Определение № 397 от 18.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 494/2017 г.

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК във вр.чл.274 ал.1 т.1 ГПК. Обжалвано е определение на Софийския апелативен съд № 3787/11.11.2016 г. по ч.гр.д.№ 4013/2016 г., с което е потвърдено определение на Софийски градски съд, ТО, 14 състав, от 3 май 2016 г., с което е прекратено частично производството по т.д.№ 2818/2016 г. по искове с правно основание чл.124 ГПК за установяване, че сумите от 1 150 000 ЕВРО и 214 960,52 ЕВРО по договор за кредит между ищцовото [фирма] и ТБ [фирма] не са усвоявани от дружеството-кредитополучател като недопустимо. В жалбата на ищеца се поддържа, че определението на въззивния съд е неправилно поради квалифициране на предявения иск по чл.694 ал.1 ТЗ като установителен иск за факт по чл.124 ГПК. Претендира се отмяната му. В изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280 ал.1 т. 3 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на спора правен въпрос. Настоящият съдебен състав на Второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателя, намира следното: Касационната частна жалба е подадена в срок от заинтересована легитимирана страна срещу подлежащо на непряк касационен контрол определение на въззивен съд, с което е потвърдено определение от вида на преграждащите развитието на делото, постановено от СГС, и нередовностите й са отстранени, поради което се явява процесуално допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел че [фирма] е предявило в обективно съединение иск с правно основание чл.694 ал.1 ТЗ и отрицателни установителни искове по чл.124 ал.4 ГПК – за установяване, че сумите 1 150 000 ЕВРО и 214 960,52 ЕВРО по договор за кредит № 160-0653/28 март 2005 г. между ищцовото дружество и М. [фирма], чийто правоприемник е ответната банка [фирма], не са усвоени от кредитополучателя. Недопустимостта на исковете с правно основание чл.124 ГПК произтича от ограничението, въведено от законодателя с разпоредбата на чл.124, ал.4, изр.2 ГПК относно установяването на факти с правно значение, допустимо само в изрично предвидените от закона случаи. Формулираният от касатора въпрос допустимо ли е въззивният съд при предявен установителен иск по чл.694 ал.1 ТЗ да го квалифицира като отрицателен иск по чл.124 ГПК и да се произнесе като по отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ГПК не е обусловил правните изводи на въззивния съд за потвърждаване на първоинстанционния акт поради частична недопустимост на производството. Въпросът е изведен от некоректното твърдение в частната касационна жалба на ищеца за неправилно квалифициране на установителния иск по чл.694 ТЗ като иск по чл.124 ГПК в обжалваното определение на Софийския апелативен съд, от чиято съобразителна част е видно, че е възприета правната квалификация на ищеца, посочена в исковата молба, но въззивният съд е приел, че специалният установителен иск по чл.694 ал.1 ТЗ е съединен с установителен иск за факт с правно значение – неусвояване на суми по процесния договор за кредит и е споделил извода на първоинстанционния съд за недопустимост на предявения втори иск по чл.124 ал.4 ГПК. Прекратяването на производството е частично и исковата молба е оставена без движение до отстраняване на нередовностите, отнасящи се до обстоятелствената част на специалния установителен иск по чл.694 ТЗ. По изложените съображения следва да се приеме, че правният въпрос е хипотетично зададен, не е от значение за изхода на спора и не може да послужи като общо основание за достъп до касационен контрол по смисъла на ТР № 1 на ОСГТК от 19.02.2010 г. по ТД № 1/2009 г., т.1. Въззивното определение на САС не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение