Определение № 643 от 25.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 411/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Т. П., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 382 от 12.12.2019 г. по т.д. № 637/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, Търговско отделение, трети състав, в частта, с която е потвърдено решение № 65 от 22.05.2019 г., поправено с решение № 99 от 24.07.2019 г. по т.д. № 312/2018 г. на Окръжен съд – Пазарджик, за отхвърляне на предявения срещу ЗАД „Армеец” АД иск по чл.432, ал.1 КЗ за 70 000 лв. /разлика над присъдените 30 000 лв. до 100 000 лв./, ведно със законната лихва от 28.09.2018 г.; в частта за разноските по делото, присъдени в полза на застрахователното дружество и в частта, с която е отхвърлено искането на адв. П. К. за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА - за разликата над 2 860 лв. до 3 530 лв. В жалбата се поддържат касационни оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение. Според касатора, съдът не е отчел в достатъчна степен значими за размера на обезщетението обстоятелства и не е спазил принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Сочи, че при въззивното разглеждане на делото са допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в неправилен отказ за приемане на относими доказателства, в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК, както и за служебно събиране на доказателства, необходими за изясняване на делото от фактическа страна. По съображения в жалбата, се моли след отмяна на въззивното решение, предявеният иск да се уважи изцяло, евентуално, делото да се върне за ново разглеждане от Апелативен съд - Пловдив. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В т. 1 от изложението към жалбата, касационният жалбоподател е формулирал множество материалноправни въпроси /№ 1- № 8/, обобщени така: Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, в хипотеза на предявен иск срещу застраховател. Допълнителната селективна предпоставка е обоснова с ППВС № 4/1968 г. и с практика на ВКС, постановена по реда по чл.290 ГПК, цитирана и приложена към изложението. Поставени са и следните процесуалноправни въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства, чието събиране е било своевременно поискано, но е било отхвърлено от първоинстанционния съд в нарушение на процесуалния закон; 2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по своевременно релевирани с въззивната жалба доказателствени искания; 3. Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателствата, които поначало се събират служебно от съда, когато са необходими за изясняване на делото от фактическа страна и 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да обсъди относимите и допустими доказателства. Касаторът твърди, че посочените процесуалноправни въпроси са разрешени в отклонение от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и от практика по чл.290 ГПК, съответно приложена. От ответника – Застрахователно акционерно дружество „Армеец”, чрез процесуален пълномощник, е депозиран писмен отговор, в който се оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество се твърди правилност на въззивното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Поради това жалбата се преценява като процесуално допустима. За да постанови обжалвания краен резултат, съдебният състав на Апелативен съд - Пловдив, при съобразяване пределите на въззивното производство и след преценка на: тежкото състояние на ищеца след настъпила на 01.08.2017 г. катастрофа, обусловено от: счупване на гръдната кост, контузия на белите дробове с ограничен плеврален излив; проведено хирургично и следоперативно възстановяващо лечение на понесените от ищеца физически увреждания и емоционален срив, чието бавно и постепенно, но не и пълно овладяване е продължило около една година, е счел, че допустимата от закона компенсация на подлежащите на репариране и доказани неимуществени вреди, е в размер на 30 000 лв. Във връзка с характера и обема на понесените от ищеца неимуществени вреди, съдът е преценил не само медицинската експертиза, но е възприел изцяло и показанията на свидетелите Ж. М. и Е. М., преценени при съобразяване на чл.172 ГПК. След отчитане на вече присъденото обезщетение за 12 000 лв. ,по силата на необжалваното първоинстанционно решение, въззивният съдебен състав е осъдил застрахователното дружество да заплати допълнително сумата 18 000 лв., ведно със законната лихва от 29.08.2018 г. до окончателното й изплащане. За останалата претендирана част на обезщетението – за 70 000 лв. /разлика над 30 000 лв. до пълния предявен размер/, е потвърдил първоинстанционното отхвърлително решение. В частта, в която апелативният съд не е възприел становището на първата инстанция за уважаване на основаното на чл.51, ал.2 ЗЗД възражение на застрахователя, като е извел мотивиран извод, че ищецът не е допринесъл за настъпване на собствените си увреждания, и дължимото за тяхната обезвреда обезщетение не подлежи на намаляване, въззивното решение не е обжалвано от ответника. Настоящият съдебен състав намира за основателно искането за допускане на касационно обжалване по формулирания от касационния жалбоподател обобщен материалноправен въпрос, свързан с прилагане на визирания в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Този въпрос удовлетворява основната селективна предпоставка, разяснена в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Обжалването следва да се допусне за извършване на проверка за съответствие на атакуваното решение с общите критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съгласно т.11 от ППВС № 4/1968 год. По процесуалноправните въпроси, ВКС дължи произнасяне по същество, доколкото начинът, по който те са формулирани и обосновани, сочи на пряката им относимост към правилността на въззивния съдебен акт. За разглеждане на касационната жалба не се дължи държавна такса по чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по реда на ГПК, т.к. касационният жалбоподател е освободен от внасяне на държавна такса. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение