Определение № 292 от 25.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7320/2013 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от К. А. П. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат В. против въззивно решение № 947 от 19.04.13г. по в.гр.д. № 4693 по описа за 2012г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 5710 от 10.07.12г. по гр.д. № 1196/2002г.на Софийски градски съд, като е отхвърлен предявения иск за обявяване на основание чл.135 от ЗЗД за относително недействителна по отношение на ищеца на сделката за покупко-продажба на недвижим имот: апартамент № 3, с площ от 128.08кв.м., находящ се на втори жилищен етаж на жилищна сграда в [населено място] [улица], извършена с н.а.№ 111 т.L. н.д. № 2352/97г. от 29.08.1997г., сключена между [фирма] [населено място], представлявано от управителя Д. като продавач и Н. А. М. като купувач по време на брака му със С. М. и са присъдени следващите се разноски. Като се позовава на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, касатора желае да се допусне касационно обжалване по следните два въпроса: 1. Могат ли събраните по надлежния ред гласни доказателства по приключило гражданско дело /като заверени преписи от съдебни протоколи/ да се ползват по друго дело, когато са съотносими? и 2. Следва ли съдът да формира убеждението си /включително и за преценката си относно знанието за увреждане от страна на третите лица/ след съвкупна преценка на всички ангажирани по делото доказателства. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от против-ната страна,с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. При преценката за допустимостта й до касационно разглеждане, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното: По делото не е имало спор за факти: Ищецът е сключил предварителен договор с ответника [фирма] на 7.01.97г., по силата на който последният се е задължил да построи и да прехвърли на ищеца собствеността върху процесния апартамент в срок до месец август 1997г. срещу сумата от 41 000 щатски долара /като е установено, че от тях ищецът му е заплатил 34 000/. Вместо това, на 29.08.97г., с н.а.№ 111/97г.ответникът [фирма] е продал същият имот на другия ответник Н. М. по време на брака му със С. М.. Ищецът е водил срещу ответника М. друго производство, с правно основание чл.26 от ЗЗД, приключило с решение № 170 от 10.06.2010г. по гр.д.№ 339/09г.на ВКС, с което е отхвърлен предявения иск за признаване на установено, че сделката, осъществена с н.а.№ 111/97г. е нищожна като привидна, прикриваща обезпечение на заем, предоставен от Н. М. на [фирма]. За установяване на спорния факт за знание за увреждането у приобритателите, касаторът се позовава освен на представени заверени преписи от протоколи от съдебните заседания по гр.д.№ 6333/2000г.и гр.д.№ 7439/99г. на СРС, още и на: 1.нотариално заверена декларация на Д. /който е управител на [фирма], но декларацията е подписана от него в качеството му на физическо лице/, че действителната воля и съгласие на страните, подписали н.а.№ 111/97г. е купувачът М. да получи обезпечение за предоставения от него на фирмата кредит в размер на 100 000 щатски долара срещу поето задължение при връщане на сумата,той да върне собствеността на имота, 2. на показанията на свидетеля Г., според които той също е имал сключен предварителен договор с фирмата, която е продала апартамента му на ответника Н., срещу него успешно е водил иск по чл.26 от ЗЗД, въз основа на който е установил, че продажбата е нищожна като привидна, прикриваща обезпечение на заем, предоставен от Н. М. на [фирма], 3.както на показанията на свидетеля Г. в частта им, съгласно която при подписването на н.а.№ 111/97г. М. е знаел, че процесното жилище /както и това на свидетеля/ са предмет на сключени предварителни договори за продажба и 4.на факта, че предварителните договори и нотариалните актове и за двете продажби са изготвени от един и същи адвокат – адвокат Д., чийто показания се съдържат в представения препис от протокола от съдебно заседание по гр.д.№ 6333/2000г. и които той не е потвърдил, когато по настоящето делото е бил разпитан като свидетел. При тези факти по делото въззивният съд е приел иска по чл.135 от ЗЗД за неоснователен, считайки, че не е налице една от предпоставките за уважаването му – ищецът не е доказал, че приобритателите М. са знаели, че сключвайки сделка с длъжника, увреждат неговия кредитор. В мотивите е посочил,че по делото няма доказателства /включително и гласни/, установяващи подобно знание нито у Н. М., нито у негова съпруга, която не е участвала лично в сделката, а е станалата съсобственик по силата на закона /за нея е посочил, че презумцията на чл.135 ал.2 от ЗЗД важи за продавача, но не и за купувача/. Относно представените два броя протоколи от съдебни заседания по гр.д.№ 6333/2000г.и гр.д.№ 7439/99г. на СРС, съдът е счел, че доколкото съставляват свидетелски показания, които не събрани по надлежния ред, не могат да се ползват като годно доказателствено средство. С оглед така изложените мотиви на въззивния съд, следва да се приеме, че двата поставени от касатора въпроси отговарят на изискванията за общо основание за допустимост /доколкото са свързани с решаващите изводи на съда/. По първия въпрос не следва да се допуска касационно обжалване, защото не е налице посоченото от касатора специално основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. По него е налице установена единна практика, съобразена от въззивния съд, която приема, че в съответствие с принципите на устност и непосредственост на гражданския процес събраните гласни доказателства по друго дело, което е приключило, представени като заверени преписи от съдебните протоколи, не съставляват надлежно доказателствено средство. Писмени свидетелски показания са недопустими. Касационно обжалване обаче следва да се допусне по втория поставен от касатора въпрос, защото същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с постановено по реда на чл.290 от ГПК решение № 218 от 11.10.2013г.по гр.д.№ 1778/13г.на ІІІ г.о.В същото на поставен въпрос за начина и доказателствените средства, с които следва да се установи знанието на длъжника и на лицата с които е договарял за увреждане на кредитора, е отговорено, че знанието на приобритателите на недвижимия имот за увреждане не кредитора може да се подлежи на установяване с всички доказателствени средства, като при липса на преки доказателства, доказването може да бъде изведено въз основа на поредица от установени факти, които в своята взаимна връзка косвено водят до несъмнен извод за наличието му. Мотивиран от гореизложеното,на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение