварителния договор. Съдът е приел, че от събраните по делото писмени доказателства и свидетелските показания на сина на ищцата не се установява да е налице фактическият състав на заплашването по чл. 30 ЗЗД. С позоваване на създадената практика на ВКС въззивният съд е посочил, че в хипотезата на чл. 30 ЗЗД е необходимо чрез действията на едната страна по сделката, или трето лице, да се възбуди основателен страх у другата страна, който да деформира нормалния процес на сформиране на нейната воля. Увреденият сключва сделката, за да избегне неблагоприятните последици, които са му внушени, че ще настъпят. Тъй като страхът е субективна категория, възможността за възникване на страхови представи се преценява винаги с оглед личността на заплашвания и конкретната обстановка, т.е. – необходимо е да се отчетат личностовите характеристики, социалния и психически статус на лицето, което твърди, че е било обект на принуда и заплаха, неговите социални умения и психическа уязвимост. Предвид това, за неоснователни са счетени твърденията на ищцата, че отправени към нея заплахи за отнемане на апартамента и „оставането й на улицата” са създали основателен страх и са я мотивирали да сключи окончателния договор. Съдът е посочил, че купувачката има 20-годишен професионален опит като брокер на недвижими имоти и е добре запозната с технологията и процедурите, по които се продават и отнемат имоти. Част от тях е и предварителната проверка, която купувачът трябва да извърши за наличието на вписани тежести върху имота. В случая, дори да се приеме, че едва в деня на изповядване на сделката ищцата е узнала за наличието на ипотека върху имота от отбелязването й в нотариалния акт, то съществуването на тази тежест е от естество да възбуди страх от изгубването на жилището, а не евентуални отправени заплахи от страна на продавача. В заключение е направен извод, че договорът за продажба не е сключен под въздействието на формирани у ищцата основателни страхови представи, в резултат на упражнено психическо въздействие от прокуриста на ответното дружество, поради което сделката не е унищожаема на поддържаното правно основание по чл.30 ЗЗД. Приетото от съда по главния по чл.30 ЗЗД е обусловило разглеждането на евентуално съединения иск по чл.87, ал.3 ЗЗД, с който ищцата е претендирала разваляне на договора за продажба, поради виновно неизпълнение на задължението на продавача да прехвърли правото на собственост върху имота, необременено с тежести. За да отхвърли този иск, въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 190, ал. 1, вр. с чл. 188 ЗЗД, купувачът може да иска разваляне на договора за продажба на недвижим имот, когато според обстоятелствата може да се приеме, че той не би сключил договора, ако знаеше, че трети лица имат права върху имота. Тази хипотеза в случая не се установява, тъй като при сключването на сделката ищцата е знаела за учредената в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД договорна ипотека - това обстоятелство е изрично посочено в т. 2 от договора. Съгласявайки се да придобие собствеността на ипотекиран в полза на трето лице имот, тя е купила на свой риск, като е приела, че продавачът не може да й прехвърли правото на собственост, необременено с тежест. Това обстоятелство изключва възможността ищцата да претендира разваляне на договора поради това, че трето лице има самостоятелни права върху имота. Отделно, дори съществуването на ипотечното право на банката да не беше посочено в нотариалния акт, купувачът пак не би могъл успешно да се защити с иска по чл. 87, ал. 3, вр. с чл. 190, ал. 1 ЗЗД, тъй като ипотеката е надлежно вписана в СВп – Варна, регистърът е публичен и при направена от страната проверка, този факт би могъл лесно да се узнае. Предвид извода за неоснователност на предявените искове за унищожаване, евентуално за разваляне на сделката, са отхвърлени и съединените с тях искове по чл.34 ЗЗД, респ. по чл.55, ал.1 пр.3-то ЗЗД, за връщане на сумата 85 000 лв. - заплатена продажна цена. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че по формулираните от жалбоподателката въпроси не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол. Първият въпрос в изложението не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът е изцяло фактически, а не правен, тъй като касае анализа и оценката на събраните по делото доказателства и обосноваността на изводите на въззивния съд във връзка с твърдяното от ищцата - че към момента на сделката, под въздействие на заплахи, изречени от представител на продавача, у нея е бил възбуден основателен страх за настъпването на негативни имуществени последици при несключване на договора. Решаващият съд е приел, че ищцата, чиято е доказателствената тежест, не е установила по делото спрямо нея да е осъществено такова психическо въздействие от страна на представител на продавача, което с оглед конкретните обстоятелства и личността й, да е деформирало нормалния процес на формиране на волята й за сключване на сделката. Несъгласието на жалбоподателката с този извод и защитните й доводи в изложението по формулирания въпрос са относими към касационните основания по чл. 281, т.3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Другите два въпроса в изложението също не обуславят селектирането на жалбата. Въпросите са поставени общо, а не в контекста на конкретни правни разрешения на въззивния съд, поради което нямат претендираното от страната значение. Извън това, съдът не е изследвал „конкуренция“ на основания – „недобросъвестност на купувача“ и „неизпълнение на задължение“ на продавача да прехвърли правото на собственост, необременено с тежести, а е посочил, че за наличието на ипотека ищцата е знаела в деня на сделката от изричното отбелязване в нотариалния акт и въпреки това е сключила договора; а е могла да установи този факт и при своевременно извършена преди това справка в службата по вписвания по регистъра, който е публичен. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, поради противоречието му с материалния и процесуалния закон – не се констатира. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, изложените от жалбоподателката аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него. А по формулираните в изложението правни въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като същите не го обуславят. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение