Определение № 2043 от 02.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 644/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

С. Д. С. обжалва Решение № 201/30.10.2024 г. по в.гр.д. № 370/2024 г. на АС–Бургас, с което е потвърдено Решение № 193/24.06.2024 г. по гр.д. № 326/2021 г. на ОС-Сливен в частта му за отхвърляне на предявения от нея срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата над 120 000 лв. до 180 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на С. Т. С., настъпила на 10.09.2020 г. в причинна връзка с пътно-транспортно произшествие.

В касационната жалба се поддържа искане за отмяна на обжалваното решение на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Навежда се оплакване, че въззивният съд е процедирал като контролно-отменителна инстанция и не е изложил доводи по въведените с жалбата възражения, нито собствени фактически и правни изводи. Това според касатора е довело до нарушаване на материалния закон, изискващ определяне на справедливо обезщетение за претърпените от него вреди при отчитане на конкретните обстоятелства – че починалият е син на касатора, че смъртта е настъпила неочаквано (касае се за млад и здрав човек) и мъчително (чрез овъгляване), че отношенията между двамата са били емоционално задълбочени, основани на постоянна и взаимна подкрепа, а разрушаването им е довело до влошаване на физическото и психическото здраве на касатора. Допълва се, че критерият за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, е нарушен и с явното отклонение на размера на присъденото обезщетение от размерите на обезщетения, определяни за сходни случаи, и от минималните застрахователни лимити. За обосноваване допускането на касационно обжалване касаторът поставя въпроси, свързани с наведените касационни доводи, спрямо които поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД счита, че поставените от касатора въпроси имат фактологичен характер, не са обуславящи и не са решени в противоречие с практиката на ВКС, нито имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. При тези съображения ответникът моли да не бъде допускано касационно обжалване, а евентуално излага становище за неоснователност на жалбата по същество.

Помагачът на ответника „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД не подава отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от касатора срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на сумата от 180 000 лв. (след допуснато изменение по чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр. 1 ГПК) - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина на ищеца, настъпила в причинна връзка с реализирано на 10.09.2020 г. пътно-транспортно произшествие, ведно със законната лихва от 17.09.2020 г. до погасяването.

Първоинстанционният съд е приел за доказани елементите от фактическия състав на деликта (относно деянието, авторството, противоправността и вината – чрез присъда), както и тези на отговорността на застрахователя, като е счел, че дължимото на ищеца справедливо обезщетение за вредите от смъртта на сина му (39-годишен) възлиза на 120 000 лв. предвид установените близки отношения между двамата. Сумата е присъдена в цялост без отчитане на допринасяне от починалия.

Въззивният съд, сезиран с жалба от ищеца срещу отхвърлителната част на решението, е възприел вече установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, водеща до извод за виновност и противоправност на поведението на застрахования при ответника водач на МПС, за причинна връзка между деянието и смъртта на сина на ищеца и за липса на допринасяне от последния. Споделен е и изводът относно справедливия размер на обезщетението от 120 000 лв., като в тази част въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК и е допълнил, че са установени всички релевантни обстоятелства, вкл. близката родствена връзка, възрастта на ищеца и на починалия, социалния статус и икономическите условия в страната през 2020 г.

Поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора, да е обуславящ за правните изводи на съда, да кореспондира с въведените касационни основания по чл. 281 ГПК и отговорът му да не произтича от събраните доказателства (които се преценяват само във фазата на вече допуснато касационно обжалване), а да може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Следва ли въззивният съд в своето решение да обсъди всички доказателства и всички направени от страните доводи и възражения?

2. Непосредствена цел на въззивното производство представлява ли повторното разрешаване на материалноправния спор чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма и следва ли въззивният съд да постанови решението си въз основа на доказаните съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната взаимна връзка всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните в пределите на въззивната жалба и отговора по чл. 263 ГПК?

3. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на страните представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила, което води до неправилност на въззивното решение?

4. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните изисквания, въведени с ППВС № 4/1968 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, като ги оцени адекватно и в тяхната съвкупност и обоснове точен паричен еквивалент на търпените неимуществени вреди?

5. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?

6. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания и настъпилите последици, и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?

7. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на ППВС № 4/1968 г.?

8. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив“ такъв?

9. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗРКЗ и обществено-икономическите и социалните условия в страната и тези условия към 2020 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани за събития години преди това и след това? Нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по- нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 10-30 пъти по-нисък от процесния?

Първите три процесуални въпроса са обуславящи, доколкото с въззивната жалба касаторът е навел конкретни доводи срещу размера на присъденото обезщетение, кореспондират с касационен довод и могат да получат абстрактен отговор. С това общият селективен критерий е удовлетворен.

Допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т 1 ГПК е обоснован от касатора с Решение № 209/09.12.2024 г. по к.т.д. № 480/2023 г. на ВКС, ТК, I отд., според което ако във въззивната жалба са направени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения, водещи до необоснованост, въззивната инстанция е длъжна да обсъди всички относими доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 и чл. 236, ал. 2 вр. чл. 269 ГПК, а необсъждането и непроизнасянето по тях е съществено нарушение на процесуалните правила.

Посоченото решение дава отговор на поставените от касатора процесуални въпроси и поради това следва да бъде допуснат касационен контрол, за да се провери дали въззивният акт е постановен в съответствие с него, както и със задължителните разяснения на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а също и със служебно известната доразвиващо го практика по чл. 290 ГПК (Решение № 141/27.05.2025 г. по к.т.д. № 660/2024 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., Решение № 78/20.03.2025 г. по к.т.д. № 1174/2023 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.).

Тъй като поставените от касатора въпроси засягат еднакви аспекти от процесуалното задължение на съда за мотивиране на решението, то те трябва служебно да бъдат обобщени, както следва: Задължават ли разпоредбите на чл. 12 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивния съд да даде в мотивите на решението си отговор на въведените във въззивното производство релевантни доводи и възражения и съставлява ли неизпълнението на това задължение съществено процесуално нарушение?

Останалите въпроси (4-9) също имат характер на правни, тъй като са обуславящи за решаване на делото (касаят един от елементите на фактическия състав на предявеното вземане, а именно – размера му), свързани са с наведените касационни доводи и могат да получат абстрактен отговор.

Според цитираната от касатора и служебно известната задължителна и казуална съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК (т. 11 от Постановление на Пленума на ВС № 4/1968 г., Решение № 103/09.04.2025 г. по к.т.д. № 676/2024 г. на ВКС, ТК, І отд., Решение № 90/28.03.2025 г. по к.т.д. № 2010/2024 г. на ВКС,ТК, І отд.) понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а следва да бъде изпълнено със съдържание след преценка на доказани обстоятелства относно характера и тежестта на уврежданията, начина на настъпването им, физическите и психическите последици от тях, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалия, икономическите условия в страната към момента на увреждането и всички други специфични обстоятелства, установени по делото и проявили своята релевантност с оглед конкретиката на казуса. При това не е достатъчно в мотивите на съдебното решение да е посочено, че горепосочените предпоставки са отчетени, а е необходимо последното да е извършено съобразно с изведените от практиката на ВКС критерии. За преценка на това съответствие следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по служебно обобщения въпрос относно критериите за определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, причинени от деликт.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът формално се е позовал и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е посочил конкретна норма, която счита за неясна, противоречива или практиката по която се нуждае според него от осъвременяване, нито защо. Поради това не може да се приеме за обоснован общият селективен критерий на посоченото основание. Дори обаче да се счете, че нормите, чието тълкуване според касатора би допринесло за точното прилагане на закона или за развитието на правото, са тези, спрямо които се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 52 ЗЗД), то не би бил удовлетворен допълнителният селективен критерий, тъй като посочените разпоредби са ясни, по приложението им има константна съдебна практика и не са настъпили промени в обществените отношения или в законодателството, които да налагат нейното изменение.

При тези съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,