Определение № 279 от 01.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1549/2020 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. № 12118/21.05.2020 г., подадена от Х. Д. Т., срещу определение № 1228/24.04.2020 г. постановено по ч.в. гр. д. № 810/2020 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 3900/11.03.2020 г. по гр.д. № 1425/2020 г. на Варненския районен съд, в частта, в която е прекратено производството по евентуално заявените искове за осъждане на ответника да възстанови разходите, необходими за извършване на заместими действия, предмет на главния иск по чл.109 ЗС и да предостави достъп до имота за извършване на заместващите действия.

В частната касационна жалба се излагат съображения касаещи неправилност на обжалваното определение. Претендира разноски. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят поставя следните правни въпроси:

1. Задължен ли е първоинстанционния съд, да проверява редовността на ИМ и когато констатира, че не отговаря на изискванията на чл. 127, ал.1 и по чл. 128 ГПК, има ли правомощия да произнася други определения, освен това по чл. 129 ГПК? Длъжен ли е въззивния съд да се произнесе по валидност на определението, а след това по допустимост на жалбата ?

2. При кумулативно ОСИ, след като съдът се произнесе по всеки един от исковете и при влязло в сила осъдително решение по главния иск, при неизпълнение от ответника на това решение за заместими действия, и искане от страна на ищеца, следва ли съдът да овласти последния със самото решение на основание чл. 80, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, да извърши заместимите действия за сметка на ответника, с оглед процесуална икономия, бързина и ефективност на правораздаването ?

Посочват се допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, както и чл. 280, ал.3 ГПК. Твърди се, че е налице противоречие с определение № 351/18 г. по т.д. № 910/ 18 г. на I т.о. на ВКС; определение № 395/29.07.2011 г. по ч.гр.д. № 671/09 г. на ВКС; решение № 97/2013 г. по т.д. № 196/2011 г. на ВКС; решение № 117/31.05.2016 г. по гр.д. № 5673/2015 г. на III г.о. на ВКС; решение № 112/ 23.10.2018 г. по гр.д. № 486/2018 г. на II г.о. на ВКС

Върховният касационен съд, състав на трето г. о., при произнасяне по частната касационна жалба намира следното:

Частната жалба е подадена в срок, от процесуално легитимирана страна, срещу определение, което подлежи на обжалване и при наличието на правен интерес, поради което е процесуално допустима.

Предявена е искова молба от настоящия жалбоподател, с която иска ответникът да бъде осъден да премахне подробно изброените трайни насаждения и да възстанови съществуващата между имотите ограда във вида, в който е била преди нанесените от ответника увреждания, както и рекултивация на имота в едномесечен срок. Претендира се в условията на евентуалност, в случай, че ответникът не изпълни това задължение, това да стори ищецът със собствени сили и средства, които да бъдат репарирани от ответника, като последния също така предостави достъп до своя имот на ищеца.

Варненския районен съд намерил, че е недопустимо обективно съединение на иска по чл. 109 ЗС с иск за възстановяване на разходите направени за отстраняване на горните последици. Съдът обосновал този извод с разпоредбата на чл. 526 ГПК, която предвиждала възможност за взискателя да поиска от съда, длъжникът да бъде осъден да внесе предварително сумата, необходима за извършване на действието. От цитираната разпоредба следвало, че само взискател може да отправи такова искане, а за да има такова качество е необходимо наличието на висящ изпълнителен процес, което жалбоподателят нямал. С тези мотиви, първоинстанционният съд прекратил производството в частта, в която били предявени исковете за осъждане на ответника да възстанови разходите, необходими за извършване на заместими действия, предмет на главния иск по чл. 109 ЗС и за осъждане на ответника да предостави достъп до имота.

Определението на първоинстанционния съд е обжалвано от настоящия жалбоподател, като били наведени доводи за противоречие в мотивите на обжалвания акт. С определение № 1228/24.04.2020 г., Варненския окръжен съд приел, че жалбата е неоснователна и потвърдил първоинстанционното определение, като съгласно чл. 272 препратил към мотивите на последното. В допълнение въззивният съд посочил, че от въведените с исковата молба твърдения, защитата на ищеца намирала своето правно основание в чл. 109 ЗС, а не чл. 45 ЗЗД. Евентуалните искания, които били отправени до първоинстанционния съд, не можело да бъдат квалифицирани като такива с правно основание чл. 80 ЗЗД, тъй като процесното правоотношение не произтичало от договорно правоотношение. Не намирало приложение и разпоредбата на чл. 526, ал. 2 ГПК, понеже страните по спора нямали качеството на взискател и длъжник, а такова можело да имат едва след като бъде уважен искът по чл. 109 ЗС, липса на доброволно изпълнение от страна на длъжника и бъде образувано изпълнително производство. Въззивния съд намерил доводите за противоречие в мотивите на обжалвания акт за неоснователни, като посочил, че действията, за които се иска да бъде осъден ответника, действително били заместими, но само взискателят можел да се ползва от разпоредбата на чл. 526 ГПК, а за това следвало да бъдат налице гореизброените предпоставки. С тези мотиви, обжалваното определение било потвърдено.

Върховния касационен съд, състав на III г.о. намира, че в настоящия случай, не следва да бъде допускано касационно обжалване, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Значението на поставения от жалбоподателя първи въпрос касае задължението на въззивния съд да извърши проверка за валидност на обжалваното определение, дори и когато жалбоподателят не е посочил в какво се състои неговото оплакване. В настоящия случай въззивният съд е констатирал процесуалните действия на първоинстанционния съд, които са довели до постановяване на обжалваното определение и въз основа на тях е заключил, че определението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на обжалвания акт. Освен това, решаващия съд е приел за ясна предявената искова молба, като е определил, че искането на ищеца не може да бъде квалифицирано като такова по чл.80 ЗЗД. При това фактическо положение, въззивният е упражнил в пълен обем своите правомощия спрямо обжалвания акт, поради което не е налице противоречие с цитираната практика и допускането по този въпрос не би допринесло за приложението на закона и развитието на правото / тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 6/2017 г., ОСГТК на ВКС и т.5 от тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК /.

Вторият въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но даденото от последния разрешение е в пълно съответствие с цитираната практика, която освен това е ѝ трайно установено. Както е видно от цитираното от жалбоподателя определение № 395/29.07.2011 г. по ч.гр.д. № 671/09 г. на ВКС, предпоставка за уважение на иска по чл.80 ЗЗД е наличието на договорно отношение, а задължението за премахване на последиците от неоснователните действия, с които се нарушава правото на собственост, няма договорен характер. Задължението за премахнване на последиците от неоснователните действия възниква за ответника от влизане в сила на осъдителното решение по чл. 109 ЗС. С оглед на това правилно съдът е приел, че е недопустимо обективно съединяване на негаторния иск по чл. 109 ЗС за премахване последиците от нарушенията на правото на собственост с иск по чл. 80 ЗЗД. Осъдителното решение по чл. 109 ЗС подлежи на принудително изпълнение по реда на глава V от ГПК. След образуване на изпълнителното производство съдебният изпълнител е длъжен да покани длъжника да изпълни доброволно задължението си в двуседмичен срок и при неизпълнение на това задължение по искане на взискателя може да оправомощи последния да извърши действието за сметка на длъжника.

Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая обжалваното въззивно определение не е нищожно - постановено е от надлежен съд, в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в изискуемата от закона форма и е подписано. Не е налице и вероятна недопустимост, тъй като въззивният съд се е произнесъл по редовна частна жалба, в рамките на предмета на образуваното пред него частно производство. Атакуваното определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III-то г.о,