Определение № 3506 от 26.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2502/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Делото е образувано по частна жалба вх. № 10124/06.04.2026 г. на Д. И. П., чрез адвокат Д. А., подадена срещу определение № 740 от 10.03.2026 г. по ч. гр. д. № 636/2026 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 23311 от 20.11.2025 г. по гр. д. № 523/2024 г. на Софийски градски съд, с което е спряно производството по делото, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, до приключване с влязъл в сила съдебен акт на производството по гр. д. № 9372/2022 г. по описа на СГС. Въззивният съд е съобразил, че първоинстанционното производство е образувано по иск на Д. И. П. с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 77, предл. второ ЗС - за признаване за установено спрямо Х. Б. П., че ищецът е собственик на основание давностно владение на апартамент № 32, с идентификатор *****, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] (подробно описан). При служебна проверка е установено, че е образувано гр. д. № 9372/2022 г. по описа на СГС по иск на Х. Б. П., с правно основание чл. 108 ЗС, срещу Д. И. П., с който е поискано да бъде постановено решение, с което да бъде признато за установено спрямо ответника, че ищецът е собственик на същия апартамент, както и ответникът да бъде осъден да предаде владението му. От подадените от Д. И. П. отговори на исковата претенция на Х. Б. П. по гр. д. № 9372/2022 г. по описа на СГС се установява, че Д. П. не се е позовал и не е въвел като възражение срещу иска придобиване правото на собственост на имота на основание изтекла давност. С решение № 6187/04.12.2023 г. по гр. д. № 9372/2022 г. на СГС е признато за установено, че Х. Б. П. е собственик на апартамент № 32 и Д. И. П. е осъден да предаде владението му. В решението изрично е посочено, че Д. И. П. не е доказал правно основание на упражняваната от него фактическа власт. Решението не е влязло в сила, като обжалвано от Д. И. П., т.е. правният спор е висящ. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел следното от правна страна: Обжалваното определение на Софийски градски съд не е нищожно или недопустимо. Съгласно чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. Когато изходът от висящото дело е преюдициален (предварителен) въпрос за правото на иск или процесуалните предпоставки по висящия процес, е налице основание за спиране, тъй като решението по преюдициалното дело ще определи дали другото дело може да съществува или да продължи. Ако връзката е установена, спирането не е по преценка на съда, а е задължително, за да се избегнат противоречиви съдебни актове, като целта е осигуряване на процесуална икономия и предотвратяване на недопустими съдебни решения. Съгласно разпоредбата на чл. 133 ГПК, когато в установения срок ответникът не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ или не упражни правата си по чл. 211, ал. 1, чл. 212 и чл. 219 ГПК, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. С оглед на това ответникът следва да изчерпи всичките си оспорвания против основанията, на които ищецът основава вещното си право, съответно да заяви своите придобивни основания, като изключващи тези на ищеца, да изчерпи възраженията си срещу твърдението, че упражнява фактическата власт върху вещта или да предяви фактически твърдения и доводи за правното основание на владението/държането, като незаявените твърдения, доводи и възражения се преклудират. Ето защо с изтичането на срока за депозиране на писмен отговор на исковата молба се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни към този момент факти. Съгласно практиката на ВКС процесуално недопустимо е претендираното от ищеца право на собственост да бъде отречено в нов процес въз основа на такива (преклудирани) факти. В мотивите към т. 2а на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ВКС, ОСГК е разяснено, че решението по иска с правно основание чл. 108 ЗС ще формира сила на пресъдено нещо по въпроса относно собствеността върху имота, който въпрос няма да може да бъде пререшаван в бъдещ процес между същите страни, в която насока е и последователната съдебна практика. В разглеждания случай заявеното основание на предявения установителен иск за собственост е изтекла придобивна давност, считано от 1979 г., които факти са съществували към момента на завеждане на делото по предявения ревандикационен иск и ответникът по този иск е могъл и е било в неговото право да се позове на тях, като въведе в процеса съответно възражение в предвидените за това процесуални срокове. От друга страна, с определение № 4735/21.10.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 2357/2025 г. по описа на ВКС, ІІ г. о., постановено по повод инстанционен контрол на определението, с което първоинстанционният съд е прекратил производството по делото като недопустимо, съставът на Върховния касационен съд е разрешил въпроса за допустимостта на положителен установителен иск за собственост, основан на придобивна давност и предявен от ответник по ревандикационен иск, който е пропуснал да се позове на нея в производството по ревандикация, като е приел, че пропускът на ответник по ревандикационен иск да направи в срока за отговора на исковата молба възражение, основано на придобивна давност за същия имот, не препятства възможността тези права да бъдат упражнени в друго производство. Възраженията, които имат отношение към предявеното за защита спорно право, страната е длъжна да изчерпи във висящия процес, в противен случай те се преклудират от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение. Ако с влязъл в сила съдебен акт спорното право е признато за съществуващо, неговото съществуване не може да се оспорва в нов процес въз основа на факти, възникнали преди приключване на устните състезания пред инстанцията по същество (арг. от чл. 299, ал. 1 ГПК). Силата на пресъдено нещо на решението, постановено по иска за защита на право на собственост върху недвижим имот по ревандикационен иск, препятства последващото твърдение на ответника, че е придобил имота по давност. Възражението за придобивна давност е правоизключващо възражение, с което страната се брани срещу основателността на предявения срещу нея иск. Когато по предявен ревандикационен иск ответникът е пропуснал да въведе възражение, че е придобил имота по давност, това не изключва последващата му възможност да упражни правото си на иск, основан на такова твърдение. В случая чл. 126, ал. 1 ГПК не намира приложение, тъй като предметът на двете дела е различен. Едното ще има за предмет правото на собственост на ищеца на предявеното от него основание, а другото - правото на собственост на ответника по давност. Едва с влизане в сила на решението по ревандикационния иск положителният установителен иск за придобито право на собственост по давност ще бъде недопустим. В този случай ответникът по ревандикацията ще има възможност да предяви такъв иск само ако е основан на твърдения за осъществено владение в период, следващ влизането в сила на решението по ревандикационния иск. В останалите хипотези възражението за придобивна давност ще е преклудирано от силата на пресъдено нещо. В хипотеза на предявен ревандикационен иск, в производството по който ответникът не е направил правоизключващо възражение за придобиване на имота по давност, той може да предяви това твърдяно свое право в отделно производство, ако решението по ревандикационния иск не е влязло в сила. Като е съобразил така изложените от ВКС съображения в определение № 4735/21.10.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 2357/2025 г., Софийски апелативен съд е посочил, че в случая ответникът по ревандикационния иск Д. И. П. в предявения от него положителен установителен иск се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност, с твърдения за осъществено владение в период, предхождащ завеждането на ревандикационния иск, а не за период, следващ решението по ревандикационния иск. По тази причина производството по предявения от него установителен иск би било недопустимо след влизане в сила на решението по ревандикационния иск. Следователно с влизане в сила на решението по предявения от Х. Б. П. ревандикационен иск ще се разреши въпросът за допустимостта на първоинстанционното производство. Това означава, че делото, в което се разглежда ревандикационният иск на Х. Б. П., представлява за първоинстанционното дело друго дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. С влизане в сила на решението по ревандикационния иск ще се разреши въпросът за допустимостта на предявения установителен иск, който е предмет на първоинстанционното производство. Същевременно въззивният съдебен състав е намерил за неоснователен довода на Д. П., че първоинстанционният съд е следвало да приложи нормата на чл. 213 ГПК и да съедини делото по ревандикационния иск за постановяване на общо решение. По този въпрос е изложил, че разпоредбата на чл. 213 ГПК предоставя възможност за съда, но не му възлага задължение за съединяване на делата. Тя би могла да доведе до процесуална икономия, но доколкото това не е основната задача на процеса, приложението й е в рамките на дискреционната власт на съда. Жалбоподателят счита атакуваното от него определение за нищожно, недопустимо и очевидно неправилно, респ. неправилно, като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и необосновано. В изложението към частната касационна жалба Д. П. се позовава, на първо място, на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. На второ място, твърди, че Софийски апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – по въпросите: длъжен ли е въззивният съд да формира собствени мотиви; длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото; за задълженията на въззивния съд за проверка за валидност, допустимост и неправилност на определението; следва ли съобразно задължението на съда по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК мотивите в определението на въззивния съд да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни; процесуалноправния въпрос за спиране на делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК; процесуалноправния въпрос за допустимостта на положителния установителен иск за собственост; процесуалноправния въпрос за задължителността на указанията на ВКС за въззивния съд; длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. На следващо място, жалбоподателят счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочени актове на Конституционния съд на Република България по въпросите относно правото на защита и правото на достъп до съд. Визира и противоречие с актове на Съда на Европейския съюз. На последно място, Д. П. сочи, че Софийски апелативен съд се е произнесъл по следните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: ревандикационният иск по чл. 108 ЗС или положителният установителен иск, при висящи дела и при невлезли в сила решения за един и същ имот, е преюдициален спрямо другия, и какви са правомощията на съда, който гледа положителния установителен иск; кога съдът е длъжен да съедини делата и допустимо ли е съдът, разглеждащ второто по време образувано дело, да съедини делата, и нарушава ли се установеното в чл. 2 ГПК правно задължение на съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, в случай че съдът не съедини делата и това би довело до прекратяване на делото, което гледа. От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. За да се произнесе, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд съобрази следното: Частната касационна жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, във вр. с чл. 260 и 261 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно дадените в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. В т. 4 на тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение/определение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното настоящият съд намира следното: Обжалваното определение е валидно. Нищожност на съдебния акт би бил налице, ако последният е постановен от ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда, не е в изискуемата се писмена форма, не е подписан, волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютната неразбираемост на решението. Нито един от посочените пороци в случая не е налице. Същевременно атакуваното определение не е вероятно недопустимо. Недопустим е съдебен акт, ако спорът е разгледан от съд, на който делото не е подсъдно; извън рамките на търсената защита; по недопустима жалба или при липса на жалба; при десезиране на съда и др., като в случая не се установява порок, водещ до недопустимост на въззивното определение. Налице са обаче предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване. По висящото гр. д. № 9372/2022 г. по описа на СГС, приключило на първа съдебна инстанция, Х. Б. П. е предявил срещу Д. И. П. ревандикационен иск за горепосочения апартамент, като ищецът твърди, че е собственик по силата на наследствено правоприемство от Б. П., който от своя страна е придобил имота въз основа на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане. Сред направените възражения срещу иска от страна на ответника, не е такова за изтекла в негова полза придобивна давност. С постановеното от ВКС, ІІ г. о. определение № 4735/21.10.2025 г. по ч. гр. д. № 2357/2025 г. е прието за допустимо производството по гр. д. № 523/2024 г. на Софийски градски съд, образувано по иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от Д. И. П. срещу Х. Б. П. – за установяване, че ищецът е собственик на основание давностно владение на спорния апартамент, като е отменено определението на първостепенния съд за прекратяване на така образуваното пред него дело. Не е налице зависимост между двете дела по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, която да определя гр. д. № 9372/2022 г. като преюдициално спрямо гр. д. № 523/2024 г. Не са в този смисъл цитираните от въззивния съд мотиви на определение № 4735/21.10.2025 г. по ч. гр. д. № 2357/2025 г. на ВКС, ІІ г. о. От тях следва единствено, че ако производството по гр. д. № 9372/2022 г. приключи първо, влязлото в сила решение по ревандикационния иск ще рефлектира върху допустимостта на положителния установителен иск за собственост по давност. За пълнота следва да се отбележи, че двете горепосочени дела не могат да бъдат съединени за общо разглеждане, доколкото са висящи пред различни съдебни инстанции. Изложеното обуславя отмяна на атакуваното пред ВКС определение. Не се дължи присъждане от ВКС на разноски на жалбоподателя за настоящото производство. Същите следва да бъдат взети предвид при постановяване на крайния съдебен акт по съществото на спора. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,