Определение № 2379 от 08.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3384/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

С решение № 2398 от 17.04.2025 г., постановено по в.гр.д. № 10881/ 2022 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV „в“ въззивен състав, е потвърдено решение № 20040604 от 07.06.2022 г., постановено по гр.д. № 37636/ 2019 г. по описа на Софийски районен съд, с което е признато за установено по отношение на С. Й. М., „Лини Пропърти“ ООД и „Деливъри Тайм“ ЕООД, че Българската академия на науките е собственик на основание чл. 10, ал. 2 ЗБАН на недвижим имот с идентификатор *по одобрена кадастрална карта и регистър със заповед № РД-18-15/06.03.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, идентичен с поземлен имот пл. № *, нанесен в кадастрален лист № *, по кадастрален план на [населено място], изработен през 1975 г., находящ се в [населено място],[жк], местност „Н.“ с площ от 300 кв.м., представляващ част от имот със стар пл. № *по плана на [населено място], м. „Н.“ от 1939, попадащ в границите на научния комплекс 2 на БАН- 8 км., [улица] като е осъдено „Деливъри Тайм“ ЕООД да предаде на Българската академия на науките владението върху описания по - горе имот.

Против така постановеното решение са постъпили касационни жалби от С. Й. М. и „Деливъри Тайм“ ЕООД.

С. Й. М., представлявана от адвокат Л., поддържа, че решението е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон. Оспорва изводите на съда във връзка с приложението на чл.10, ал.2 ЗБАН. Оспорва и изводите за недоказаност на поддържаното възражение за придобиване на имота по давност.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят формулира въпроси с твърдението, че съдът в решението си се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и по въпроси, които имат значение за точното прилагане на закона- основания за допускане на решението до касация по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, а именно:

1. Длъжен ли е въззивният съд да прецени поотделно и в тяхната съвкупност всички относими към спора доказателства, събрани по делото в двете съдебни инстанции, както и да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, включително длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви и да отговори на всички въведени от страните по делото оплаквания, твърдения, възражения и доводи, както и по събраните доказателства във връзка с тях, чрез формиране на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи в качеството си на инстанция по съществото на спора? По този въпрос поддържа противоречие с решение № 176 от 21.03.2025 г. по гр.д. № 5459/2023 г. на ВКС, І г.о.

2. Придобива ли Българската академия на науките по силата на закона- на основание чл. 10, ал. 2 от Закона за Българската академия на науките, обнародван в Държавен вестник, брой 85 от 15.10.1991 г., правото на собственост върху недвижими имоти, които представляват държавна собственост към момента на влизането в сила на закона и които имоти към същия момент са стопанисвани от БАН или за придобиването на право на собственост върху тези недвижими имоти е необходимо решение на Народното събрание на Република България, взето на основание чл. 10, ал. 2 от Закона за Българската академия на науките, с което правото на собственост върху конкретните недвижими имоти да бъде предоставено в собственост на Българската академия на науките? Поддържа противоречие с решение № 87 от 07.08.2019 г. по гр.д. № 2353/2018 г. на ВКС, І г.о.

По този въпрос моли, ако се констатира трайна практика в противоположен на поддържания смисъл, въпросът да бъде допуснат по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за установяване на точния смисъл на закона.

В своята касационна жалба „Деливъри Тайм“ ЕООД поддържа, че в нарушение на процесуалния закон съдът не се е произнесъл по всички възражения на страната. Оспорва изводите на съда за наличие на предпоставки за придобиване на право на собственост от ищеца. Оспорва и изводите за недоказаност на възражението за придобиване по давност на имота от ответника. Поддържа оплакване, че съдът превратно е тълкувал събраните по делото доказателства.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят формулира материалноправни и процесуалноправни въпроси, по които счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, основание за допускане на решението до касация по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, както следва:

1. Длъжен ли е въззивният сьд да прецени всички относими доказателства и да обсъди всички въведени от страните в процеса твърдения, доводи и възражения, както и да изложи мотиви към тях? По този въпрос поддържа противоречие с решение № 68/27.04.2022 г. по гр.д. № 2443/2021 г. на ВКС, III г.о., решение № 60011/16.06.2021 г. по т.д. № 2852/2019 г. на ВКС, I т.о., решение № 280/22.01.2020 г. по гр.д. № 1509/2018 г. на ВКС, IV г.о., определение № 673/12.10.2018 г. по гр.д. № 2033/2018 г. на ВКС, ІІІг.о. и много други. Касаторът поддържа, че съдът нс се е произнесъл по твърденията на ответника за липса на активна легитимация на ищеца поради неосъществяване на заявеното в исковата молба правоприемство, от което ищецът се домогва да черпи права, за незаконосъобразността на отчуждаването на имота с Указ № 128/ 29.12.1941 г., за невалидно извършената замяна на недвижими имоти през 1959 г.; за успешната реституция на имота по реда на ЗСПЗЗ.

2. Длъжен ли е съдът да изследва всички законови предпоставки за възстановяване на имота по реда на ЗСПЗЗ, и по-конкретни - да обсъди всички доказателства, свързани с въпроса за фактическо завземане на имот, попадащ в терен, отчужден въз основа на Указ № 128/29.12.1941 г. по реда на ЗОНИДОП (отм.), ако законовата процедура по провеждане на отчуждаването и заплащане на обезщетение не е проведена докрай? Поддържа противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тьлк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тьлк. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, както и решение № 12/ 16.02.2016 г. по гр.д. № 2184/2015 г., ІІІ г. о., решение № 145/ 07.01.2019 г. по гр.д. № 811/2018 г., II г. о. и др.

3. Как следва да се обсъждат и преценяват от съда свидетелските показания при наличие на противоречиви показания на две групи свидетели? Поддържа противоречие с решение № 315/30.05.2024 г. по гр.д. № 2397/2023 г. на ВКС, II г.о.

В писмен отговор на касационните жалби ответникът по касация Българска академия на науките възразява, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касация. Възразява, че поставените въпроси не са разрешени от съда в противоречие с цитираната практика. По същество поддържа, че решението е правилно.

Помагачът на ответното дружество „Банка ДСК“АД депозира становище, с което заявява, че касационната жалба на „Деливъри Тайм“ ЕООД е допустима и основателна.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирани страни, имащи правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, съставът на СГС е посочил, че в тежест на ищеца е да установи, че е носител на право на собственост върху процесния имот на твърдяното придобивно основание. Приел е, че съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗБАН (обн. ДВ бр. 85 от 15.10.1991г., в сила от 19.10.1991г.) Народното събрание предоставя в собственост на БАН стопанисваните от нея държавни терени, сгради, машини, съоръжения, апаратура, книжен фонд, парични средства и други движими вещи. Тълкувал е разпоредбата като такава, уреждаща придобиване на право на собственост по силата на закона - трансформирането на правото на стопанисване и оперативно управление в право на собственост настъпва по право. Посочил е, че за да докаже придобиването на право на собственост на посоченото правно основание, в тежест на ищеца е да докаже, че държавата да е била собственик на имота и че държавата е предоставила на БАН преди влизане в сила на ЗБАН от 1991 г. правото на стопанисване и оперативно управление на имота. От съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и от заключението на изслушаната съдебно-техническа експертиза, съдът е приел, че ищецът е установил посочените две предпоставки, включени във фактическия състав на чл. 10, ал. 2 ЗБАН. Съдът е кредитирал приетата по делото съдебно-техническа експертиза, проследила кадастралния и регулационен статут на процесния имот от 1939 г. до настоящия момент, която установява, че процесният имот, сега с идентификатор *, е част от имот със стар пл. № *по кадастралния план на [населено място] от 1939 г. Според констатациите на вещото лице процесният имот попада изцяло в границите на терена от 37,8 дка, предадени на БАН от Научноизследователския институт по хидрология и Хидрометеорологична служба, описан в т. 2 от Протокол за замяна от 10.04.1959 г. Процесният имот е идентичен с имот пл. № *от кад. лист *по предходния КП, като последният попада върху имот пл. № *, с който е обозначен ограденият терен на БАН с АНЕБ при заснемането за КП от 1975 г. Съдът е приел, че с Указ № 128/29.12.1941 г. на цар Борис III, е извършено валидно отчуждаване на описаните в него имоти в полза държавата. Позовал се е на съдебна практика /решение № 601/29.09.2010 г. по гр.д. № 504/2009 г. на ВКС, I г.о., решение № 181/14.09.2011 г. по гр.д. № 261/2010 г. на ВКС, I г.о., решение № 57/27.06.2018 г. по гр.д. № 591/2017 г. на ВКС, II г.о./, съгласно която собствеността може да премине върху държавата и с така нареченото „фактическо отчуждаване“, при което ефект настъпва със завземането на имота от администрацията, дори да не са изпълнени формалностите на закона. В случая завладяването е установено с представения списък на имотите, които се отчуждават за опитно поле и за застрояване на постройки на Българо-немски институт за земеделски изследвания, в който сред отчуждените имоти е парцел № *, записан под номер № * като нива в землището на [населено място], собственост на С. С. А.. В последствие с протокол от 10.04.1959 г. за извършване на замяна на основание чл. 15 от ПДИ между БАН и Института по хидрология и метеорология при ХМС, БАН е предала на ХМС терен, означен с граници, а ХМС е предала на БАН терен с площ от 37, 8 дка, намиращ се непосредствено до южната граница на комплекса „ФИ с АНЕБ“, част от който съгласно констатациите на вещото лице по СТЕ е и процесният недвижим имот. Направил е извод, че въз основа на Указ № 128/ 29.12.1941 г. на цар Борис III държавата е станала собственик на имот с пл. № *, с площ 3180, като ищецът от 1959 г. до настоящия момент– без прекъсване упражнява фактическа власт върху него. След като държавата е била собственик на процесния имот към момента на влизане в сила на ЗБАН от 1991 г., като парцелът, в който се намира процесният имот, е бил предоставен за стопанисване на БАН през 10.04.1959 г. и отреден за нуждите на същия през 1975 г., по силата на закона е настъпило преобразуване (трансформация) на държавната собственост в такава, която принадлежи на БАН въз основа на уредения в чл. 10, ал. 2 ЗБАН придобивен деривативен способ. Преминаването на правото на собственост по силата на закона при условията на чл. 10, ал. 2 ЗБАН съдът е обосновал и с цитираната практика на ВКС /решение № 795 от 8.08.2003 г. по гр. д. № 701/2002 г., ВКС, ІV г.о., решение № 1106 от 26.10.2006 г. по гр. д. № 1774/2005 г., ВКС, ІV г.о. и решение № 645 от 5.10.2009 г. по гр. д. № 6356/2007 г., ВКС, I. г. о., определение № 1031 от 29.10.2010 г. по гр.д. № 682/2010 г., ІІ г.о. на ВКС, определение № 302 от 12.06.2020 г. по гр.д. № 241/2020 г., ІІ г.о. на ВКС/.

На следващо място съдът е обосновал извод, че извършената реституционна процедура по ЗСПЗЗ в полза на наследниците на Й. С. е незаконосъобразна. Съдът е посочил, че доколкото БАН не е участвала в реституционната процедура тя не е обвързана от решението за възстановяване на право на собственост върху земеделски земи. БАН не представлява държавно учреждение, а самостоятелен правен субект, основан със ЗБАН от 1991 г., който притежава юридически статут на национална автономна организация за научни изследвания, която обхваща академичните институти и други самостоятелни структурни звена, и по отношение на него са неприложими разясненията, дадени в ТР № 5/ 14.01.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2011 г., ОСГК. Посочил е, че решението на органа на поземлената комисия за възстановяване на собствеността в стари реални граници е непротивопоставимо на ищеца, тъй като е издадено в противоречие с императивен материален закон- чл. 10, ал. 2 ЗБАН. Посочил е, че съгласно чл. 10, ал. 7, вр. чл. 10б и чл. 24, ал. 2 ЗСПЗЗ не подлежат на възстановяване земеделски земи, намиращи се в границите на урбанизираните територии (строителните граници на населените места) или извън тях, върху които има осъществени мероприятия по чл. 10б ЗСПЗЗ или проведено мероприятие по чл. 24, ал. 2 ЗСПЗЗ, служещо за задоволяване на съответните важни държавни и обществен нужди. Приел е, че е налице пречка за реституция и в хипотезата, при която, макар върху конкретния имот да няма изградени постройки и съоръжения, същият попада в очертанията на терен, включващ и други имоти, зает от проведено единно комплексно мероприятие, за който извод се е позовал и на практика на ВКС (решение № 102 от 10.06.2015 г. по гр. д. № 386/2015 г. на ВКС, I г.о.). При своя анализ на събраните по делото доказателства съдът е приел за установено, че след предоставяне на процесния имот на БАН, считано от 1959 г. същият е част от научния комплекс на БАН и се използва от академията за научно– изследователска дейност и като такъв е част от комплексно мероприятие, което към момента на реституиране на имота вече е било реализирано. Обосновал е извод, че държавата е запазила собствеността върху терените, предоставени на БАН, които по силата на ЗБАН са станали собственост на академията. Позовал се е и на разпоредбата на чл. 24, ал. 2 ЗСПЗЗ, според която държавата запазва правото на собственост върху земеделски земи, предоставени на научни, научно-производствени и учебни заведения. Предвид изложените мотиви съдът е приел решаващ извод, че ищецът е установил придобивното си основание и не се установява да е загубил правото на собственост върху имота. Съдът е разгледал заявеното възражение за придобиване на имота по давност и е приел, че по делото не се установява ответното дружество да е придобило имота по давност. Съдът е кредитирал показанията на свидетелите К. и С., като ясни, последователни, логични и кореспондиращи с останалия събран по делото доказателствен материал, които установяват, че поне от 70-те години на миналия век този имот е стопанисван от БАН, като достъпът до територията на комплекса бил с пропускателен режим и се осъществявал през главния вход, намиращ се в локалното на „Ц. “. Свидетелите, които над 30 години са работили в БАН и имат непосредствени впечатления от състоянието на имота през годините, са категорични, че в процесния имот никога не е имало автосервиз, каквото е твърдението на ответниците. Съдът е посочил, че тези показания се подкрепят от констатациите на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, според които в частта на процесния имот няма реализирани строежи, както и подземни или надземни съоръжения. Съдът е обосновал липсата на доверие в показанията на свидетелите Й., М. и М., установяващи, че през 2001 г. реституираните собственици изградили в имота автосервиз, който функционирал до 2008 г., когато имотът бил продаден на „Лини Пропърти“ ЕООД, което развивало дейност до 2018 г., поради вътрешно противоречие и неподкрепеност с други събрани по делото доказателства. Съдът е посочил, че показанията на св. Й. са неубедителни и противоречиви, тъй като от една страна твърдял, че минавал около имота два пъти месечно и виждал автомобили в направения в имота автосервиз, а от друга страна заявявал, че в имота може да е имало постройка, но не бил сигурен, виждал е отличителни знаци на фирмата „Лини пропърти“, но считал, че дружеството ползвало имота за склад. Показанията на св. М. съдът намирал за фрагментарни и вътрешнопротиворечиви, тъй като от една страна свидетелят посочва, че с „Лини пропърти“ ЕООД се „срещал инцидентно“, но в същото време твърдял, че „представители на дружеството непрекъснато били там“. Показанията на св. М. съдът приел за недостоверни и непоследователни, тъй като първоначално свидетелят заявявал, че имало лице, което засичало тока от електромера, което той лично е виждал, а след това твърдял, че не е виждал кой е засичал електромера, а от собственика на сервиза е чувал, че има уговорка със служител на БАН да идва всеки месец за това. Показанията му противоречали и на тези на свидетелите К. и С., във връзка с входа до имота. Съдът е посочил, че показанията на свидетелите на ответниците не се подкрепят от други доказателства. На следващо място съдът е посочил, че доколкото има и друг съседен реституиран имот, то при липса на ясна индивидуализация на автосервиза, е напълно възможно да е имало такъв, но същият да не се намирал в процесния имот. С оглед изложеното съдът е възприел извод, че възражението за изтекла придобивна давност в полза на „Деливъри Тайм“ ЕООД е неоснователно.

При така възприетите изводи съдът е приел предявените искове за доказани и подлежащи на уважаване, а въззивната жалба-за неоснователна.

При така изложените мотиви на въззивният състав липсват основания за допускане на обжалваното решение до касация.

Касационно обжалване на въззивен съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК се допуска при кумулативното наличие на две предпоставки: обща- произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е обусловил решаващия му извод, и специална - наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 от ГПК. Касационното обжалване се допуска и при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Решението е постановено от компетентен съд, заседаващ в надлежен състав, същото е изготвено в писмен вид, подписано е, изразява волята на съда ясно и непротиворечиво. Не са налице и процесуални пречки за разглеждането на предявения иск.

Първите поставени въпроси от жалбоподателите имат процесуално правен характер и касаят правомощията на въззивната инстанция, съгласно действащия понастоящем ГПК. Отговор на правните въпроси, формулирани от касаторите по делото като предпоставка за допускане на обжалваното решение до касация, е даден с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, в чиято т. 19 е разяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава и има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. Тези разяснения на закона са допълнени с приетото с Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, в което, след отчитане на приетите през 2007 г. законодателни изменения в правната уредба на въззивното производство, е посочено, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Посочено е, че ограниченията на въззива засягат възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, но това не променя характеристиките на въззивната инстанция като решаваща такава. В посочения смисъл е и формираната практика на ВКС при действието на чл. 290 ГПК, например решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ІV г. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ІІ т. о. и много други, в това число и цитираните от касаторите в техните изложения по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, в които трайно се застъпва разбирането, че въззивният съд е втора инстанция по съществото на спора, че съобразявайки ограниченията на чл.269 от ГПК този съд дължи да обсъди събраните в хода на делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да посочи относимите факти, които приема за установени, да мотивира собствени правни изводи като се произнесе и по поддържаните във въззивната жалба и в отговора към нея доводи и възражения на страните както и да даде свое собствено разрешение на спора, основано на доказателствата и на закона. Съобразно с нормата на чл.236, ал.2 от ГПК въззивният съд дължи излагането на мотиви към решението си, които следва да съдържат обсъждане на всички събрани по делото доказателства, както и изводи за правните последици на установените в хода на производството факти и обстоятелства.

Въззивният съд не се е отклонил от така разяснените задължения на въззивната инстанция. В обжалваното решение съдът е обсъдил събраните и относими към спора доказателства, заедно и поотделно и е мотивирал собствени изводи, като е дал тълкуване на приложимите правни разпоредби, съобразени с практиката на ВКС, направил е категорични, логични и ясни изводи по съществото на спора. Съдът е проследил кадастралния и регулационен статут на спорния имот, тълкувал е правните разпоредби, на които страните се позовават и които е съобразил като уреждащи техните отношения, посочил е кои доказателства кредитира и е обосновал защо не кредитира други такива. Постановеното решение е мотивирано и обосновано. Ясно съдът е посочил в решението си въз основа на кои събрани по делото доказателства приема, че процесният имот е получен от ищеца първоначално за стопанисване на основание замяна по протокол от 10.04.1959 г., извършена между него и ИХМ при ХМС. Без значение е оспорването на валидността на извършената замяна, с която ищецът получава процесната земя за стопанисване. Това е така, защото видно от ПМС № 208 от 25.12.1962 г. ИМХ преминава в структурите на БАН с целия си щат и имущество. Тоест, дори и извършената замяна на земи по протокол от 1959 г. да не е породила действие поради пропуски и пороци в процедурата /а такива не се установяват/, то процесната земя отново е преминала за стопанисване и ползване от настоящия ищец. Обоснован и в съответствие в практиката на ВКС е изводът на въззивният съд, че одържавяването на имотите, отчуждени по Указ № 128 от 29.12.1941 г. на цар Борис III, е настъпило при условията на т.нар „фактическо отчуждаване", при което последиците от отчуждителната процедура настъпват при фактическото завземане на имота, в които смисъл съдът се е позовал на обилна и безпротиворича практика на ВКС. Също обоснован е изводът на въззивния състав, че решението на ОбПК Младост, което легитимира ответниците като приобретатели на имота подлежи на косвен съдебен контрол, доколкото ищецът е субект различен от държавата и не е участвал в реституционната процедура по ЗСПЗЗ /решение № 95 от 9.02.2021 г. по гр. дело № 3066/2019 г. на ВКС, I г. о., решение № 298 от 25.03.2014 г. по гр. дело № 3296/2013 г. на ВКС, I г. о., и други/. В съответствие с възприетото тълкуване на закона е приетото от въззивния съд, че решението на реституционния орган е материалноправно незаконосъобразно, поради противоречие с разпоредбите на чл.10, ал.2 ЗБАН и чл. 10б и чл. 24 ЗСПЗЗ и съответно непротивопоставимо на ищеца. Заявената за реституция земеделска земя попада в територия, върху която е осъществено мероприятие и която се ползва за научни цели, поради което не подлежи на възстановяване в полза на бившите собственици. С влизане в сила на ЗБАН земята, като предоставена за стопанисване, ползване и отредена за нуждите на БАН, се придобива в собственост от академията по силата на закона.

Видно от изложеното, мотивите към обжалваното въззивно решение са съобразени и отговарят на изискванията на чл. 12 и чл.236 ГПК. Те са ясни, логични, обосновани и убедителни, при точно приложение на материалноправните разпоредби, относими към предмета на производството. Поради съобразяването на въззивната инстанция с изискванията на закона за мотивиране на съдебния акт, поставените въпроси не могат да обосноват допускане на обжалваното решение до касация.

Вторият поставен въпрос в изложението на касатора М. касае тълкуването на разпоредбата на чл.10, ал.2 ЗБАН. Съгласно цитираната разпоредба „Народното събрание предоставя в собственост на Българската академия на науките стопанисваните от нея държавни терени, сгради, машини, съоръжения, апаратура, книжен фонд, парични средства и други движими вещи ”. Безпротиворечиво се приема с практиката на ВКС, че разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗБАН /oбн. ДВ, бр. 85 от 15.10.1991 г. / урежда законовата трансформация на правото на ползване и управление по отношение на стопанисваните от Българската академия на науките към този момент държавни имущества в право на собственост. Преминаването на собствеността не е обусловено от извършването на допълнителни административни процедури, а се осъществява по силата на закона - с разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗБАН едновременно се признава и предоставя правото на собственост /решение № 795/08.08.2003 г. по гр. д. № 701/2002 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 1106/26.10.2006 г. по гр. д. № 1774/2005 г., ГК, ІV ГО на ВКС; решение № 645/05.10.2009 г. по гр. д. № 6356/2007 г., ГК, № ГО на ВКС/. От доказателствата по делото съдът е приел за установено, че към посочения правно релевантен момент – влизане в сила на ЗБАН, ответникът е стопанисвал спорния недвижим имот, който съставлява част от предоставените от държавата имоти за осъществяване на дейността му, предвид удостовереното в представените по делото актове за държавна собственост, поради което и по силата на закона го е придобил в собственост.

Липсва противоречие между приетото от въззивния състав и цитираното от касатора решение № 87 от 07.08.2019 г. по гр.д. № 2353/2018 г. на ВКС. В цитираното решение се разглежда спор за собственост върху имущество, което не се установява да е било предоставено от държавата на БАН. Приетите разрешения по това дела касаят фактическа обстановка, различна от тази по настоящия спор. Поради това не може да се приеме, че с посоченото решение на ВКС се дава тълкуване на приложимата законова разпоредба на чл.10, ал.2 ЗБАН, което да е различно от приетото тълкуване по настоящото дело.

Не са налице и основанията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на решението до касация по този въпрос. Това основание за селектиране на касационната жалба е приложимо, когато за разрешаване на спора е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени и се налага чрез тълкуване да се разкрие точния смисъл на правната норма или когато е налице съдебна практика по прилагането на неясната правна норма, но тя е противоречива или неактуална. При позоваване на това основание, наличието му следва да се обоснове, а не само то да се посочи като текст от закона. В случая такава особновка не е направена от касаторите. От друга страна практиката на ВКС по отношение на приложението и тълкуването на чл.10, ал.2 ЗБАН е ясна, трайна и не се нуждае от осъвременяване.

Ето защо по поставеният правен въпрос не са налице изискванията за допускане до касация по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГРК.

Следващият, втори въпрос в изложението към касационната жалба, формулиран от касатора ”Деливъри Тайм” ЕООД е подвъпрос на първия поставен въпрос от касаторите, касаещ мотивирането на въззивните съдебни актове. Както беше посочено и по-горе, въззивният съд е мотивирал своето решение при съобразяване на изисквания на чл.12 и чл. 236 ГПК. Съдът подробно е изследвал наличието на предпоставките за настъпване на земеделска реституция в полза на наследниците на Й. С. и обосновано е приел, че са налице пречки за реституция, предвидени в чл. 10б и чл. 24 от ЗСПЗЗ. Подробно е проследен статутът на спорната сега земя, преминаването й в собственост на държавата и предоставянето й за ползване на ищеца и е извел обосновани и съобразени с приложимия закон изводи. Поставеният въпрос не е разрешен от въззивната инстанция с практиката цитирана от касатора, касаеща задължението на въззивната инстанция да изложи мотиви, въз основа на какви доказателства и при какво тълкуване на правните разпоредби е достигнал до своите решаващи изводи.

Третият поставен въпрос от касатора ”Деливъри Тайм” ЕООД касае преценката на свидетелските показания, събрани по делото. Съгласно решение № 315/30.05.2024 г. по гр.д. № 2397/2023 г., на което се позовава касатора, ВКС е разяснил, че при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди дали е налице противоречие между тях, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения. Той следва да изложи аргументи налице ли са основания да не се дава вяра на показанията на някой свидетел. И само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни, като основани на лични и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани.

Не е налице противоречие между така цитираното решение и мотивите на въззивното решение. Въззивният съд е посочил мотивирано на кои свидетелски показания дава вяра и на кои – не, като подробно е посочил какво мотивира неговото убеждение да не кредитира посочените показания. Съдът е тълкувал свидетелските показания не само поотделно и сами по себе си, но и в съвкупност с останалия събран по делото доказателствен материал и е посочил, че кредитираните от него показания са не само взаимоподкрепящи се, подробни и логични, но и подкрепени от изслушаните две заключание на СТЕ по делото. Останалите свидетелски показания, както е посочил съдът, са вътрешно противоречиви и не са подкрепени от доказателства. Изложените от въззивния съд мотиви установяват пълно съобразяване с практиката на ВКС, посочена от касатора. Поради липсата на противоречие с практиката на ВКС поставеният въпрос не може да бъде основание за допускане на въззивното решение до касация.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК, чл. 37 от Закона за правната помощ и Наредбата за заплащането на правната помощ касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата юрисконсултско възнаграждение за делото пред ВКС в размер на 200 лв.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.