Определение № 425 от 08.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1600/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Ц. Б., като пълномощник на С. Т. Н., срещу въззивно решение № 405, постановено на 06.11.2019 г. по в. гр. д. № 548/2019 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, с което е отменено решение № 142 от 16.05.2019 г. по гр. д. № 622/2018 г. на Велинградския районен съд и вместо него е постановено ново по същество, с което е отхвърлен предявения от касатора срещу Г. Т. Н. и Н. Т. М. иск за допускане извършването на съдебна делба на следния недвижим имот: двуетажна еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ****, находящ се на адрес: [населено място], [улица], с площ от 78 кв. м., построена в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на населеното място. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не са поставени конкретни правни въпроси, като изведени от доводите в касационната жалба същите могат да бъдат формулирани по следния начин: 1. не е ли следвало да бъде зачетена силата на пресъдено нещо, формирана по гр. д. № 537/2014 г. на Велинградския районен съд; 2. как следва да бъде доказан фактическия състав на придобивната давност. Доводите в жалбата са свързани с наличието на влязло в сила решение, с което е допусната делба между страните на находящата се в имота друга жилищна сграда /с идентификатор ****/, ползвана от ищеца. Като съдебна практика, в противоречие с която е постановено обжалваното въззивно решение, се сочат тълкувателни решения № 1/2012 г., № 4/2012 г. и № 11/2013 г. на ОСГК на ВКС. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба Г. Т. Н. и Н. Т. М. изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Производството е образувано по иск за делба на съсобствен недвижим имот, предявен от С. Т. Н. срещу Г. Т. Н. и Н. Т. М.. В исковата молба са изложени твърдения, че страните са съсобственици на основание наследствено правоприемство от Т. и В. Н. /родители/. С влязло в сила решение по гр. д. № 573/2014 г. на Велинградския районен съд е допуснато извършването на съдебна делба на поземления имот, в който е построена процесната сграда, както и на находящата се в него жилищна сграда с идентификатор **** при равни квоти между страните. Процесната жилищна сграда не е била обект на делба в това производство и по отношение на нея е останала да съществува неликвидирана съсобственост. Ответникът Г. Н. се е снабдил с констативен нотариален акт № 114/09.05.2013 г., с който е било удостоверено правото му на собственост върху същата. В отговора на исковата молба ответникът Г. Н. е оспорил иска за делба с твърдението, че сградата е негова индивидуална собственост. Същата е била построена в резултат на реализирано право на строеж по реда на чл.56, ал.2 ЗТСУ /отм./. При условията на евентуалност е въвел като придобивно основание давностно владение, считано от 1989 г. Посочил е, че след построяването на сградата фактическата власт върху нея е била упражнявана единствено от него и семейството му. Ответницата Н. М. е оспорила иска с твърдението, че липсва съсобственост между страните върху процесната сграда. Същата е индивидуална собственост на ответника Г. Н.. По делото е установено, че наследодателите на страните са починали съответно през 1985 г. /бащата Т. Н./ и през 2004 г. /майката В. Н./. През 1997 г. /видно от нотариален акт № 30 за право на собственост върху недвижим имот, издаден въз основа на обстоятелствена проверка/ в полза на наследниците на Т. Н. е удостоверено правото на собственост върху дворното място, заедно с построената в него къща на 66 кв. м. /старата жилищна сграда/. В производството по гр. д. № 573/2014 г. на Велинградския районен съд ищецът не е поискал включването на процесната жилищна сграда в делбената маса по реда на чл.341, ал.2 ГПК /исковете за делба на поземления имот и на жилищната сграда с идентификатор **** са били предявени от Г. Н./. С декларация по чл.56, ал.2 ЗТСУ /отм./ от 10.04.1989 г. В. Н., С. Н. и Н. М. са дали съгласието си ответникът Г. Н. да построи в съсобствения им имот жилищна сграда. Документът съдържа нотариална заверка само на подписа на заявителката В. Н.. Свидетелите К. и М., ангажирани от ответника, възпроизвеждат в показанията си следните факти: знаят, че новата къща /построена през 1989 г./ е на брата Г. Н.. Построена е от него /с труд и средства/. Единствено той и семейството му са живели в нея. Първият свидетел сочи, че никога не е виждал в нея С. Н., който живее в старата къща. От показанията на втория свидетел /съпруг на ответницата М./ се установяват същите факти /не знае ищецът да е искал да живее в новата къща и да има ключ от нея/. Неговата съпруга също не е имала претенции; знае от нея, че всички наследници са изразили съгласие ответникът да построи тази къща и тя да остане в негова собственост. При тези факти, въззивният съд е приел, че в полза на ответника Г. Н. не е било учредено надлежно право на строеж поради неспазване на изискуемата форма на заявлението по чл.56, ал.2, т.2 във вр. с ал.1 ЗТСУ /отм./ – с нотариална заверка на подписите на съсобствениците и вписано в нотариалните книги. Разгледано е правоизключващото възражение на ответника за придобиване правото на собственост на основание давностно владение, започнало през 1989 г. Прието е, че от събраните по делото доказателства може да се направи извод, че същият е установил несъмнено владение върху сградата. Останалите наследници не са имали претенции по отношение на нея /същите са се снабдили с констативен нотариален акт само за дворното място и старата жилищна сграда; установено е намерението им, че новата къща се изгражда за Г. Н./. Ответникът е демонстрирал намерение за своене, обективирано в декларирането на имота и заплащането на данъци за него. Възражението е прието за доказано, поради което първоинстанционното решение е отменено и искът за делба е отхвърлен. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като съображенията за това са следните: Не съществува основание за допускане на касационно обжалване по първия процесуален въпрос. Процесната жилищна сграда не е била обект на делба по гр. д. № 537/2014 г. на Велинградския районен съд. Не е налице формирана сила на пресъдено нещо по отношение съсобствеността върху делбената сграда. Доказването на елементите от фактическия състав на придобивната давност е конкретен въпрос, който не може да бъде обсъждан във фазата по допускане на касационно обжалване. Независимо от това следва да се посочи, че въззивният съд е изследвал дали в случая е упражнявана фактическа власт и въз основа на събраните доказателства по делото е приел, че същата от момента на установяването й е имала характеристиките на владение /била е предадена със съгласието на останалите наследници, изключващо тяхното владение, както и че намира приложение презумпцията на чл.69 ЗС/. Не се разкрива противоречие с цитираните тълкувателни актове. С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените в производството по чл.288 ГПК съдебни разноски в размер на 600 лева, съставляващи адвокатско възнаграждение, изплатено по договор за правна защита от 10.02.2020 г. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение