Определение № 4194 от 19.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 360/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 8653/25.10.2024 година, подадена от Л. К. Б. и К. А. Б., срещу въззивно решение № 164/02.10.2024 година на Апелативен съд П., І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 342/2024 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Софийския апелативен съд частично е потвърдил и частично е изменил първоинстанционното решение № 604/09.05.2024 година на Окръжен съд Пловдив, ХХІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 756/2023 година, при което по искове с правно основание чл. 5 от ЗЛС, предявен от А. К. Д. срещу Л. К. Б. и К. А. Б., първата от тях е поставена под пълно запрещение, а вторият от тях под ограничено запрещение. В подадената от Л. К. Б. и К. А. Б. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение на Апелативен съд П. е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от А. К. Д. искове с правно основание чл. 5 от ЗЛС за поставянето Л. К. Б. и К. А. Б. под запрещение да бъдат отхвърлени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд П. по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 и ал. 2 от ГПК. Ответницата по касационната жалба А. К. Д. е подала отговор с вх. № 192/10.01.2025 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение № 164/02.10.2024 година на Апелативен съд П., І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 342/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. Л. К. Б. и К. А. Б. са били уведомени за обжалваното решения на 04.10.2024 година, като подадената от тях срещу същото касационна жалба е с вх. № 8653/25.10.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд П. е изложил съображения за това, че специалната норма на чл. 336, ал. 1 от ГПК предвиждала, че правото да се иска поставяне на едно лице под запрещение принадлежало на съпруга, близки роднини, прокурора и всеки, който имал правен интерес от това. Безспорно А. К. Д.съответно като сестра и леля на Л. К. Б. и К. А. Б. била от кръга на легитимираните от закона близки роднини, разполагащи с правото на иск за поставянето им под запрещение. Твърдяното от Л. К. Б. и К. А. Б. обстоятелство, че спрямо нея било образувано наказателно производство за измама, било неотносимо както към активната й легитимация, така и към предмета на делото, свързан с тяхното физическо и психическо състояние. Поддържаното във въззивната жалба, че нездрав неин имотен интерес бил провокирал образуването на делото не опровергавал наличието на правен интерес от предявяване на иска. Искът за поставяне под запрещение целял да охрани интересите на страдащите от душевна болест или слабоумие лица, които по тази причина не можели да се грижат за себе си и за своите работи, според както изисквал чл. 5, ал. 1 от ЗЛС, поради което било необходимо дееспособността им да бъдела ограничена или отнета, за да се запазела тяхната лична и имуществена сфера, вземането на съответните на която решения и извършването на действия да се предприемали от настойника или попечителя. Именно съобразно тази цел заинтересовани да предявят иска за поставяне под запрещение били съпругът и близките роднини, които били причастни към състоянието и положението на страдащия от душевна болест или слабоумие, за които правният интерес се презумирал, а при липса на такива или при бездействието им поради незаинтересованост или с оглед фактическите отношения и обстоятелства и в защита на обществения интерес, законът вменявал такова правомощие на прокурора. Преследването на различна от посочената цел, а именно имуществено облагодетелстване на ищеца, на каквато настоявали Л. К. Б. и К. А. Б., можело да насочи към иницииран симулативен процес, за какъвто, обаче, в производството по поставяне под запрещение не можело да се говори, с оглед участието на контролираща страна и обстоятелството, че съдът следял служебно за интереса на лицето, чието запретяване се искало. Безспорно било, че К. А. Б. страдал от „детска церебрална парализа“, заради което заболяване бил пожизнено инвалидизиран с представеното ЕР № 3574/17.12.1992 година на ТЕЛК. Представени били: епикриза на УМБАЛ „С. Г.“ ЕАД, Клиника по хематология за проведено на Л. К. Б. лечение в периода 22-27.08.2018 година, приета по спешност вследствие анемия, в увредено общо състояние и адекватна, с назначено й медикаментозно лечение и изписана без подобрение; епикриза на ВМА [населено място], Отделение по вътрешни болести за проведено на Л. Б. болнично лечение в периода 11-18.09.2018 година по повод костни увреждания, с констатирано увредено общо състояние, ориентирана, контактна, адекватна, като при проведения консултативен преглед с невролог била установена „съдова деменция“, а физиотерапевтът бил дал препоръки за провеждане на рехабилитационно лечение, назначено било домашно медикаментозно лечение с препоръки към ОПЛ за проследяване съвместно с ревматолог; епикриза на ВМА [населено място], Отделение по физикална и рехабилитационна медицина за проведено в периода 25.09-02.10.2018 година рехабилитационно лечение, с препоръки за редовен прием на изписаната медикаментозна терапия. На тези писмени доказателства кореспондирали показанията на свидетелката О. Д.-дъщеря на А. К. Д. и племенница и първа братовчедка на Л. К. Б. и К. А. Б., според които през 2018 година, когато, според епикризите, се било влошило здравословното състояние на Л. Б., ги били намерили в ужасно състояние, отслабнали поради системно недохранване и от тогава леля й била променена ментално и не можела вече да се грижи за сина си, а той не можел да осъзнае състоянието й и да организира самостоятелно живота им. Не можел да следи за плащането на битови сметки, вследствие на което се били натрупали задължения и били начислени неустойки, както и бил използван заради заболяването си да плаща сметки на чужди хора в [населено място]. След като физическото състояние на Л. К. Б. се стабилизирало, майката на свидетелката пътувала всеки месец от [населено място] за да ги посещава, да ги води на лекар, да подготвя лекарствата, които К. А. Б. да дава на майка си, като намерили и човек, който да им чисти и готви ежедневно, поддържали контакт по телефона и били единствените загрижени за тях роднини. През 2021 година. К. А. Б. престанал да вдига телефона и не позволявал и на майка си да разговаря с тях и когато майката на свидетелката пристигнала, за да разбере какво се случва, ги намерила в лошо физическо състояние, недохранени. Поради това и защото не можели да поемат изцяло и постоянно грижата за тях, ги били настанили в „Дом за стари хора и пълнолетни лица с деменция „Света М. М.“ [населено място], за което били представени договори от 23.11.2021 година Впоследствие, тъй като Л. К. Б. и К. А. Б. искали да останат насаме, им били наели квартира в [населено място], като непрекъснато поддържали връзка по телефона и ги посещавали, пазарувайки и почиствайки им, тъй като нямали навици в това отношение. Били сменили адресната им регистрация, за да могат да ги водят на лекар, тъй като леля й била на постоянно медикаментозно лечение заради анемията, а и за да нямали проблеми при необходимост от посещаване на различни институции. През февруари-март.2023 година Л. К. Б. и К. А. Б. изчезнали от квартирата. С майка й помислили, че били отвлечени, тъй като намерили апартамента отключен, и сигнализирали полицията. После се оказало, че били в [населено място] и, че веднага били сменили отново адресната си регистрация и довършили сделка по продажба на последното останало им жилище, което с майка й се опитвали да спасят, след като преди това ответниците се били разпоредили с други свои имоти, като дали пълномощно на тях, въз основа на което те извършили една продажба. Във връзка с това по делото били приложени справки от АВ [населено място] с данни от персоналните партиди на Л. К. Б. и К. А. Б., според които през 2015 година двамата били продали застроен имот в [населено място] и жилище в [населено място], [улица], през 2021 година К. А. Б. бил продал свое жилище в [населено място], [улица], а Л. К. Б. жилище в [населено място] баня, на 01.11.2022 година били продали жилище в [населено място], [улица], а на 17.02.2023 година К. Б. бил продал жилището си в [населено място], [улица]на З. Т., видно и от приложения нотариален акт, според който личната му карта с новата адресна регистрация била издадена на 16.02.2023 година ден преди сключване на сделката и непосредствено след връщането му от [населено място] в [населено място]. Според свидетелката С. Б.-племенница и първа братовчедка на Л. К. Б. и К. А. Б., до 2021 година (когато са били настанени в дома в с .Ш.) тя била живяла с тях в съседни входове на един и същи блок, били израснали заедно с К. А. Б., който бил по детски доверчив и наивен. След смъртта на чичо й двамата, докато били добре, си пазарували, а след като леля й изпаднала в деменция К. А. Б. излизал и пазарувал сам, а тя си стояла вкъщи. През септември-октомври 2021 година приятелят й бил видял чужди хора едва ли не да влачат К. А. Б. в АВ, при което охраната била изказала предположение, че са го били хванали за да им препише имот или нещо. През ноември 2021 година леля й я потърсила по телефона, защото К. А. Б. бил болен от цяла седмица, като той отказвал да разговаря с нея, а след няколко дни им била занесла до вратата на апартамента продукти и лекарства. Следващата им среща била през февруари 2023 година, когато двамата се били върнали от [населено място] в [населено място] и заедно със З. Т. и съпруга й търсели съдействие от нея за квартира, тъй като Т. ги била настанила в квартира, от която били изгонени от хазяина, защото А. К. Д. ги била обявила за издирване и била дошла полиция да ги търси, а нямало къде да живеят, защото лелята им била продала апартамента. К. А. Б. бил много отслабнал от последната им среща. Бил ядосан, упреквайки я за състоянието си. След като им отказала съдействие, нито те нито тя повече ги търсила. По делото била разпитана и свидетелката З. Т., според чиито показания, с К. А. Б. се познавали от 2019 година, когато тя закупила апартамент на горния етаж в [населено място], [улица], а от него впоследствие закупила апартамента на долния етаж. Тъй като той много често идвал там, между тях се било зародило приятелство и тя ги посещавала в апартамента им в [населено място], [улица], като, независимо, че живеела в Република И., често идвала в Република България, грижела се за тях, пазарувала им, плащала им сметките, а докато отсъствала поддържали връзка по телефона и възлагала на съседите си да ги наглеждат. К. А. Б. готвел, а майка му Л. К. Б. помагала. И двамата приемали лекарства, имали един и същ личен лекар. Заявявала, че първоначално тя ги водела на лекар, а впоследствие те сами ходели при него. Не знаела защо К. А. Б. вземал лекарства и не знаела какви. Те не искали да живеят в [населено място], където ги била откарала и държала А. К. Д., и искали да се върнат, но тя не била обръщала внимание и била скрила от тях, че им била продала апартамента. От [населено място] до [населено място] дошли директно при нея с такси, което тя платила. Били без документи, а после тя им била направила регистрация на [улица]и нови документи. Първоначално ги била настанила в хотел, а след това на квартира на [улица], която те самите заплащали от пенсията. К. А. Б. и бил продал жилището си, защото имало нужда от ремонт, а той нямало какво да вложи, като той я бил снабдил с необходимите за сделката документи. Л. К. Б. страдала от деменция, тъй като забравяла, а К. А. Б. бил адекватен във всичко, разбирали се и нямали проблем в комуникацията. Представени били с исковата молба документи за медицинско освидетелстване на Л. К. Б. и К. А. Б., извършено на 14.12.2021 година от психиатър д-р Р. Б., според което при К. А. Б. освен неврологичното заболяване било налице и „лека умствена изостаналост“, а при Л. К. Б. била налице „съдова деменция. мозъчно съдова болест“. Заключението на психиатъра било, че двамата не можели самостоятелно да разбират и ръководят действията си и не били в състояние да се грижат за себе си и за своите имуществени интереси, както и да формират воля и да я изразяват, които изводи не били обвързващи за съда. във връзка с това било изслушано и прието заключение от 22.02.2024 година на съдебно-психиатрична експертиза, изготвено от вещото лице д-р Д. К. въз основа на материалите по делото и извършено на 15.02.2024 година освидетелстване на Л. К. Б. и К. А. Б.. Според същото, 83-годишната Л. К. Б. страдала от „съдова деменция“ с давност около пет-шест години, с каквато за първи път била диагностицирана през 2018 година. Касаело се за необратимо психично заболяване, поради това, че етиологията му се определяла от необратимите възрастови промени, чийто естествен ход бил пълното му разгръщане, каквото било налице при нея към настоящия момент, представляващо продължително разстройство на съзнанието и характеризиращо се с паметова увреда, когнитивни разстройства, разстройства на изпълнителното функциониране и прогресиращ упадък на когнитивните функции, влошено социално функциониране. Заключението било, че Л. К. Б. била с изцяло нарушена психична годност да разбира и ръководи действията си и не била в състояние самостоятелно да се грижи за себе си и за своите имуществени интереси. Въззивната инстанция кредитирала заключението относно Л. К. Б., противно на нейните и на К. А. Б. възражения. То не се опровергавало от представените епикризи, с оглед съдържащите се в тях констатации относно обективното състояние на Л. К. Б. като ориентирана, контактна и адекватна. Този статус не бил резултат от проведен психиатричен преглед, а за целите на болничния прием заради влошено физическо състояние, и отразявал положението й към 2018 година, като още тогава била преценена необходимостта от консултация с невролог, който бил установил наличие на „съдова деменция“. Касаело се за прогресиращо заболяване, което, според вещото лице, понастоящем се било разгърнало в своята пълнота относно типичните за него когнитивни и поведенчески отклонения, засягащи при Л. К. Б. всички области на психичната деятелност-нарушена способност за възприемане и запаметяване на нова информация, за разбиране и изпълнение на комплексни задачи, нарушени визуално-пространствени умения, нарушени функции, свързани с езиковите умения (говорене, четене и писане), промени в личностните характеристики и поведенчески отклонения. Това й състояние, противно на поддържаното от Л. К. Б. и К. А. Б., се потвърждавало и от показанията на свидетелите О. Д. и С. Б. относно соченото от тях ментално влошаване, оттегляне от социалния живот и активности и поемане на грижите от нейния син, с когото живее, от показанията на свидетелката Т., забелязала прояви на деменция, свързани със забравяне, както и от придобитото от съда непосредствено впечатление за състоянието на Л. К. Б. в изпълнение на изискването на чл. 337, ал. 1 от ГПК, която в първоинстанционното производство на въпросите относно възрастта й и тази на нейния син, както и кой месец и година били в момента не отговаряла и не се сещала на кой адрес живее, което сочело, че е неориентирана за време и пространство, на останалите отговаряла лаконично, а на част от тях и неадекватно, както и не разпознавала сестра си, а на поставените й във въззивното производство въпроси, свързани с време и пространство, не давала никакъв отговор, както и пред окръжния съд, което опровергавало както първоначално застъпваната в устните състезания теза на защитата й, че нейното мълчание се дължало на смущение, така и впоследствие изложената в писмената защита, че мълчанието й било израз на възмущение от постъпката на нейната сестра, при положение, че въобще не била разпознала същата. При тези обстоятелства следвало да се приеме, че по отношение на Л. К. Б. били налице както медицинският, така и юридическият критерии по смисъла на чл. 5 от ЗЛС за поставянето й под запрещение като страдаща от психично заболяване „съдова деменция“, вследствие на което не може да се грижи за своите работи. Като съобразявал, че се касаело за жена в напреднала 83-годишна възраст, че съдовата деменция при нея била с давност от шест години, че се касаело за хронично прогресиращо заболяване, че към момента то било засегнало всички области на психичната деятелност и тя била с изцяло нарушена психична годност да разбира и ръководи действията си, както и, че, според изложеното от вещото при изслушване на заключението в съдебно заседание на 05.03.2024 година, прогнозата била за влошаване на състоянието, въззивният съд намирал, че същата следвало да бъде поставена под пълно запрещение, както правилно бил постановил първоинстанционният съд, чието решение в тази му част следвало да се потвърди. Според експертизата, при „детската церебрална парализа“, от каквато страдал К. А. Б., била налице мозъчна увреда, която се изразявала с наличие освен на физически симптоми–нарушена двигателност на четирите крайника и координационни нарушения, така и в психически, противно на поддържаното от защитата му, че се касаело за изцяло неврологично заболяване, което няма връзка с психиката. Вследствие на това му заболяване при него било налице „органично разстройство на личността“ с типичните усложнения–характеропатия по органичен тип с установени сензорна депривация, речеви нарушения, мнестични, когнитивни и емоционални затруднения с повишена мнителност на фона на нереалистично повишена самооценка, както и дефицитни стойности във всички психични обеми–интелектуален, паметов, мисловен, а оттам емоционален и личностов. Поведението му било повърхностно, недооценъчно, бил податлив на провокации и манипулации. Не бил в състояние да извършва сложни мисловни операции, липсвало или било слабо развито абстрактно и логическо мислене, развитието на речта било значително забавено и нарушено, страдала логичната памет, вниманието било задоволително, но с ниска концентрация, бил лесно внушаем и мисленето му се развивало само по общи представи за предметите и явленията. Съзнанието му било доминирано от тематиката, че са били измамени от лелята, която била продала апартамента му в [населено място], [улица], като проблематиката на делото била сложна за неговата разсъдъчна дейност и не можел да посочи хронологично развитието на събитията в живота си особено след 2021 година, нито да разкажел за осъществените от него и майка му сделки. При него наред с интелектуалното увреждане, което било медицинско състояние като разстройство на развитието на нервната система, било налице и психосоциално увреждане, което било причина за социална изолация, икономическа маргинализация и последващо претърпяване на вреда, като той се опитвал да управлява или пренебрегва своите затруднения, за да изглеждал „нормално“ и да бъдел „наравно с всички останали“, но нямал потенциал за това. При него били налице „свръхценни параноидни идеи“, които заемали голяма част от съзнанието му, но не съответствали на реалната ситуация и водели до значителни емоционални напрежения, свързани били със завишена самооценка и били причина за допълнителната социална изолация и липса на контакти в общността. К. А. Б. бил със съхранени годности да функционира за покриване на базовите си потребности, но имал дефицити за справяне с по-сложни задачи, най-вече касаещи дългосрочно планиране и отговорност за взети решения, които приемал импулсивно, след което се осланял друг да поемел негативните последици от собствените му постъпки, което не му позволявало напълно самостоятелно да разбира и ръководи действията си и да се грижи за личните и имуществените си интереси, а като податлив на внушения и манипулации не можел самостоятелно да формира воля и да я изразява. При изслушване на експертизата вещото лице било пояснило, че детската церебрална парализа е и неврологично и психиатрично заболяване. Вследствие на него К. А. Б. бил развил промяна на личността в рамките на органично мозъчно разстройство. Прогнозата била свързана с евентуални неврологични усложнения и наслагване с възрастта допълнително на паметови нарушения. В момента бил в най-благоприятното за него състояние. Лечението било симптоматично, но то не било провеждано и нямало проследяване от невролог. Изслушан в първоинстанционното и във въззивното производство по реда на чл. 337 от ГПК К. А. Б. отговарял точно и адекватно на поставените му въпроси, касаещи времето, пространството и бита. Отричал да приема лекарства, както сочела и експертизата и противно на показанията на свидетелката Т., считайки, че не се налагало. Бил объркан относно здравословното състояние на неговата майка, което явно не дооценявал и осъзнавал, твърдейки да била здрава и винаги да му отговаряла адекватно. От отговорите му на въпросите за местоживеенето личало неприязнено отношение към неговата леля А. К. Джезарлиян, заради това, че била продала жилището му на [улица], където били живели от години с майка му преди да бъдат настанени от същата в дома в [населено място], което считал за причина сега да нямало къде да живее, независимо, че след това бил продал на свидетелката Т. именно последното останало им жилище на [улица]. Тази тенденция се проявявала и при изслушването му пред въззивния съд, с оглед заявеното леля му да го била принудила да си продаде апартамента. Според него разликата между дарение и продажба на имот била, че дарението се прави доброволно, а при продажбата едната страна принуждавала другата да продаде имота си като получавала пълномощно, което очевидно свързвал с осъществената от леля му продажба, но не и с продажбата, която след това той лично бил извършил в полза на свидетелката Т.. По този начин се потвърждавали изводите на вещото лице за податливост на К. А. Б. на внушения и манипулации, което препятствало вземането на осъзнати и разумни решения при положение, че в крайна сметка като обективен резултат от неговите постъпки се било стигнало до ситуация, при която след извършване на въпросните две продажби той и майка му били останали без последно обитаваното и без последно притежаваното от тях жилища и били принудени да живеят на квартира. Потвърждавали се и изводите за липса на интелектуален капацитет при К. А. Б. за справяне с по-сложни задачи и ситуации и наличието на психично-социални дефицити, с оглед и на предприетото от него при липса на установени обективни причини внезапно напускане на квартирата в [населено място] заедно с майка му, без лични документи, наемайки такси до [населено място] без да разполага с пари за заплащане на превоза, и извършвайки почти веднага след това продажба на последното останало им жилище без да бил планирал и да бил наясно къде ще живеят с майка му, търсейки тепърва съдействие от свидетелката Тедески и свидетелката С. Б.. При така установеното от фактическа страна, според което при К. А. Б. било развито в резултат на ДЦП органично разстройство на личността, нарушаващо психичната му годност, вследствие на което бил възпрепятстван фактически да се грижи за своите работи, следвало да се приеме, че при него бил налице медицинският критерий по смисъла на чл. 5 от ЗЛС. При преценката на юридическия критерий и дали той да бъде поставен под запрещение и под каква форма–ограничено или пълно, въззивната инстанция съобразявала, че се касаело за 58-годишен мъж, страдащ от „органично разстройство на личността“ вследствие ДЦП от ранна детска възраст, при което било налице нарушение във всички психични обеми, като лечение не било провеждано. Обстоятелствата относно характера на психичното заболяване, неговото непрекъснато развитие, проявлението му, засягащо не толкова бита и комуникацията, а рефлектиращо върху способността на К. А. Б. да формира правилни преценки и да взема адекватни решения, повлияна негативно и от податливостта му на провокации, внушения и манипулации, произтичащи от интелектуалното и психосоциално увреждане, както и неговото безкритично отношение към заболяването му, обосновавали извод за невъзможност той сам пълноценно да се грижи за своите работи и наличие и на юридическия критерий за поставянето му под запрещение. Съобразявайки степента на засягане на психиката, която не лишавало напълно К. А. Б. от способността му да се грижи за своите ординарни работи в ежедневието, каквито грижи бил полагал преимуществено сам през последните шест години, през които при майка му се била развила деменция, грижейки се и за нея, а не му позволявала в пълен обем да поеме своите работи, предвид дефицитите за справяне с по-сложни задачи и ситуации, касаещи дългосрочното планиране и отговорност за взетите решения, и податливостта му на внушения и манипулации, въззивната инстанция намирала, че той следвало да бъде поставен под ограничено запрещение след отмяна на обжалваното първоинстанционно решение, с което неправилно било постановено пълно запрещение. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Л. К. Б. и К. А. Б. са поискали да бъде взето предвид решение № 4/16.06.2009 година на КС на РБ, постановено по к. д. № 4/2009 година, с което е обявен за противоконституционен чл. 280, ал. 1 от ГПК в частта относно думата „съществен“. Твърдят, че сочат касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. С постановеното съдебно решение въззивния съд се бил произнесъл по съществен материално правен въпрос в противоречие с практиката на BKC. Посочените касационни основания попадали в приложното поле на етапа на обжалване на настоящия съдебен спор. Апелативен съд П. бил постановил един незаконосъобразен съдебен акт. Въззивната инстанции не била вникнала въобще в спора и не се била обосновала подробно. В тази връзка постановеното решение било изцяло неправилно. Налице било противоречие със съдебната практика и задължителните указания в тълкувателните решения на BKC. Посочени били касационни основания визирани в чл. 281, т. 3 от ГПК-неправилност поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Постановеният от съда въззивен акт страдал от липса на подробни и законосъобразни мотиви. Изложените такива не отразяват всестранно и пълно събраните по делото доказателства и действителната фактическа обстановка. Съдът бил допуснал нарушение на закона като едновременно с това не бил спазил и практиката на ЕСПЧ, дадени в делото Ш. срещу България, относно нарушения на чл. 8 от ЕКПЧОС. Имали предвид, че и двамата жалбоподатели не били поставяни под запрещение, никога не били страдали от психични разстройства и не се водели на отчет при ПД. Имало данни само за неврологично заболяване на К. А. Б. от детска възраст, което не му било попречило да извършва правни сделки, видно от ИР при АВ. Трайната съдебна практика, с която въззивният съд също не се бил съобразил били решенията по г. д. № З92/2015 година на седми състав при Окръжен съд Ямбол и по гр. д. № 2177/2019 година на десети състав на Окръжен съд Варна. Не били спазени указанията на ОСГК на BKC дадени в тълк. д- № 3/2016 година, тълк. д. № 4/2014 година и тълк. д. № 3/2014 година. Обжалваният акт бил постановен в противоречие с материалноправните и процесуалноправните норми, и като такъв се явява изцяло незаконосъобразен. Съгласно т. 1, изр. 4 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС касационният съд може да допусне касационно обжалване на въззивното решение в случаите когато съществува възможност то да е нищожно или недопустимо, дори и без да е налице формулиран правен въпрос в тази насока. Касационният съд следи служебно за тези евентуалното наличие на тези два порока на въззивното решение, но той дължи произнасяне по отношение на тях и в случаите когато в касационната жалба се съдържат твърдения и искания в тази насока, както е в конкретния случай. При извършената служебна проверка настоящият състав на ІV г. о. на ВКС не констатира наличието на основания за допускане на решението на Апелативен съд П. до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. В съдебната практика се приема, че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от ненадлежен орган или от ненадлежен състав, или излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, или когато не е изразено в писмена форма или не е подписано, или когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Касае се за нарушение на изискванията за валидност на решението, които са въведени с оглед на характера му на едностранно властническо изявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. В конкретния случай въззивното решение на Апелативен съд П. отговаря на установените изисквания за валидност, като не страда от нито един от посочените по-горе пороци, а също така и от други такива, от които да може да се направи извод за липса на надлежно волеизявление на въззивния съд. Недопустимо е съдебното решение когато е постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или с което съдът е излязъл извън рамките на спора като се е произнесъл по непредявен иск-на непредявено основание или извън рамките на търсената защита. В случая не са налице посочените предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на това основание. Същевременно съдът се е произнесъл в рамките на компетентността си и в рамките, в които е бил сезиран, без да е извършвал служебно промяна на същите, като трябва да бъде отчетена и възможността му да действа служебно, съгласно т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС. В случая съгласно посоченото ТР касационният съд трябва да провери дали не е налице и предвиденото в разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване. Същото обаче не е налице, тъй като изложените от Л. К. Б. и К. А. Б. в тази насока твърдения предполагат извършване на проверка на начина на формиране на решаващите изводи на въззивния съд, което не може да бъде извършено на този етап от производството. Основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК е налице само когато неправилността на въззивния съдебен акт, може да бъде изведена от самия него, при обикновения му прочит с оглед на изложеното в касационната жалба, но без да се налага проверка на начина на формиране на волята на решаващия съдебен състав. В конкретния при обикновен прочит на въззивното решение такава неправилност не може да бъде изведена. Допускането на касационното обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК основания за това предполага наличието на формулиран от касатора правен въпрос, който е включен в предмета на делото, бил е обсъждан от въззивния съд и е обусловил правните му изводи в постановения от него съдебен акт. Освен формулиране на такъв правен въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване е необходимо касаторът да обоснове връзката между този въпрос и някоя от допълнителните предпоставки за допускане на обжалването уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК. В случая в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Л. К. Б. и К. А. Б. не са формулирал правен въпрос или въпроси, които да послужат като общо основание за допускане на касационното обжалване, а наведените твърдения приповтарят или доразвиват тези от самата касационна жалба. Липсата на такъв въпрос или въпроси е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, в какъвто смисъл са дадените с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС указания. Касационният съд не е длъжен да извежда правния въпрос или въпроси от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, а може само да го уточни или конкретизира. Наред с това Л. К. Б. и К. А. Б. не са изложил и твърдения за това, че обжалваното решение на Апелативен съд П. е постановено в противоречие с практика на ВКС, КРБ или СЕС и не е посочил конкретни актове, на тези институции на които решението противоречи (цитираните ТР на ОСГК на ВКС са неотносими към спора). Липсва и евентуална обосновка за това, че допускането на касационно обжалване на решението на Апелативен съд П. би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Предвид на това освен, че липсва формулиран правен въпрос, които да послужи като общо основание за допускане на въззивното решение на Апелативен съд П. до касационно обжалване не може да бъде направен извод и за това, че е налице някоя от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК допълнителни предпоставки за това, като само посочването на правната разпоредба не е достатъчно в тази насока. В случаите по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС може, в отклонение от указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, да се приеме, че касационният съд не е ограничен от посоченото в касационната жалба, съответно от формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси. Дори и тогава обаче отново не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд П.. При постановяване на решението си съставът на въззивния съд не се е отклонил от закона и е съобразил и установената практика във връзка с чл. 5 от ЗЛС, а също така и със събирането и оценката на доказателствата, които са обсъдени както поотделно, така и в тяхната съвкупност без за бъде даван превес на идни от тях пред други, като е посочено на кои се дава вяра и на кои не, както и причините за това. Съобразено е задължението за личното изслушване на лицето, чието поставяне под запрещение е поискано. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 и ал. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 164/02.10.2024 година на Апелативен съд П., І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 342/2024 година., по подадената срещу него от Л. К. Б. и К. А. Б., касационна жалба с вх. вх. № 8653/25.10.2024 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение