Определение № 226 от 19.09.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4150/2013 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. С решението от 26.03.2013 год. по гр. д. № 28/2013 год. въззивният Плевенски окръжен съд потвърдил първоинстанционното решение от 30.12.2011 год. по гр. д. № 239/2008 год. на Районен съд, [населено място] б., с което е отхвърлен предявения от С. С. Д. и П. В. Д. отрицателен установителен иск срещу А. В. Н. и Я. И. С. за признаване за установено, че последните не са собственици на 68.5 кв. м. от дворно място в [населено място] б., цялото от 375 кв. м., представляващо парцел ХІV-* в кв. 1*, както и на втория етаж от построената в него жилищна сграда, с югозападната маза и съответните идеални части от общите части на сградата. Въззивното решение се обжалва от ищците С. и П. Д. с касационна жалба, подадена в срока по чл. 283, ал. 1 ГПК. Поддържат оплаквания за неправилността му с искане за отмяната му, като претендират и заплащане на направените съдебни разноски. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, а в представеното допълнение към него, съгласно указанията на съда за отстраняване на нередовностите, касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК, без излагане на съответни съображения, нито са посочени правните въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл при наличие на сочените основания на закона. Ответниците не са взели становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за допустимост на касационната жалба, намира следното: Въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, тъй като е постановено по иск с цена под 5 000 лв. и по разпореждане на закона – чл. 280, ал. 2 ГПК. Съображенията за този извод са следните: Предявеният иск е по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено между страните, че ответниците не са собственици на идеална част от дворното място – 68,5/375 ид. ч. и на втория етаж от построената в него жилищна сграда със съответните мазе и идеални части от общите части на сградата. Същият е предявен при действието на ГПК, обн. ДВ бр. 59/2007 год. и съгласно чл. 69, ал. 1, т. 2 цената му се определя от данъчната оценка на имота, а ако няма такава – от пазарната цена на вещното право. От приложеното на л. 11 от първоинстанционното производство удостоверение от [община] б., представено от ищците, е видно, че данъчната оценка на спорния имот – етаж от жилищна сграда и идеалната част от дворното място е в размер на 3 882.83 лв., т. е под 5 000 лв. С оглед правилото, че цената на иска се посочва от ищеца - чл. 70, ал. 1, изр. 1 ГПК и обстоятелството, че въпросът за цената на иска не е повдигнат от ответниците или служебно от съда най-късно в първото съдебно заседание – чл. 70, ал. 1, изр. 2 ГПК, следва изводът, че цената на предявените искове е тази, посочена като данъчна оценка на имота в представеното от ищците удостоверение от общината и тя е под 5 000 лв. Дори и да се възприеме данъчната оценка по представеното с писмения отговор на ответниците удостоверение от общината /л. 22 от първоинстанционното производство/, същата отново е под минималния праг за допустимост на касационното обжалване. Поради това, че решението по въззивното дело с цена на иска под 5 000 лв. не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, подадената против него касационна жалба следва да се върне на това основание, без съдът да се произнася по наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Водим от горното и на основание чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение