Определение № 95 от 11.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 475/2022 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано по частна жалба, подадена от К. Д. П. срещу определение № 60328/23.11.2021 г., постановено по гр.д. № 2066/2021 г. на Върховния касационен съд. Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че производството пред Софийски районен съд е образувано по предявен иск за предаване на държането върху недвижим имот и предмет на иска не е паричен еквивалент. Софийски районен съд и въззивния съд са постановили решения, които са без определен материален интерес. От представените по делото договори за наем не може да се определи за кой от тях става въпрос. По двата договора наемодателят е получил сумата от 12 600лв. /от 20.07.2012г./ и 9 600лв. /от 21.07.2012г./. Никъде в договорите не фигурира сумата посочена от съда – 3600лв. Твърди се, че искът не е за материален интерес и не попада в приложното поле на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК. Ответникът по жалбата В. Б. Д. с писмен отговор, чрез адвокат А. И., оспорва същата като неоснователна. Твърди, че атакуваното определение е правилно. Предявеният иск е с правно основание чл.233 от ЗЗД. По сключения договор на наем месечната наемна цена е в размер на 300лв. Цената на предявения иск е определена правилно по реда на чл.69, ал.1, т.5 от ГПК, а постановеното решение не подлежи на касационен контрол съобразно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.2 от ГПК. По същество моли съда да потвърди оспореното определение. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното: С обжалваното определение е оставена без разглеждане като недопустима касационна жалба на К. Д. П. срещу въззивното решение №260032/05.01.2021г. по г.д.№15106/2019г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение №175780/25.07.2019г. по г.д.№22239/2018г. на Софийски районен съд. С последното касаторът е осъден да опразни и върне на В. Б. Д. жилище, на основание чл.233, ал.1, предл.1 от ЗЗД. Съставът е приел, че цената на предявения иск е в размер на 3600лв. – стойността на наема за една година, поради което спорът е изключен от касационен контрол на основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК. Определението е правилно. Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000лв. по граждански дела, и до 20 000лв. по търговски спорове, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Обжалваното решение е постановено по предявен иск за връщане на наетата вещ след прекратяване на сключения между страните договор за наем от 30.07.2010г., на основание чл.233 от ЗЗД. Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 5 от ГПК при искове за съществуване или прекратяване на договор за наем, цената на иска се определя в размер на наема за една година (т.20 от Тълкувателно решение № 2/06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). Предявеният в настоящото производство иск е с цена от 3 600лв., която е под определения в ГПК праг за касационно обжалване, поради което обжалваното решение не подлежи на касационен контрол. Същото е влязло в сила от момента на обявяването му, на основание чл.296, ал.1 от ГПК. Изводът в обжалваното определение за недопустимост на касационната жалба е съобразен с процесуалния закон и правилен, а подадената срещу него жалба е неоснователна. При така изложените съображения съдът намира, че атакуваното определение следва да се потвърди. Погрешните указания на въззивния съд за обжалваемостта на постановения от него съдебен акт не са обвързващи за касационната инстанция, която служебно следи за наличие на предпоставките за допустимост на касационното производство. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение