Определение № 390 от 06.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2667/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на С. А., чрез особен представител, срещу Определение №2735 от 22.10.2024г. по т.д. №1899/2024г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение. С него е оставена без разглеждане касационната жалба на жалбоподателя срещу Решение № 302 от 13.06.2024 г. по в.гр.д. № 317/2024 г. на Окръжен съд – Благоевград, като недопустима, а касационното производство е прекратено. Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на обжалваното определение. Счита, че съставът на Върховния касационен съд не е съобразил твърденията му, изложени в касационната жалба, относно пороците нищожност и недопустимост на обжалваното въззивно решение, които обуславят допускане до касационно обжалване, независимо от цената на иска. Излага отново аргументи относно нищожността на решението на Окръжен съд – Благоевград. Ответникът „Банка ДСК“ АД оспорва частната жалба и моли за оставянето й без уважение. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, тя е неоснователна. За да остави без разглеждане касационната жалба на С. А. срещу Решение № 302 от 13.06.2024 г. по в.гр.д. № 317/2024 г. на Окръжен съд – Благоевград, съставът на ВКС е приел, че предмет на делото е вземане, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, произтичащо от търговска сделка – договор за банков кредит, сключен между търговци. Изложил е съображения, че жалбоподателят е бил управител и едноличен собственик на капитала на дружеството - кредитополучател, като лично е обезпечил изпълнението на договора чрез поръчителство. С оглед на гореизложеното съставът на ВКС е заключил, че жалбоподателят няма качество потребител, съответно не е налице хипотезата на чл. 113, изр. 2 от ГПК във вр. с чл. 280, ал. 3, т. 1, предл.1 от ГПК, а обжалваното въззивно решение е постановено по търговски спор с цена на иска под 20 000 лв. Определението на първия тричленен състав е правилно. В действащия ГПК законодателят е въвел като критерий за допустимост до касационно обжалване само цената на иска, като меродавна е цената към момента на неговото предявяване / в този смисъл Тълкувателно решение № 3 от 27.10.2014 г. по тълк. д. №3/2014 г., ОСГТК на ВКС. По силата на императивната разпоредба на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по търговски дела с цена на иска до 20 000 лв. Цената на предявените по делото претенции за главница, договорна лихва, лихвена надбавка, законна лихва и такси /всички в общ размер на 18 060,12 лв./ е под предвидения в чл.280 ал.3 т.1 от ГПК минимален праг за достъп до касационно обжалване по търговски дела - 20 000 лв., поради което обжалваното решение е извън обхвата на касационния контрол и подадената срещу него касационна жалба правилно е оставена без разглеждане като процесуално недопустима. Следва да бъде споделен изводът на първия тричленен състав на ВКС, че настоящият спор не попада в приложното поле на разпоредбата на чл.113 от ГПК /ДВ, бр. 100/20.12.2019 г./, съгласно която делата на и срещу потребители се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес. Както е изяснено в мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 23.02.2022 г. по тълк. д. № 3/2019 г. на ОСГТК на ВКС при тълкуване на посочената процесуална норма преценката за това, дали се касае за иск на или срещу потребител, следва да се извърши при зачитане на общата легална дефиниция на понятието „потребител“ в §13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите /ДР ЗЗП/, или въз основа на легални определения на същото понятие в други закони, когато са приложими по съответния правен спор. Посоченото общо определение на понятието „потребител“ отразява основните характеристики, дадени в транспонирано със ЗЗП вторично законодателство на Европейския съюз, установяващо правила за защита правата на потребителите в различни сфери на обществения и икономическия живот. Тези характеристики се свеждат до това, че като страна по договор с търговец, потребителят е винаги физическо лице, целящо задоволяване на свой личен, а не търговски или професионален интерес. Дефинираното в ЗЗП понятие „потребител“ се припокрива с това, дадено в чл.2, б. „б.“ от Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Според него, потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което, като страна по договор по този закон, действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Процесният договор за кредит е сключен между „Банка ДСК“ АД и „Транс Промет“ ЕООД на 18.06.2019г., а като управител и едноличен собственик на капитала на дружеството – кредитополучател към тази дата е вписан настоящият жалбоподател С. А., който лично е обезпечил изпълнението на договора чрез договор за поръчителство от същата дата. В пар. I., т. 1 от договора за кредит е отразено, че сумата по него се предоставя за оборотни средства. Предвид изложеното не е налице хипотезата на чл.113, изр.2 от ГПК. Следва да се отбележи, че нито в частната жалба срещу определението за прекратяване на производството по касационната жалба, нито в самата касационна жалба се излагат доводи, че касаторът С. А. има качеството на потребител, нито се оспорват изводите на въззивния съд, че спорът не е потребителски, тъй като към момента на сключването на договора за поръчителство /18.06.2019г./ А. е бил управител на „Транс Промет“ ЕООД. Следователно спорът за това дали договорът е сключен в рамките на търговската и професионална дейност на касатора не е въведен като предмет на касационното обжалване и не подлежи на преразглеждане. Относно доводите на жалбоподателя по отношение на прага за касационно обжалване и предпоставките по чл. 280, ал. 2 от ГПК, следва да се отбележи, че разпоредбата на чл.280, ал.2 от ГПК регламентира вероятната нищожност или недопустимост, както и очевидната неправилност на въззивното решение като самостоятелни предпоставки за допускане до касационно обжалване. Приложението им е независимо от предпоставките по ал.1 и не изисква формулиране на правен въпрос, съответно обосноваване на допълнителните предпоставки за достъп до касация. Както основанията за достъп до касация по чл.280 ал.1 от ГПК, така и тези по чл.280 ал.2 от ГПК подлежат на преценка само когато решението подлежи на касационно обжалване съгласно установените в чл.280 ал.3 от ГПК правила. Валидността и допустимостта на въззивното решение са без значение за допустимостта на касационната жалба, която следва да отговаря на установените в чл.280 ал.3 от ГПК изисквания за обжалваемост на решението. Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че нищожността като най - тежък порок на съдебните решения обуславя допустимостта на касационното обжалване без оглед на цената на иска. Защитата срещу нищожните съдебни решения не се осъществява само по реда на въззивното и касационно обжалване. Съгласно чл.270 ал.2 от ГПК защита срещу нищожно решение може да се предяви и по исков ред безсрочно. За да обоснове тезата си, че предпоставките „нищожност“ и „недопустимост“ обуславят допускане до касационно обжалване независимо от цената на иска, жалбоподателят се е позовал на Определение № 3269 от 30.10.2023г. по гр. д. №1044/2023г., ГК, І г.о. на ВКС. В цитираното определение съставът на Върховният касационен съд е отбелязал, че съгласно чл.280, ал. 3, т.1 от ГПК решението по иск за собственост върху недвижим имот подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал.1 или, ал.2 от ГПК, независимо от цената на иска. Даденото разрешение е с оглед характера на делото и изричното изключване на решенията по определена категория дела от установените в чл.280, ал.3, т.1 от ГПК минимални прагове за достъп до касационно обжалване /решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост/. Предвид изложеното, определението на първия тричленен състав на Върховния касационен съд, като правилно, следва да бъде потвърдено. При този изход на спора жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева. Воден от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, на основание чл.274 ал.2 изр.2 от ГПК