Определение № 5789 от 11.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1699/2024 г.

Производство по чл. 288 и по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 192/23.02.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 1965/2023 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваната част първоинстанционното решение № 2616/19.05.2023 г. по гр. дело № 10312/2021 г. на Софийския градски съд (СГС), жалбоподателят е осъден по предявения по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ на Б. М. Д., починал и заместен в хода на въззивното производство от неговата малолетна наследница Н. Б. Д., действаща чрез своята майка А. З. П., да заплати сумата 22 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от първоначалния ищец неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпления по чл. 155, ал. 2, във вр. с ал. 1 и с чл. 20, ал. 1 и ал. 2, и по чл. 143, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 1 и ал. 2 и с чл. 18, ал. 1 от НК, наказателното производство за което е прекратено с постановление от 30.07.2021 г. на прокурор при СРП по пр. пр. № 55702/2008 г., пр. пр. № НСН 412/2009 г. по описа на СРП, досъдебно производство № 569/2008 г. по описа на СДВР, заедно със законната лихва върху тази сума от 17.08.2021 г. до окончателно й изплащане; в тежест на касатора са възложени разноски за първоинстанционното и за въззивното производство по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя ПРБ, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД; и 2) относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към който препраща чл. 4 от ЗОДОВ. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение първият въпрос бил разрешен в противоречие с т. 11 (раздел ІІ от мотивите) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а вторият – в противоречие с решение № 151/23.06.2016 г. по гр. д. № 508/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; в тази връзка са посочени и три определения по чл. 288 от ГПК, които обаче не формират практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Насрещната страна – малолетната ищца Н. Д., действаща чрез своята майка А. П. и чрез процесуалния си пълномощник адв. Е. Б., в отговора на касационната жалба излага доводи, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и съображения за неоснователност на жалбата. За да постанови посочения по-горе краен резултат по спора, въззивният съд е приел за установени следните обстоятелства по делото: С постановление от 18.03.2009 г. първоначалният ищец Б. Д. е бил привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 155, ал. 3, във вр. с ал. 1 и с чл. 20, ал. 2 и ал. 1 от НК – за това, че на 27.10.2008 г., в съучастие като извършител с други двама извършители, е склонявал лице от женски пол към проституция, извършено с користна цел – да получава 40 % от цената на извършените полови сношения, и по чл. 143, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 и ал. 1 и с чл. 18, ал. 1 от НК – за това, че на 28.10.2008 г., в съучастие като извършител със същите двама съучастници, е направил опит да принуди същото лице от женски пол да извърши нещо противно на волята й, като е използвал заплаха и опитът е останал недовършен поради независещи от него причини – потърсено от жертвата съдействие от органите на МВР. Към момента на повдигане на обвинението ищецът е бил осъждан с влязла в сила на 29.01.2002 г. присъда за престъпление по чл. 381 от НК – бягство от казарма, като е реабилитиран по право от 22.10.2012 г. Също на 18.03.2009 г., въз основа на друго прокурорско постановление от 05.03.2009 г., Б. Д. е бил задържан за срок от 72 часа до произнасяне от съда по постоянната му мярка за неотклонение, като е бил освободен на 21.03.2009 г., поради определянето от съда на мярка за неотклонение „парична гаранция”. На 27.03.2009 г. с определение на въззивната инстанция спрямо Б. Д. е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ и той е бил задържан за изпълнение й на 30.03.2009 г. На 22.01.2010 г. мярката за неотклонение е била изменена в „парична гаранция“ от 1 000 лв. След извършено ново привличане като обвиняем на първоначалния ищец с постановление от 10.04.2009 г., разследването e приключило с внасянето на обвинителен акт на 16.06.2009 г., но с разпореждане от 31.07.2009 г. съдът е прекратил производството пред него и е върнал делото на прокуратурата за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения в досъдебното производство. Нов обвинителен акт срещу Б. Д. е бил внесен на 01.10.2009 г., като образуваното по него съдебно производство отново е било прекратено с разпореждане от 20.10.2009 г., поради допуснати съществени процесуални нарушения в досъдебното производство. Образуваните по внасяните нови обвинителни актове на 18.02.2010 г., на 13.05.2010 г., на 29.12.2010 г. и на 07.04.2011 г. съдебни производства, също са били прекратени и делото е връщано на прокуратурата. На 31.01.2012 г. е внесен нов обвинителен акт, като след проведени две открити съдебни заседания на 17.05.2012 г. и 03.10.2013. г., съдебното производство за седми път е било прекратено с разпореждане от 11.03.2013 г., поради допуснати отстраними съществени процесуални нарушения. Така постановеното разпореждане е отменено с определение от 29.05.2013 г. и делото е върнато на първата инстанция за неговото насрочване и разглеждане в открито съдебно заседание. С разпореждане от 08.07.2013 г. делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 29.10.2013 г. с призоваването на тримата подсъдими по обвинителния акт, на което Б. Д. е присъствал лично със защитника си. След проведени още 9 открити съдебни заседания, в които първоначалният ищец е участвал лично и със своя защитник за провеждането на съдебното следствие, свързано със затруднения при събирането на доказателствени средства чрез разпит на свидетелите и необходимостта от повторно извършване на съдебно-следствените действия поради настъпила смърт на съдебен заседател, на 21.10.2015 г. е била постановена присъда, с която Б. Д. е бил признат за невиновен по повдигнатото му обвинение за престъпленията по чл. 143, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 и ал. 1 и с чл. 18, ал. 1, и по чл. 155, ал. 3, във вр. с ал. 1 и с чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от НК. Постановената присъда по отношение на ищеца и другите подсъдими е била протестирана от прокурора, като по образуваното въззивно производство са били проведени две открити съдебни заседания с участието на ищеца и неговия защитник, и същото е приключило с постановяване на решение от 07.06.2018 г., с което присъдата е била отменена изцяло и делото е върнато за ново разглеждане от първата инстанция – за отстраняване на допуснати процесуални нарушения в обвинителния акт. След връщането на делото, с разпореждане от 30.08.2018 г. делото е било насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание и след провеждането на две такива, в които ищецът е участвал лично и със свой защитник, с протоколно определение от 20.02.2019 г., в изпълнение на указанията на въззивната инстанция, СРС е потвърдил взетите по отношение на тримата подсъдими мерки за неотклонение „парична гаранция“ и съдебното производство е било прекратено. На 11.06.2019 г. е бил внесен нов обвинителен акт срещу тримата подсъдими, сред които и първоначалният ищец Б. Д., като по образуваното ново съдебно производство, след проведени четири съдебния заседания, през които е осъществена и промяна на съдебния състав, разглеждал делото, и в които ищецът е присъствал, на 05.07.2021 г. съдът е дал ход на разпоредителното заседание, в което е прекратил съдебното производство по делото и го е върнал отново на прокуратурата за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения в досъдебното производство. С постановление от 30.07.2021 г. на прокурор от СРП, наказателното производство срещу Б. Д. по повдигнатото му обвинение за престъпленията по чл. 155, ал. 3, във вр. с ал. 1 и с чл. 20, ал. 1 и ал. 2, и по чл. 143, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 и ал. 1 и с чл. 18, ал. 1 от НК е прекратено поради неустановяване на осъществен състав на престъпленията, за които се води производството, на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 24, ал. 1 от НПК. Въззивният съд е установил и че по време на процесното наказателно производство, срещу първоначалния ищец Б. Д. е било водено и друго наказателно производство през периода 16.05.2013 г. - 18.06.2015 г., по повдигнато обвинение за престъпление по чл. 155, ал. 5, т. 2, пр. 1, във вр. с ал. 3 и 1 от НК, по което той е бил оправдан с влязла в сила на 18.06.2015 г. присъда. Съдът е установил и че за претърпените неимуществени вреди от повдигнатото му обвинение, за което е бил оправдан, с влязло в сила на 17.04.2018 г. решение на ищеца е било присъдено обезщетение от 2 000 лв., което е и получено от него. Въз основа на приетото по делото заключение на съдебно-медицинската експертиза, въззивният съд е приел за установено, че не е налице причинна връзка между воденото наказателно производство срещу първоначалния ищец Б. Д. и онкологичното му заболяване. От показанията на свидетелката А. П., съжителствала с първоначалния ищец, съдът е установил, че тя е разбрала за воденето срещу ищеца наказателно производство известно време след запознаването й с него, той трудно преживявал хода на делото и явяването му в съдебни заседания, притеснявал се и бил изнервен от случващото се, не можел да спи и трябвало да си говорят през нощта; воденото наказателно производство направило и трудно решението им да имат дете, а след раждането му на 01.06.2014 г. ищецът се притеснявал за бъдещото на детето им, като не можел да се отърси от притесненията си. Другият свидетел Ц. К. е дал показания, че е работил заедно с ищеца през 2013-2014 г. в магазин „Д.“ и го познавал като отговорен и отдаден на работата му; в хода на работата му се узнало за водено срещу него производство и много колеги се отдръпнали от него, но не и свидетелят, защото ищецът изпълнявал перфектно задълженията си; поради здравословните проблеми и режима на работа ищецът напуснал работата си в магазина и започнал нова с трудов договор от 01.08.2019 г. в заложна къща при непълен работен ден. Въз основа на така обсъдените доказателства по делото, въззивният съд е обобщил, че срещу първоначалния ищец Б. Д. е било повдигнато обвинение в извършване на престъпления, като производството е било прекратено с постановление от 30.07.2021 г. поради отсъствие на осъществен от него състав на престъпни деяния, предвид което съдът е приел, че са налице предпоставките по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответната ПРБ. Също в обобщение САС е приел, че наказателното производство, което е продължило 12 години, 4 месеца и 12 дни, както и наложената мярка за неотклонение „задържане под стража” за около 10 месеца, са имали отрицателно въздействие върху психиката на ищеца, като е установена и причинната връзка между тях. В съответствие с установения принцип в чл. 52 от ЗЗД, въззивният съд е съобразил още, че срещу ищеца е било повдигнато обвинение за извършване на две тежки престъпления по чл. 93, т. 7 от НК, като отново е изтъкнал, че му е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, изтърпяването на която е продължило около 10 месеца, впоследствие изменена в „парична гаранция” за 11 години и 6 месеца. САС е приел, че продължителността на наказателното производство надвишава нормалния срок за провеждането му, като в тази връзка е отчел, че същото е било срещу трима обвиняеми. Съдът е съобразил и че за претърпените вреди от повдигнатото срещу ищеца друго обвинение, по което той е бил оправдан с влязла в сила присъда, той е бил обезщетен. Съобразил е и вида и характера на претърпените от първоначалния ищец вреди от процесното наказателно производство – преживените стрес и неудобство, социална изолация, потиснатост и нервност, невъзможност за полагане на труд на възраст от 27 години. Въз основа на всичко изложено, въззивният съд е намерил, че следва да определи обезщетение за процесните неимуществени вреди в размер от 22 000 лв. – изводът, до който е достигнала и първата инстанция по делото. Настоящият състав на ВКС намира, че с така изложените мотиви към обжалваното решение въззивният съд е определил размера на процесното обезщетение за претъпените от ищеца неимуществени вреди, като е взел предвид всички правнорелевантни за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в т. 11 (раздел ІІ от мотивите към нея) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по реда на чл. 290 от ГПК, обилна практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, израз на която е и посоченото от касатора ПРБ решение на ВКС. Съгласно тази трайно установена практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: Тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко престъпления, както и техния вид. Дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство е прекратено – по всички обвинения срещу него или по част от тях, а по други е осъден. Продължителността на наказателното производство срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му. Дали е взета, респ. – вида, тежестта и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство. От значение за интензитета на търпените неимуществени вреди е и начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. – с прекратяването на наказателното преследване, а именно – дали е прекратено още в досъдебната фаза или обвинителен акт е бил внесен в съда, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото, а също и дали той е оправдан още на първа инстанция или е била постановявана присъда, която е отменена от горна инстанция. От такова значение е и дали през времетраенето на процесното незаконно наказателно преследване, срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения; ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат на това, как и по какъв начин процесното незаконно наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение при определянето на размера на обезщетението не е в противоречие, а напротив – в съответствие е с така цитираната практика на ВС и ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Следователно, в случая не е налице наведената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по формулираните от него правни въпроси относно критериите и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди. Несъгласието на касатора със съображенията и правните изводи на въззивния съд, предвид които той по свое вътрешно убеждение е определил справедлив размер на обезщетението, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като са възприети и са спазени от съда горните принципни разрешения относно критериите при прилагането на принципа за справедливост. В тази връзка следва да се отбележи, че в посоченото от касатора решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, също са възприети горните принципни разрешения, както и че в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД е определено конкретно обезщетение за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при обстоятелства, които са съществено различни в сравнение с тези по настоящото дело, поради което не е налице поддържаното от жалбоподателя противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от касатора допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Независимо от крайния изход на делото, разноски за касационното производство не следва да се присъждат. Страните не претендират присъждане на сторени от тях разноски. Не следва да се определя и присъжда, и претендираното от процесуалния пълномощник на малолетната ищца – адв. Е. Б., адвокатско възнаграждение в хипотезата по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, тъй като по делото не са представени никакви доказателства (напр. договор за правна защита и съдействие), пълномощникът-адвокат да е оказал безплатно правна помощ на страната в производството пред касационната инстанция. С определение № 2421/18.05.2020 г., постановено по частно гр. дело № 1698/2024 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд., това частно гражданско дело е присъединено към настоящото гр. дело № 1699/2024 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд. – за общото им разглеждане в едно производство под номера на последното дело и за постановяване на общ съдебен акт по тях. По този начин предмет на разглеждане по настоящото гр. дело № 1699/2024 г. е и частната (неточно наименована „касационна“) жалба по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК, подадена от ответната ПРБ срещу определение № 825/29.03.2024 г., постановено по същото въззивно гр. дело № 1965/2023 г. на САС, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя-ответник за изменение по реда на чл. 248 от ГПК на въззивното решение № 192/23.02.2024 г. в частта му за разноските, с която жалбоподателят ПРБ е осъдена да заплати на адв. Е. Б. сумата 2 380 лв., представляваща възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ на малолетната ищца пред въззивната инстанция, чрез намаляване на това възнаграждение. Частната жалба на ответната ПРБ е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуална легитимирана за това страна срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Поддържа се, че е неправилен изводът на апелативния съд, че „възражението за прекомерност“ на присъденото с въззивното решение адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, не е релевирано до приключване на устните състезания по делото. Излагат се и съображения, че неправилно съдът приел, че основата за изчисляване на това адвокатско възнаграждение е обжалваемият интерес пред въззивната инстанция – 22 000 лв., вместо цената от 70 000 лв. на предявения иск пред първата инстанция, като адвокатското възнаграждение следвало да бъде определено съразмерно на уважената част от иска, съгласно чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ, която разпоредба е приложима и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Поддържат се и доводи, че с оглед реално осъществената адвокатска защита пред въззивната инстанция и фактическата и правна сложност на делото, определеният от съда минимален размер на адвокатското възнаграждение съгласно Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС, се явявал прекомерен в случая, като в тази връзка жалбоподателят се позовава и на решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС. В отговора на частната жалба адв. Е. Б. излага съображения за неоснователност на същата. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: В случаите на оказана безплатна правна помощ, изразяваща се в процесуално представителство в исково производство (чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1 от ЗАдв), съдът не присъжда сторени от страната и определени по размер разноски за вече заплатено от нея адвокатско възнаграждение, а сам определя размера на дължимото се на адвоката възнаграждение – съобразно фактическата и правна сложност на делото и обема на положения от пълномощника труд, и го присъжда с крайния си акт по делото (решението по съществото на спора или прекратително определение). Поради това страната, която е осъдена с решението да заплати определеното от съда адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, не разполага със същинско възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване поради прекомерност на сторени от насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение, което възражение да следва да се направи до приключването на последното съдебно заседание пред съответната инстанция. Към този момент съдът все още не е определил размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, а (както стана ясно) го присъжда едва с решението си (крайния си акт) по делото, поради което страната, която е осъдена да заплати възнаграждението, може да направи възраженията си относно неговия размер и да поиска намаляването му с молбата си по чл. 248 от ГПК, стига същата да е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК. С оглед това, в случая САС неправилно е приел, че до приключването на устните състезания пред него ответната ПРБ не е направила „възражение за прекомерност“ и че такова не следва да се разглежда. Неоснователни са обаче останалите оплаквания и доводи в частната жалба на ответника ПРБ. Определеното от САС на адв. Б. възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв в размер 2 380 лв. за оказаната безплатно правна помощ на малолетната ищца във въззивното производство, е съобразено с фактическата и правна сложност на последното и с обема на положения от адвоката-пълномощник труд за осъществената защита в него. В молбата по чл. 248 от ГПК и в частната жалба на ПРБ не са изложени никакви конкретни доводи в обратна насока, поради което жалбоподателят неоснователно се позовава на решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС. Неоснователен е и доводът на жалбоподателя, че така определения размер на възнаграждението следвало да бъде редуциран съгласно чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ – съразмерно на уважената част от общата цена на иска за обезщетението за неимуществените вреди. Това е така, защото въззивна жалба е подадена само от ответната ПРБ – срещу осъдителната част на първоинстанционното решение, с която този иск е уважен за сумата 22 000 лв., като това е и изрично уточнено от ПРБ с молба с вх. № 19021/18.08.2023 г. пред въззивния съд. По този начин материалноправният спор по иска за обезщетението за неимуществени вреди е пренесен във въззивната инстанция само до размера на сумата 22 000 лв., като именно за тази сума искът е и уважен с въззивното решение, т.е. във въззивното производство спорът е решен изцяло в полза на малолетната ищца, поради което няма основание размерът на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв на процесуалния й пълномощник да се редуцира, респ. – разпоредбата на чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ също правилно е приложена от въззивния съд. При извършената служебна проверка съдът намира, че обжалваното от ответната ПРБ определение № 825/29.03.2024 г. е валидно и процесуално допустимо, а по гореизложените съображения същото е и правилно като краен резултат, поради което следва да бъде потвърдено. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение