Определение № 50470 от 11.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 1983/2022 г.

Производството е по чл.274 ал.3 от ГПК. С определение №245/31.03.2022г. по ч.гр.д.№253/22г. Софийски апелативен съд е потвърдил разпореждане №17/04.01.22г. по т.д.№2859/2021г. по описа на Софийски градски съд,с което е върната исковата молба на К. Х. П. и е прекратено производството по делото. Срещу това определение на САС е подадена частна касационна жалба от К. Х. П., чрез адв.В. В., в която се твърди неправилност на обжалвания акт. Изложени са аргументи за наличие на правен интерес от предявените искове за нищожност на решенията, обективирани в заповед на Министъра на транспорта и съобщенията за освобождаването му като член на УС и като генерален директор на ДП“Национална компания железопътна инфраструктура“ и за прекратяване на договорите за възлагане на управление, за изплащане на обезщетение, за назначаване на друго лице на негово място и възлагане на същото да предприеме правни и фактически действия по вписване на обстоятелствата в ТРРЮЛНЦ. Счита за неправилен извод на съда за липса на правен интерес от предявяването на иска, който, според него, е направен без да е обоснован с конкретни съображения,а само с преповтаряне мотивите на първата инстанция. Твърди,че по отношение решенията на принципала на държавното предприятие намират приложение правилата относно договорите по аргумент от чл.44 ЗЗД, доколкото същите представляват едностранни волеизявления, поради което нищожността им може да бъде установявана по съдебен ред и по правилата на чл.26 ЗЗД. По тези съображения с частната касационна жалба се прави искане за отмяна на определението и присъждане на разноските за въззивната и касационната инстанции. Във връзка с така изложените доводи частният касатор е обосновал искането си за допускане на обжалвания съдебен акт до контрол по същество в касационното производство с приложението на предпоставките на чл.280 ал.1 т. 3 ГПК по въпроса Има ли правен интерес органът на управление на държавно предприятие от установяване на недействителността /нищожността/ на акта на органа, упражняващ правата на държавата, за освобождаването му като законно представляващ и управляващ държавно предприятие? С липсата на формирана по този въпрос съдебна практика частният касатор обосновава тезата си,че отговорът на въпроса би бил от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона. Поддържа се и твърдение за наличие на „очевидна неправилност на постановения акт и недопустимост на съдебния акт, доколкото същият е необоснован“ и липсва произнасяне по всички наведени от частния жалбоподател пред въззивния съд възражения. Срещу частната касационна жалба е постъпил писмен отговор от ДП“Национална компания железопътна инфраструктура“, в който са оспорени релевираните от частния касатор предпоставки за извършване на селекцията.По същество са изложени съображения за правилност на крайния извод за недопустимост на предявените искове, както и на аргументите, с които съдът го е обосновал. Прави се искане за недопускане на въззивното определение до касационен контрол. Частната касационна жалба е подадена в установения срок срещу подлежащ на обжалване по посочения ред съдебен акт от легитимирана да обжалва въззивното определение страна,което я прави допустима. За да потвърди обжалвания пред него първоинстанционен съдебен акт, с който подадената от ищеца искова молба е върната и производството прекратено като недопустимо /по мотиви за липса на предвидена в ЗЖТ и Правилника за устройството и дейността на ДП“НКЖИ“ възможност за самостоятелна проверка за законосъобразност на решенията на едноличния собственик на капитала му и за липса на правен интерес от предявяването на иска по чл.29 ал.1 ЗТРРЮЛНЦ/, съставът на апелативния съд е извършил анализ на статута на държавното предприятие, приемайки, че същото, макар да не е търговско дружество /чл.9 ал.1 ЗЖТ вр. чл.62 ал.3 ТЗ/, е търговец по смисъла на Търговския закон. Посочил е,че правата на държавата, като собственик на предприятието, се осъществяват от министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията, в чиито правомощия е предоставено, по силата на чл.12 ЗЖТ, и правото да назначава членовете на УС и генералния директор, да сключва договори за управление с тях, както и да прекратява същите при наличието на определени в закона предпоставки. Посочил е,че министърът изпълнява функциите на върховен волеобразуващ орган на управление на държавното предприятие, сходен по правомощия, компетентност и власт на общите събрания на търговските дружества, поради което /и предвид липсата на отделна уредба в специалния закон/ по отношение на неговите актове следва да намерят приложение по аналогия разпоредбите на Търговския закон, включително тези, касаещи нищожността на актовете на органа. В тази връзка съставът се е позовал на задължителните указания в тълкувателните мотиви на ТР №1/2002г. по тълк.д.№1/2002г. на ОСГК на ВКС, според които, освен изрично посочените в Търговския закон хипотези на нищожност, нищожни са и решенията на органа на управление, които са липсващи /невзети/ или са взети извън пределите на компетентността, определена от закона или учредителния акт. Посочил е, че, макар в исковата молба формално да се сочат последните две основания за нищожност, в обстоятелствената ѝ част се излагат твърдения, които не осъществяват тези две хипотези, а именно – липсата на компетентност е обоснована с доводи за непосочване на основание, въз основа на което се прекратяват правомощията на ищеца и промяна в наименованието на министерството, а липсата на решение – с липсата на проведен конкурс за избор на последващо назначения генерален директор. Доколкото наведените в исковата молба твърдения касаят законосъобразността на решенията, а не тяхната нищожност, според посочените критерии, съдът е приел,че искът за признаването им за нищожни се явява недопустим, поради което правилно първоинстанционният съд е прекратил производството по него. Допълнително съдът е изложил мотиви за неоснователност на поддържания от частния жалбоподател довод за допустимост на иска при прилагане разпоредбите на чл.26 и чл.44 ЗЗД, като отново се е позовал на задължителните указания на ВКС, дадени с посоченото тълкувателно решение №1/2002г. на ОСГК на ВКС, че решенията на върховния орган на управление на търговеца не могат да бъдат разглеждани като едностранни сделки по смисъла на ЗЗД, което изключва приложимостта на този закон относно тяхната недействителност. По въпроса за допустимостта на иска по чл.29 ал.1 ЗТРРЮЛНЦ – за признаване за установено,че оспорените решения на министъра са несъществуващи обстоятелства, съдът е изложил съображения, че ищецът, в качеството му на управителен орган, няма правен интерес да предяви иск за защита срещу заличаването му от Търговския регистър въз основа на решението на едноличния собственик на капитала на търговско дружество, като е съобразил практика на ВКС /решение по т.д.№2742/17г. на второ т.о. на ВКС/, която е намерил за относима по аналогия и към хипотезата на освободен член на управителен съвет на държавно предприятие. Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС намира,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на така постановеното определение на САС. Поставеният от жалбоподателя въпрос не осъществява характеристиките на правен такъв по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като освен че не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд и поради това не е обуславящ за изхода на спора по първия иск, е и по правилността на въззивния съдебен акт, която изрично е отречена като характеристика на общата предпоставка за допустимост със задължителното тълкуване на разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, дадено в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Съдът не е отрекъл изобщо наличие на правен интерес у ищеца да води установителния иск за нищожност на решенията на върховния орган на търговеца, каквото е държавното предприятие „Национална компания железопътна инфраструктура“, чийто генерален директор и член на управителния съвет е бил ищецът, а е посочил,че това оспорване е допустимо да бъде проведено, но само при определени предпоставки, които ищецът следва да наведе в исковата молба и да обоснове с твърденията си, докато в случая фактическите твърдения са за незаконосъобразност на решенията, на каквото основание не е предвидена съдебна защита срещу тях. Наличието на правен интерес е отречено единствено по отношение на акцесорния иск с правно основание чл.29 ал.1 ЗТРРЮЛНЦ. Крайният си извод за липса на правен интерес от предявяването му съдът е основал на приложима по аналогия съдебна практика, относима към търговските дружества, в случаи на освобождаване на управител, който не е съдружник. Със същата /включително с цитираните в нея решения на ВКС – по т.д.№46/12г. на второ т.о. и по т.д.№54/16г. на първо т.о. на ВКС/ се приема,че лице, което не е съдружник, няма регламентирано от ТЗ „право“ да бъде управител, тъй като правата му произтичат от мандатното правоотношение и са ограничени в неговите рамки; поради това активната му легитимация да оспорва вписването на избора на друго лице за нов управител, не би могла да бъде обоснована с „нарушаване“ на гарантирано от закона „право“, нарушено от вписването и защитимо чрез оспорване на вписването; освобождаването му е резултат на свободно упражнена /без ограничения в закона/ преценка на върховния управителен орган дали да оттегли овластяването и да избере нов управител. Наличието на съдебна практика,макар и приложима по аналогия, доколкото липсват специални, относими към случая, разпоредби, дерогиращи действието на общите разпоредби на Търговския закон и спрямо правоотношенията между държавното предприятие и неговия изпълнителен орган, априори изключва приложимостта на сочения като допълнителна предпоставка критерий за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Освен това не е обосновано и наличието на предпоставките, на базата на които поставеният въпрос да бъде определен като такъв от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК вр. т.4 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице основание за допускане и в хипотезата на очевидна неправилност, предвидена с разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. За да е очевидно неправилен по смисъла, вложен в нея, въззивният акт следва да страда от такъв съществен негов порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му изначално, поради възможността той да бъде установен още при прочита на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка за правилност, тъй като тази проверка е присъща само за същинската контролна дейност на касационната инстанция, извършвана в производство по допуснато касационно обжалване. Очевидна неправилност би била налице например, когато е видно,че въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; когато решаващият извод е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на формалната логика и др. под. В случая частният касатор е обосновал приложението на посоченото основание за извършване на селекцията с твърдения за допуснато от съда процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на всички наведени от него в частната му жалба възражения.Подобно оплакване би представлявало основание за касиране на решението по чл.281 ГПК и не може да обоснове положителен за частния касатор резултат в настоящата фаза от касационното производство, тъй като не попада в нито една от посочените по-горе хипотези на очевидна неправилност. Поради това атакуваното определение не следва да се допусне до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Второ Търговско отделение