Определение № 229 от 18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4373/2018 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. С решение № 3596/05.06.2018 г. по гр.д. № 13562/2016 г., състав на Софийски градски съд е изменил, на осн. чл. 59, ал. 9 СК, вр. чл. 127, ал. 2, вр. постановеният с решение № 2345/04.04.2012 г. на СРС по гр.д. № 7351/2011 г. режим на лични отношения между бащата Л. Д. Д. и детето В. Л. Д., както следва: бащата може да взима детето два пъти по 15 /петнадесет/ дни през лятото по време, което не съвпада с годишния платен отпуск на майката, всяка четна години за Коледните и Великденските празници от 10.00ч. на първия ден до 18.00ч. на последния ден на празника, всяка нечетна година за Новогодишните празници от 10.00ч. на първия ден до 18.00ч. на последния ден на празниците, като го връща на майката след всеки осъществен контакт, по иска на Л. Д. против М. И. И.. Касационни жалби са подадени от двете насрещни страни. Ищецът Л. Д. Д., чрез адв. С. Д. М. – САК, обжалва решението „в частта, касаеща произнасянето по въззивната жалба на Л. Д., която е оставена без уважение“ и иска отмяна на същото, след което касационната инстанция да определи „подходящ режим на лични отношения между бащата и детето, с ясни параметри на място на провеждане на личните контакти и в случаите, когато това се осъществява в Германия да е за сметка на въззивничката – М. И., изцяло съобразени с интереса на В. Д.“. Така подадената касационна жалба е нередовна. Не е ясно в каква част се обжалва въззивното решение и какво иска касаторът да бъде решението по материалноправния спор – различно произнасяне относно личните отношения – какви са според него „подходящите отношения“: колко често, кога и за какво време да се осъществяват контактите на бащата с детето, или иска указания за начина на изпълнение на постановеното от въззивния съд решение. Нещо повече, не е ясно и в каква част според него въззивната му жалба „е оставена без уважение“. Първо, въззивният съд не е контролноотменителна инстанция, за да „оставя без уважение“ жалби, а се произнася по съществото на спорния предмет. Второ, във въззивната жалба на Л. Д. оплакванията са, че първоинстнационното решение е „недопустимо, необосновано, неправилно и незаконосъобразно“ с петитум: „да го отмените, като постановите ново, защитаващо интересите и нуждите на детето, както и правата на мен и неговите роднини по бащина линия“. При такава въззивна жалба, не е ясно какво различно от поисканото от него е следвало да постанови въззивният съд, за да се определи пък какво обжалва пред ВКС. Тази преценка е невъзможно да се направи и от съдържанието на въззивната и на касационната жалба. Съдът, разбира се, служебно следи за интереса на децата и не е обвързан от предложените от родителите мерки за лични отношения, но следва да е наясно и за рамките, в които е сезиран – какво точно иска касаторът. Касационната жалба е оставена без движение с указание да се уточни какъв е петитумът на жалбата – какво според Л. Д. Д. са „подходящи отношения“ или как иска да се произнесе съдът по материалноправния спор. С молба № 570/17.01.2019 г. Л. Д. е изяснил, че иска да се включат в режима на лични отношения и личните празници на роднини по бащина линия – на майката и братът на касатора; да се уточни по кой календар ще се определят официалните християнски празници, при положение, че детето е в Германия; да се изясни къде ще се осъществява контактът – в България или в Германия и за чия сметка ще са разходите за евентуално пътуване на бащата до Германия и за престоя му. Иска, също така, да бъде определен постоянен ежемесечен режим на контакти между детето и бащата, който да бъде приложим, ако детето се върне в България. Насрещната страна М. И. И. не е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, както на първоначалната, така и на уточнителната жалба. Тя обжалва въззивното решение изцяло, като излага доводи за недопустимост на поставеното решение поради липса на международна компетентност на българския съд да се произнесе по предявения иск, евентуално намира решението за неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Л. Д. Д. не е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Към всяка от жалбите е приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: За да се произнесе по иска за изменение на определения режим на лични отношения с детето, предявен от бащата Л. Д. Д. против майката М. И. И., въззивният съд взел предвид, че страните са родители на малолетния В. Л. Д., [дата на раждане] С решение № 2345 от 04.04.2012 г. на СГС, ГО, I бр.с-в по гр.д. № 7351/2011 г., влязло в сила на 22.11.2013 г., родителските права по отношение на малолетното дете са предоставени на майката М. И. И., а на бащата е определен режим на лични отношения с детето всяка първа и трета събота от месеца от 09.00ч. до 18.00 ч. в присъствието на майката, бащата е осъден да заплаща издръжка. Към настоящия момент майката и малолетното дете се установили да живеят във Федерална Република Германия, в [населено място], Щ. – Ц....., [улица], като по време на въззивното производство се установило, че се преместили на нов адрес – Ш.... 59, К...., Германия. Въпреки това регистрираните постоянен и настоящ адрес на детето са в България. Като не успял да осъществи определения режим на лични отношения с детето на адреса, на който е регистрирано детето, баща се обърнал към правозащитните органи. Било образувано досъдебно производство по чл. 182, ал. 2 НК срещу майката М. И., издадено е и постановление за привличането ѝ в качеството ѝ на обвиняема, но това постановление не е могло да ѝ бъде връчено на регистрирания в Р България адрес, за което била отправена молба за правна помощ до ФР Германия, по която все още няма движение. Съдът е взел предвид обстоятелството, че във ФР Германия между страните се е водило производство по Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца по молба на Л. Д. Д. срещу М. И. И. за връщане на детето. Съдът е съобразил данните от приетия по делото доклад на Дирекция „Социално подпомагане“ – К. село, в който след проведен разговор с бащата, посещение на неговото жилище и разговор със съпругата му Г. К., е посочено, че бащата има нужния капацитет и възможност за задоволяване нуждите на малолетното си дете. Според бащата детето му не го разпознава като такъв, а припознава бившия съжител на майката за свой баща. Поради липсата на съдействие от страна на майката за изготвяне на съдебно-психологична експертиза, по отношение на твърденията ѝ, попадащи в предмета на тази експертиза, съдът приложил разпоредбата на чл. 161 ГПК, за което страната е била предупредена, като приел, че е настъпило родителско отчуждаване на детето спрямо бащата, за което последният няма вина. Пред въззивна инстанция по реда на чл. 59, ал. 6 СК е изслушан само бащата, който навел твърдения, че от октомври 2015 г. е виждал детето си само веднъж по време на производството по Хагската конвенция във ФР Германия. Майката първоначално извела детето от страната с цел туризъм, но впоследствие не го върнала. Откакто се е родило детето, майката възпрепятствала контактите с бащата, в резултат на което детето разпознава друг човек като свой баща. Като е съобразил, че фактическите обстоятелства са се изменили, съдът е счел, че в интерес на детето е и промяна в режима на лични отношения с бащата. Прието е, че продължаващото и трайно живеене на майката заедно с детето в Германия затруднява възможността за контакти с биологичния баща, последица от което е отчуждаването между тях. Липсва и съдействие от страна на майката. Това налага разширяване на режима на лични отношения, като присъствието на майката не е необходимо, а и не би допринесло за развитието на тези отношения. Твърденията, че детето би изживяло стрес, паника, притеснение и страх при контактите си с бащата му са счетени за неоснователни. Напротив съдът е приел, че само при самостоятелни срещи между бащата и детето би се развил целият потенциал на техните отношения, така че да се положи основата на пълноценна духовна и емоционална връзка помежду им. Като родител, който непосредствено отглежда детето, майката следва активно да съдейства при изграждането на връзката между бащата и детето. Съдът е приел, че в случая по-широк режим на лични отношения между бащата и детето, включващ празнуване на рождени дни на детето, родителя, баба, брат и сестра, не отговаря на все още крехката емоционална и доверителна връзка, която съществува между бащата и детето. Предвид установеното пребиваване на майката и детето в Германия няма да е в интерес на детето и допълнително разширяване на така определения режим. По касационната жалба на М. И. И.: В изложението, подадено от, чрез адв. П. Й. А. – САК, във връзка с оплакването за недопустимост на въззивното решение е повдигнат следният въпрос: компетентен ли е българският съд да разгледа спор, с правно основание чл. 59, ал. 9 СК за изменение на определен режим на лични отношения на родител с дете, когато в хода на производството се установи, че обичайното местопребиваване на детето е променено в друга държава-членка на Европейския съюз и следва ли производството пред българския съд да бъде прекратено. Въпросът има отношение към доводите на касатора във връзка с компетентността на българския съд по спора, но поставеният въпрос не налага допускане на касационно обжалване, защото по делото е безспорно, че към момента на предявяването на иска – обичайното местопребиваване на детето е било в Република България, като впоследствие - през 2015г., то е напуснало пределите на страната и се е установило в Германия, където живее и понастоящем. Съгласно чл.8 от Регламент /ЕО/ 2201/2013 г. на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност съдилищата на държава членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако то има обичайно местопребиваване в тази държава-членка по времето, когато съдът е сезиран. Същевременно, не са изпълнени условията за предоставяне на компетентност по чл.9, чл.10, чл.12 или чл.15 от Регламента. От друга страна, дори детето да не беше с обичайно местопребиваване в България към датата на подаване на исковата молба, отново българският съд се явява компетентен да се произнесе съгласно хипотезата на чл. 12, т. 3 от Регламента. И двете страни по спора, като и детето са български граждани; бащата, който е сезирал българския съд е с обичайно местопребиваване в Република България, а майката – ответник не е оспорила компетентността на българския съд, напротив, участвала е по делото, прави възражение за международна подсъдност едва с касационната жалба. Налице е най-малкото приемане по недвусмислен начин на компетентността на българския съд от носителите на родителската отговорност към момента на сезирането на съда и е във висш интерес на детето спорът да бъде бързо разрешен. По следващия поставен правен въпрос: след като съдът приема, че между бащата и детето не е създадена пълноценна връзка родител-дете, в интерес на детето ли е да постанови първоначално упражняване на режим на лични отношения между бащата и детето в присъствието на познато на детето лице, не се установява поддържаното противоречие с решение № 34/21.03.2018 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 3368/2017 г. В него поставеният проблем изобщо не е поставян, а и не е стоял. Съдът е изяснил принципно как се определя най-добрият интерес на детето, като е тълкувал § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето и Общ коментар № 14 (2013 г.) към Конвенцията за правата на детето. В същото време, не е спорно, че бащата не представлява риск за физиката и морала на детето, няма обстоятелства, които да сочат на пълно отричане на бащата от детето, установено е, че майката създава пречки за контактите с бащата, като поведението й е противоправно и във вреда на детето. В заключение, не са налице основанията, посочени от М. И. за допускане на касационно обжалване. По касационната жалба на Л. Д. Д. В изложението, изготвено от С. Д. М. от САК, касационно обжалване се обуславя с въпроса кои обстоятелства следва да се преценяват при определяне режима на лични контакти между децата и родителя, който не упражнява родителски права. Поддържа се противоречие между тълкуването на въззивния съд и постановеното в решение № 385/23.01.2014 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 2537/2013 г., решение № 222/24.06.2015 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 6894/2014 г., решение № 35/12.03.2015 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 3585/2014 г. – хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е относим към предмета на делото и от значение за постановения резултат, но не се установява поддържаното противоречие с цитираните съдебни решения, а и с константната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд. Въззивният съд, в съответствие с разясненията, дадени в решение № 385/23.01.2014 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 2537/2013 г., решение № 35/12.03.2015 г. на ВКС, III г.о. по гр.д. № 3585/2014 г., а още и в Постановление от № 1 от 12.11.1974 г. по гр.д. № 3/1974 г. на Пленума на Върховния съд на Република България, е изходил от интереса на малолетното дете, като е взел предвид обстоятелството, че то живее с единия си родител в друга държава от Европейския съюз; желанието на родителите да разполагат с достатъчно време, за да проявяват любов и загриженост към децата си е преценявано с оглед интереса на детето; определените мерки на лични отношения с бащата, който живее в Б., са съобразени с разстоянията между домовете на двамата родители, смяна на обичайните условия на живот на детето, неговата възраст и възможностите му за адаптация при честа промяна не само на дома, но и на населеното място. В решение № 222/24.06.2015 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 6894/2014 г. е изяснено, че при данни за родителско отчуждение действителното състояние на детето следва да бъде установено с помощта на експерт по детска психология, който да извърши личен преглед на детето и разговаря с родителите и другите лица, които полагат грижи за детето. В случая, поради неоказано съдействие от майката, експертиза от психолог не е изготвена и съдът, на осн. чл. 161 ГПК е приел, че има настъпило родителско отчуждаване на детето спрямо бащата, без последният да има вина за това. В същото време, няма данни, от които да се приеме, че определените мерки за лични контакти на детето с бащата биха задълбочили отчуждаването, нито има необходимост от ограничаване на личните контакти, съответно извършването им в присъствие на трети човек. Сам и бащата не твърди това, нито го иска. Безспорно е, също така, че режимът на лични отношения на единия от родителите не се определя по начин, че да се осигури присъствието на детето на личните празници на роднини на родителя, нито с оглед евентуални бъдеще промени в обстоятелствата – напр., в случая – връщане на детето с майката в България. В решението си съдът следва да определи мерките за лични отношения при обстоятелствата, установени при приключване на съдебното дирене в инстанцията, която решава спора по същество, съобразявайки се преди всичко с интереса на детето; точно и ясно, без да се утежнява предаването на детето и да създава излишни усложнения в отношенията между родителите и децата, но не може да регулира всички евентуални разногласия между родителите. И най-детайлизираният режим на лични отношения между родител и дете, няма да ефективен, ако и двамата родители не съдействат за изпълнението му. Родителите не бива да забравят, че развитието на децата трябва да се извършва при грижата, подкрепата и авторитета и на двамата, независимо, че те са разделени. Това не е просто проява на добро възпитание или модерно мислене, а поведение, продиктувано от грижа за благополучието на техните деца. В интерес на детето е да запази добрите отношения и с двамата родители и техните роднини, като цел и на двамата трябва да е стимулиране и подпомагане на пълноценните контакти. Съдът не може да разпредели разноските по пътуването на детето, съответно на родителите, за осъществяване на режима на лични контакти с този, при когото детето не живее - тяхна е отговорността да съдействат за осъществяването им. Няма никакво съмнение, също така, че личните контакти в дните на официалните празници винаги са според календара в държавата, в която се намира детето. Касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението, като не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните и вече обсъдени хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Съдът сам, служебно, също не намира основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Бързото приключване на съдебния спор е също в интерес на детето. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване по касационната жалба на Л. Д., като намира за нужно също да укаже на родителите, че независимо от личните чувства, общуването между тях, когато става дума за решения, засягащи детето, е не просто препоръчително, а задължително. Колкото и да е трудно, те трябва да запазят добрия тон по между си, да пазят авторитета на другия, вкл. пред трети лица, да се отнасят с уважение помежду си и да изискват съответстващо поведение и от своите роднини; трябва да спомагат за поддържане на връзката на детето с родителя, който не живее с него, а създаването на пречки за лични контакти е не само незаконно, но и против интереса и благополучието на детето. Мотивиран от горното, съдът