Определение № 2293 от 24.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4303/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. М. С. и М. К. С., заедно представлявани от адв. Й. М., срещу решение № 319 от 02.08.2022 год. по въззивно гр. д. № 627/2021 год. на Окръжен съд – Велико Търново. С него се потвърждава решението от 22.06.2021 год. по гр. д. № 237/ 2020 год. на Районен съд – Горна Оряховица за отхвърляне на предявения от касаторите срещу М. А. Ф. и Б. Й. Н. иск с правно основание чл. 108 ЗС. Касаторите се позовават на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Считат, че въззивният съд не се е съобразил с указанията на касационната инстанция, дадени в определение № 47 от 04.02.2020 год. по гр. д. № 2576/2019 год. на състав на II г. о. С него било допуснато до касационно обжалване първоначално постановеното от Окръжен съд – Велико Търново решение /имащо характер на определение/ за прекратяване на производството по предявения иск по чл. 108 ЗС и делото било върнато на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложение към жалбата се изтъкват отново съображения за неправилност на решението – несъобразяване с част от доказателствата и неправилна преценка на съда по отношение на фактите от значение за разрешаване на спора. Ответниците по касация М. А. Ф. и Б. Й. Н. не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, след съобразяване доводите на касаторите и данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Съгласно констатациите на въззивния съд, страните са собственици на два съседни недвижими имота в [населено място]. Спорът между тях е за реалната площ и границата между процесните имоти. След съобразяване на изслушаните по делото съдебно-технически експертизи, съдебният състав е възприел становището на вещите лица за неправилно отразяване на кадастралната граница между процесните имоти в сега действащия Кадастрален и регулационен план, одобрен със Заповед № 292/1992 год., както и в отменения с него такъв от 1976 год. Изградената на място ограда съвпада с дворищната-регулационна граница между имотите на страните по регулационния план от 1920 год., изменен със Заповед № 202/1963 год., като регулационната граница по този приложен дворищно-регулационен план е станала имотна граница и е следвало да бъде отразена вярно в последващите кадастрални граници, одобрени с плановете от 1976 год. и 1992 год. Съгласно мотивите на съда, не се установява правно основание за отразяването на част от имота на ответниците в очертанията на имота на ищците. Към датата на изготвяне на плана от 1976 год. и на новия план от 1992 год. регулацията не е била приложена, защото нито придаваемото място е било заето от ищците по законоустановения ред /дори не се твърди да е владяно единствено от тях или техните праводатели/, нито дължимото за него обезщетение е било изплатено на правоимащия собственик. Позовавайки се на действащия към 1992 год. чл. 33, ал. 2 ЗТСУ /отм./, решаващият съдебен състав приема, че само при приложена към датата на откриване на производството за изменение на плана регулация парцелните граници се приемат за имотни и служат като основа при изменение на плана, респ. при изработването на нов такъв. Ако регулацията не е приложена, новият план се създава въз основа на първоначалното /преди регулацията/ положение на недвижимите имоти. Изтъкнато е също така, че няма данни за осъществена процедура по реда на § 6 от ЗУТ, а съгласно § 8, ал. 1 от същия закон, с изтичането на срока е отпаднало отчуждителното действие на влезлия в сила неприложен дворищно-регулационен план. В заключение окръжният съд е отбелязал, че след като праводателите на ищците не са били собственици на спорната част, то и ищците не са придобили същата по силата на представения договор за покупко-продажба. Възражението на ответниците, че я владеят правомерно, се явява основателно, поради което и искът правилно е отхвърлен от районния съд. След осъществена преценка, настоящият съдебен състав намира, че не се установяват пороци, които да налагат служебно произнасяне по предмета на производство по чл. 288 ГПК, с оглед констатирана вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. В тази връзка следва да бъде обсъдена постъпилата молба от 20.12.2022 год., с която адв. Р. И., в качеството си на процесуален представител на ответниците, уведомява съда, че М. Ф. е починала на 25.04.2022 год. От представеното към молбата удостоверение за наследници е видно, че единствен наследник на починалата страна е другата ответница – нейна дъщеря. Смъртта е настъпила след последното открито заседание по делото /10.11.2021 год./. При това положение не е налице недопустимост на въззивното решение, нито се налага спиране на производството в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като условията на чл. 230 ГПК за продължаване на съдопроизводствените действия са изпълнени. Конституирането на Б. Й. Николова с нарочно определение не е необходимо – същата вече е страна по делото в лично качество. Наведеното от касаторите оплакване за очевидна несправедливост /неправилност/ не може да бъде споделено. Изводите на въззивната инстанция са в пълно съответствие с очертания предмет на спора, съгласно възприетото в определението на ВКС от 04.02.2020 год. по гр. д. № 2576/2019 год., II г. о. В него съдебният състав се е позовал на т. 4 и т. 5 от ТР № 8 от 23.02.2016 год. по тълк. д. № 8/2014 год. на ОСГК на ВКС. Указал е, че предявеният ревандикационен иск за реална част от поземлен имот не е обусловен от провеждането на административна процедура по чл. 54, ал. 2 ЗКИР. В производството съдът изследва именно наличието на непълнота или грешка в одобрената кадастрална карта и разрешава спора между страните съобразно действителните им права. Това е сторил и въззивният съд. Правните му изводи по предмета на спора, с оглед направената констатация за неправилно отразяване на границата между двата имота в действащите кадастрални карти, е напълно съобразена със задължителните постановки на ТР № 3 от 15.VII.1993 год. по гр. д. № 2/1993 год., ОСГК на ВС. Съгласно приетото в него, регулацията по чл. 110, ал. 1 ЗТСУ получава значение на безусловно придобивно основание от деня, когато е приложена, тъй като дотогава, при евентуалното ѝ изменение или създаване на цялостна нова регулация, се изхожда от първоначалното положение на имотите съгласно чл. 33, ал. 1 и 2 ЗТСУ. Това означава, че отчужденията по дотогавашната регулация отпадат с обратна сила и се счита, че към парцела не се е придавал имот на друго лице. С изтичането на сроковете, посочени в § 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ, отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове за изравняване на частите в образувани съсобствени дворищнорегулационни парцели и за заемане на придадени поземлени имоти или части от тях се прекратява автоматично, без да е необходимо провеждането на административна процедура по § 8, ал. 2 от ПР на ЗУТ за изменение на неприложения дворищнорегулационен план – ТР № 3 от 28.03.2011 год. на ВКС по тълк. д. № 3/2010 г., ОСГК. Прилагането на регулацията е възможно по три начина - чрез плащане /чл. 33, ал. 1, изр. 1 ЗТСУ - отм./, чрез владение и придобиване по давност на придаваемото се място от имот /чл. 33, ал. 1, изр. 2 ЗТСУ - отм./, или чрез издаване на констативен нотариален акт на основание чл. 134, ал. 3 ЗТСУ /отм./ - в този смисъл решение № 27 от 08.03.2019 год. на ВКС по гр. д. № 4170/2018 год., I г. о. При липсата на доказателства за приложена регулация и установеният факт, че имотът се владее от страните съобразно границите му от 1920 год., респ. след разделянето на два парцела с изменението по заповед № 202 от 9.12.1963 год., правните изводи на съда не могат да бъдат квалифицирани като „очевидно неправилни“ по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като съответстват напълно на гореизложената съдебна практика по приложението на релевантните правни норми. В изложението към жалбата не е формулиран конкретен правен въпрос. В него липсва дори бланкетно позоваване на хипотезите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/ 2009 год., ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Задължението на касатора да посочи конкретен правен въпрос от значение за изхода по делото и обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата, включително по отношение фазата на нейното селектиране, са израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Ето защо липсата на конкретно формулиран въпрос сама по себе си представлява достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване и не може да бъде преодоляна чрез служебното извеждане на такъв въпрос от страна на касационния съд, доколкото това би било в противоречие с основните начала, установени в чл. 6, 8 и 9 ГПК - диспозитивно начало, състезателност и равенство на страните. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,