Определение № 3006 от 11.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 612/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от ищецът Т. Р. Т., чрез адвокат Р. П., срещу въззивно решение № 163/02.10.2024 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по в.гр.д. № 295/2024 г., в частта, с която искът му по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 15 000 лв. до предявения размер от 60 000 лв., ведно с компенсаторната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното издължаване. Жалбата поставя във висящност и въпроса за съдебноделоводните разноски. Касаторът излага доводи за неправилност. Противната страна по тази жалба не отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Ответникът по иска Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Д. К. от Пловдивска апелативна прокуратура е подала насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е осъдена да заплати на Т. Т. обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 15 000 лв., както и обезщетение в размер на законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното издължаване на главницата. Смята, че размерът на обезщетението е „завишено“, но не изяснява до каква сума се явява справедливо. По тази жалба съдът ще се произнесе само, ако допусне до касационно разглеждане жалбата на Т. Т.. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, като изменил решението на първостепенния Пазарджишки окръжен, осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Т. Р. Т. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 15 000 лв., като отхвърлил за разликата до 60 000 лв. Присъдил също обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 15 000 лв., считано от 09.11.2022 г. до окончателното издължаване на главницата. За да се произнесе, въззивният съд установил, че срещу ищеца, в качеството му на длъжностно лице - началник сектор „Пътна полиция“ при ОД-МВР – Пазарджик, е образувано досъдебно производство № 43/2017 г. на ОСлО - [населено място] с постановление от 11.04.2017 г. на прокурор при ОП - Пазарджик за престъпление по чл. 282, ал. 1 НК, извършено на 19.12.2014 г., и по чл. 283 вр. чл. 26 от НК, извършено за времето от 15.06.2016 г. до 27.07.2016 г. С постановление от 20.07.2020 г. Т. Р. Т. е привлечен като обвиняем за посочените по-горе престъпления. На 10.12.2020 г. ищецът отново е привлечен като обвиняем за три престъпления: по чл. 282, ал. 2 вр. ал. 1 НК, извършено 19.12.2014 г., по чл. 282, ал. 2 вр. ал. 1 НК, извършено на 14.07.2016 г., и по чл. 283 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, извършено в периода 15.06.2016 г. - 27.07.2016 г., като му е взета мярка за неотклонение „подписка“. На 05.02.2021 г. Окръжна прокуратура - Пазарджик е внесла в ОС - Пазарджик обвинителен акт срещу Т. Р. Т., като с присъда № 260021 от 15.10.2021 г. по нохд № 67/2021 г. е признат за невиновен и оправдан по повдигнатите му обвинения. С решение № 26/15.02.2022 г. по внохд № 608/2021 г. на АС - Пловдив присъдата е потвърдена; решението е оставено в сила от ВКС с решение № 85/09.11.2022 г. по н. д. № 244/2022 г., I н. о.; установено е, че ищецът е бил в системата на МВР от дълго време – назначен е още 2001 г., преминал е през различни длъжности; през 2017 г. е преназначен на друга длъжност - началник група ООР, сектор ОП в РУ – Пазарджик; награждаван е няколкократно като полицейски служител. Съдът установил още, че в периода, в който е продължило воденото срещу Т. Т. наказателно производство и в резултат на същото, последният е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативно отражение върху психо-емоционалното му състояние. Затворил се в себе си, чувствал голям срам, уплах, бил подтиснат, под стрес, чувствал се унизен; дискредитирано било доброто му име пред колеги и близки, уронени били честта и достойнството му; Съдът, при определяне паричния еквивалент на обезщетението за причинените неимуществени вреди взел предвид следните обстоятелства: характерът на престъпленията, за които е привлечен като обвиняем – длъжностни престъпления по чл. 282, ал. 2 НК и по чл. 283 НК, най - тежкото наказание за които е „лишаване от свобода“ от 1 до 8 години (тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК); обстоятелството, че ищецът е привлечен като обвиняем в качеството му на полицейски служител, чиято професия е свързана със завишени очаквания и изисквания на обществото за почтеност и професионализъм; обстоятелството, че предприетото спрямо ищеца наказателно преследване е станало достояние на неговите колеги и близки, което допълнително е засегнало неговите чест и достойнство още повече, че се е ползвал с авторитета на отличен професионалист, за което е бил многократно награждаван; отчетено е от друга страна, че разгласяването на случая е било ограничено до служебната сфера на ищеца и най - близкия му кръг познати и близки предвид липсата на данни за медийното му разгласяване; съобразена е още продължителността на наказателното производство, което в настоящия случай е продължило 5 г. и 7 м. (от април 2017 г. до ноември 2022 г.); взето е предвид това, че ищецът е бил оправдан още на първа инстанция с постановената на 15.10.2021 г. присъда, което несъмнено се е отразило благотворно на психическото му състояние поради снижаване чувството на страх, обреченост и онеправданост, оказало е положителен ефект на неговата репутация, чест и достойнство; съобразено е, че по отношение на ищеца е била взета най-леката мярка за неотклонение - подписка, която не е ограничила съществено гражданските му права; въпреки повдигнатото обвинение във връзка със служебната му дейност той не е бил отстранен от длъжност нито по реда на ГПК, нито по реда на ЗМВР; отчетени са негативните отражения на воденото наказателно производство върху психиката на Т. – обичайните вреди по такъв тип производства, липсата на извънредни обстоятелства, които да открояват случая; съобразено е, че ищецът е възстановил душевното си равновесие; По касационната жалба на ищеца Т. Т.: Касаторът поставя следните въпроси: „Длъжен ли е съдът, съгласно критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД и отговорността на държавата по чл.2, ал.1,т. 3 ЗОДОВ, при определяне размера на обезщетението за причинените неимуществени вреди и с оглед задължението му да обсъди: 1. всички обстоятелства от значение за точното приложение на принципа на справедливост, да разгледа и обсъди всички факти, обстоятелства, възражения, доказателства и доказателствени средства, изложени в иска и/или жалбата, за да мотивира и постанови решението си; 2. начина на наказателно преследване с допуснати процесуални нарушения и тенденциозност от органите на досъдебното производство като фактори за засягане на личната сфера на ищеца и причиняване на неимуществените вреди, вкл. периода от образуване на досъдебното производство по чл. 212, ал. 1 във вр.с чл. 214, ал.1 от НПК (на 11.04.2017 г.) срещу лицето до изричното повдигане на обвинения с постановление за привличане по чл.219 от НПК (на 20.07.2020г.)“. Поддържа противоречие с ППВС № 4/23.12.1968г. и ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение № 27/28.06.2017 г. по т.д. № 2430/2015 г. на I т.о. на ВКС; решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014г. на II т.о. на ВКС; решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1845/2013 г. на I т.о. на ВКС; решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014г. на II т.о. на ВКС; решение № 5/05.03.2021 г. по гр.д.№ 1984/2020г. на III г.о. на ВКС; решение № 425/01.12.2015 г. по гр.д.№ 3143/2015г. на III г.о. на ВКС; решение № 157/21.12.2018г. по гр.д.№ 4776/2017г. на III г.о. на ВКС. Евентуално се позовава на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основания за допускане на касационно обжалване по повдигнатите правни въпроси. И двата въпроса са за тълкуване на чл. 12 и чл. 235 ГПК – необходимостта за обсъждане на всички релевантни по делото и допустими доказателствени средства, доводи и възражения на страните, както и за тълкуване на чл. 52 ЗЗД и чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – кои факти са релевантни за справедливото овъзмездяване обстоятелства по специалния закон и конкретно, такива ли са начинът на водене на наказателното производство и времето от образуване на предварително производство до повдигане на обвинение. Въпросите са включени в предмета на делото, но не се установява поддържаното противоречие с цитираната съдебна практика, нито има основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Единствено питането относно релевантността на периода от образуване на досъдебното производство до повдигане на обвинението, се разрешава противоречиво от състави на ВКС, но по настоящото дело той е разгледан от въззивния съд в полза на ищецът-касатор (съдът го е отчел). Следователно наличието на противоречива практика на ВКС и висящото Тълкувателно дело № 2/2025 г. на ОСГК на ВКС не са от значение за крайния резултат по този спор. Независимо какво тълкуване ще бъде дадено от ОСГК на ВКС, съдът по настоящия казус не може да влошава положението на жалбоподателя Т. (насрещната страна няма идентично оплакване), от което следва, че въпросът се явява без значение за крайния резултат за Т.. На следващо място, трябва да се изясни, че в предварителната селекция по чл. 288 ГПК съставът на Върховния касационен съд търси да установи наличие на зависимост между поставените въпроси и крайния резултат по спора – дали разглеждането му в конкретния случай би довело до промяна на въззивното решението и то, в полза на жалбоподател (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). При въпрос за тълкуване на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ЗЗД това означава касационният състав да извърши преценка в рамките на касационните оплаквания на касатора за допуснати нарушения – според него кои точно доказателства, доводи и възражения на страните, надлежно въведени във въззивното производство и част от предмета на въззивния спор, съдът не е разгледал. Това е така, защото касационната инстанция е ограничена в своята контролноотменителна по естеството си проверка до конкретните касационни доводи; служебно проверява за правилност въззивния съдебен акт по изключение и в строго определени хипотези, а случаят не е такъв. В случая, в касационната жалба на Т. оплакванията, които биха могли да се квалифицират като такива за допуснато нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, са, че съдът не взел предвид начинът на водене на наказателното производство и периодът от досъдебното производство до повдигане на обвинението. Както стана ясно, последното не е вярно – въззивният съд го е отчел изрично, а също така, го е съобразил в полза на самия касатор. Начинът на водене на наказателното производство – по твърдения в изложението към касационната жалба – тенденциозно, не е част от предмета на иска – касае се за заключение, което трябва да почива на конкретни фактически твърдения в исковата молба в какво, според Т., се изразява тенденциозността спрямо него и как именно тази тенденциозност се е отразила негативно спрямо ищеца. От друга страна, законът е този, който определя действията на държавата като противоправни, щом са осъществени предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, и така е приела и въззивната инстанция. Ответникът е осъден да заплати обезщетение именно, защото с противоправното си поведение е причинил увреждане в неимуществената сфера на ищеца. Присъждането на обезщетение само по себе си също съдържа признаване, че действията на държавата са противоправни, като размерът на паричната сума е за репариране на действително претърпените вреди от пострадалия, т.е. от значение за определянето му са конкретно търпените неимуществени увреждания. Отговорността за непозволено увреждане има и санкционен характер, но основната цел е обезщетителна и именно за репариране на действителните вреди на пострадалия, а не за налагане на имуществено или дисциплинарно наказание, като се следи и за изискването по чл. 51 ЗЗД, а не доколко и каква е вината на длъжностните лица; отговорността по ЗОДОВ е и обективна. При тези съображения, неотносим се явява и вторият въпрос - по тълкуването на чл. 52 ЗЗД и чл. 2, ал. 1, т. ЗОДОВ – факти, представляващи твърдения за нарочна тенденциозност спрямо Т. в наказателното производство, са извън предмета на очертания от самия него, по надлежен ред, предмет на спора, а и подобни, не са установени от въззивния съд, за да е бил длъжен евентуално да ги вземе предвид при определяне размера на справедливото обезщетение; незаконни са всички процесуални действия по повдигане на незаконното обвинение, след като е установена отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ГПК; периодът до повдигане на обвинение, считано от образуване на наказателно производство, е съобразен в полза на Т., така че той няма правен интерес от касационна проверка в тази част от съдебното решение. Касационната жалба на Прокуратурата на Република България е подадена като насрещна. Тя е винаги в евентуалност от резултата по първоначалната жалба, поради което, в случая, не се е сбъднало процесуалното условие за произнасяне по нея, вкл. и по реда на чл. 288 ГПК. Мотивиран от горното, съдът