Определение № 60254 от 08.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 372/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№ 5018/375548 от 27.11.2020 г., подадена от Ц. П. И., Е. А. И. и П. Ц. И., представлявани от адвокат М. М. от АК – М., която е насочена против въззивно Решение № 99 от 23.10.2020 г. на Окръжен съд - Монтана, постановено по в.гр.д. № 151/2020 г.

Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена е от изложение и е насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване.

Ответницата по касация И. И. Т. не е депозирала отговор.

С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е потвърдил първоинстанционното Решение от 23.04.2020 г., постановено по гр.д.№ 358/2019 г. на Районен съд – Берковица, с което е признато за установено по отношение на касаторите правото на собственост на ответницата по касация върху 1/2 ид.ч. от ПИ с идентификатор *, с номер по предходен план УПИ , кв. 17 по плана на [населено място], обл. М., одобрен със Заповед № РД-15-679 от 21.12.2016 г., с площ 1 736 кв.м., при съседи: улица, УПИ , УПИ , УПИ , УПИ , УПИ и УПИ , както и на 1/2 ид.ч. от построените в имота масивна жилищна сграда с идентификатор ** с площ 63 кв.м. и масивна стопанска сграда с идентификатор ** с площ 43 кв.м., както и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е изменен нотариален акт № 171, том III, рег. № 4455, дело № 479/2017 г. на нотариус Е. П. по отношение на признатото право на собственост на Ц. П. И. до размер на 1/2 ид.ч.

За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че страните по делото имат общ наследодател – И. И. П., починал на 25.04.1990 г. Последният е баща на ищцата (сега - ответница по касация), както и на нейния брат П. И. И., който пък е починал на 13.07.2002 г. и е наследен от ответника по иска (сега – касатор) Ц. П. И.. Общият наследодател имал още две деца (синове Х. и Т.), като приживе владеел имот с пл.№ * по плана на [населено място] с площ 3 380 кв.м. След смъртта му децата неформално си поделили имота, като ищцата и брат й П. установили владение върху реална част, идентична на настоящия ПИ с ид.№ *, респ. - УПИ , кв. 17 по плана на [населено място]. През 2016 г. били обособени три самостоятелни УПИ, а именно: , и процесния . На 06.10.2017 г. ответникът по иска Ц. П. И. се снабдил с констативен нотариален акт № 171, том III, рег.№ 4455, д.№ 479/2017 г. нотариус Е. П., с който, на основание давностно владение, е признат за собственик на целия УПИ , заедно с построените в него масивна жилищна сграда с площ 63 кв.м. и масивна стопанска сграда с площ 43 кв.м. Последвало сключването на договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 172 от 06.10.2017 г., том III, рег.№ 4456, д.№ 480/2017 г. нотариус Е. П., съгласно който Ц. П. И. и съпругата му Е. А. И. продали имота (като придобит в режим на СИО) на сина си П. Ц. И.. Ищцата узнала за тези действия през 2019 г. по повод заплащане на данъци. Тя предявила разгледания от съдилищата положителен установителен иск за собствеността на по 1/2 ид.част от терена и двете сгради, позовавайки се на наследство и давност като придобивни основания. Въз основа съвкупния анализ на събраните по делото доказателства съдилищата приели за установени фактите, изграждащи придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС. В отговор на оплакванията във въззивната жалба е прието, че първоинстанционното решение е процесуално допустимо (като постановено по допустим положителен установителен иск за собственост). Предпоставка за допустимост е наличието на правен интерес, произтичащ в случая от несъмненото съществуване на правен спор. Преди завеждане на делото ответниците са извършили действия (снабдяване с КНА; разпоредителна сделка), с които са оспорили правата на ищцата. Като ирелевантни са определени възраженията за нарушение на процесуалните правила, поради „непризоваването на останалите сънаследници в процеса”, както и за недопустимост „повторно да се разглежда иск за делба на същия имот”, черпени от предходно приключило гр.д.№ 371/2014 г. по описа на РС – Берковица (респ. – в.гр.д.№ 125/2015 г. на ОС – Монтана). По съществото на спора е подчертано, че след смъртта на общия наследодател И. И. П., в продължение на повече от 20 години децата му (ищцата и синовете П., Х. и Т.) са владяли реални части като свои, като в рамките на частта на ищцата и брат й П. е било разпределено ползването както на терена (по дължина), така и на жилищната сграда. До преди 2-3 години ищцата и съпруга й са пребивавали в имота целогодишно, а напоследък (предвид възрастта им) – сезонно. Тя е ползвала и обработвала частта си необезпокоявана от никого. На нейно име са открити партиди за отчитане на изразходена питейна вода и електроенергия. Владението й не е прекъсвано и не е отблъсвано нито от брат й, нито от наследника му - ответника Ц. П. И.. Неоснователно се поддържа, че в проведеното административно производство за обособяване на имота, с подписа си ищцата направила признание на правата на ответниците, реализирани чрез съответните актове. Упражняваното владение е довело до придобиване на 1/2 ид.част от УПИ и постройките в него, с оглед което са уважени положителният установителен иск за собственост и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК.

С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите на първо място изразяват несъгласието си с конкретно посочени изводи, формирани от въззивния съд. Касае се за оплаквания срещу правилността на решението, каквито не е допустимо да бъдат обсъждани във фазата по селектиране на жалбите.

На следващо място касаторите поддържат, че ОС – Монтана се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в ППВС № 2/1982 г. „по отношение на т.нар. хоризонтална етажна собственост”, както и Решение № 242 от 20.12.2011 г. по гр.д.№ 1459/2010 г. на ВКС, ІІ г.о.

Поставили са питането (цитирано буквално): „Имат ли значение за точното приложение на закона в това производство констатациите на същия съдебен състав (в.гр.д.№ 125/2015 г.), че правото на собственост на наследодателя към момента на смъртта му през 1990 г. не е доказано „… поради липса на предмет – несъществуващо УПИ” не го коментира / в онова производство” с позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставят и питане (цитирано буквално): „… с оглед точното приложение на закона допустимо ли е съдебно решение да се основава на понятието „НЕФОРМАЛНА ДЕЛБА”, след като производството не е за делба, а било установителен иск за правото на собственост” – отново с позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На първо място, касаторите не са формулирали конкретни правни въпроси, в контекста на които да се преценява дали въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 2/1982 г. и Решение № 242 от 20.12.2011 г. по гр.д.№ 1459/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. Наред с отсъствието на обща предпоставка за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в случая изобщо не би било възможно да се обоснове извод за противоречие между въззивния акт и цитираната практика на ВКС, тъй като последната обективира тълкуване на закона по правния проблем дали е допустима делба на съсобствен парцел, в който има две или повече самостоятелни сгради, които са обект на собственост и принадлежат на отделни съсобственици на парцела, а разгледания от съдилищата иск не е за делба. По тази причина цитираната практика на ВКС няма никакво отношение към правилното разрешаване на предявения от И. И. Т. положителен установителен иск за собственост.

Първото питане, поставено във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, няма характеристиките на правен въпрос. То не търси принципно тълкуване на правна норма или институт, а обективира оплакване за допуснато нарушение при преценката за пределите на силата на пресъдено нещо на решението по предходно водено между страните гражданско дело за делба – гр.д.№ 371/2014 г. на РС – Берковица, респ. – в.гр.д.№ 125/2015 г. на ОС – Монтана. Становището, застъпено от касаторите в тази връзка, е неоснователно. Съгласно чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК решението влиза в сила между страните по делото и техните правоприемници, а обективните му предели важат за „същото искане и на същото основание”. Ищцата и касатора Ц. П. И. са били ответници по приключилото с влязло в сила решение по гр.д.№ 371/2014 г. на РС – Берковица, а касаторът П. Ц. И. е правоприемник на Ц. П. И., респ. – и тримата са обвързани от силата на пресъдено нещо на това решение. Досежно обективните предели обаче не е налице идентичност на заявените по настоящото и по предходното дело основания. В делбеното дело е поддържано, че процесният УПИ , кв. 17 по плана на [населено място], обл. М. и построените в него жилищна и стопанска сгради са били собственост на И. И. П., а след смъртта му са преминали в собственост на неговите наследници, с оглед което е поискано ликвидиране на съсобствеността. За разлика от това, в настоящото дело се твърди настъпването на правна промяна в периода от време след смъртта на И. И. П. (25.04.1990 г.) до предявяването на исковата молба (24.06.2019 г.), а именно – придобиване при условията на чл. 79, ал. 1 ЗС в резултат от упражнявано от ищцата и брат й П. съвладение върху тези обекти. Изложеното дава основание да се приеме, че отхвърлянето на иска за делба, мотивирано с изводите, че към момента на приключване на устните състезания (15.06.2015 г.) не е съществувал УПИ , кв. 17 по плана на [населено място], обл. М. поради отсъствие на приложена регулация, както и защото приживе И. И. П. не е придобил собствеността върху процесните УПИ и сгради, нито обективира процесуална пречка по смисъла на чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК за разглеждане на предявения от И. И. Т. положителен установителен иск за собственост, нито обуславя отхвърляне на тази претенция по същество. В настоящото дело като основание на иска са заявени факти, които не са част от основанието на иска за делба (обособяване на процесния парцел през 2016 г., както и упражнявано давностно владение само от ищцата и брат й П. върху настоящия УПИ ** след смъртта на баща им И. И. П.), поради което не са обхванати от силата на пресъдено нещо на решението по гр.д.№ 371/2014 г. на РС – Берковица и са подлежали на самостоятелно изследване в рамките на проведеното съдебно дирене.

Второто питане не обективира основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл именно по положителен установителен иск за собственост - в пълно съответствие със сезирането, очертано с исковата молба. Употребявайки понятието „неформална делба”, съдът е обозначил постигнатото между ищцата и братята й П., Х. и Т. споразумение за взаимно предаване на владението на конкретни реални части от бившия пл.№ *, въз основа на което след 25.04.1990 г. са установени самостоятелно владение от страна на Х. И. П. и Т. И. П. върху завладяните от тях имоти, както и съвладение от П. И. П. и И. И. Т. върху сградите и територията, идентична на настоящия УПИ **, кв. 17. Съгласно разясненията на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, така установеното съвладение се характеризира с фактическа власт, която се упражнява едновременно от две или повече лица, които държат вещта заедно като своя, както и намерение у всеки от съвладелците, че държи вещта като своя обща заедно с останалите. По общо правило, приложимо и спрямо съвладението, възможна е промяна в намерението (т.нар. interversio possessionis), която обаче следва да бъде доказана от позоваващото се на промяната лице. В случая касаторите не са ангажирали никакви доказателства, въз основа на които да се заключи, че Ц. П. И. и Е. А. И. са отблъснали владението на ищцата и са упражнявали самостоятелно владение с продължителността по чл. 79, ал. 1 ЗС, поради което изводите, че ищцата е придобила собствеността на претендираната 1/2 ид.част, която по тази причина не е била транслирана в полза на П. Ц. И. с договора за продажба, обективиран в нотариален акт № 172 от 06.10.2017 г., са формирани в съответствие със сезирането и събраните по делото доказателства.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.