Определение № 60448 от 14.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 2465/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, във вр. чл. 248, ал. 1, предл. 1-во ГПК. Образувано е по частната касационна жалба (с вх. № 3190 от 30. ІХ. 2021 г.) на Г. М. А. от [населено място], [община], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против определение № 206 на Варненския апелативен съд, 2-ри с-в, от 15. VІІ.2021 г., постановено по ч. т. дело № 367/2021 г., с което е била оставена без уважение негова частна жалба срещу първоинстанционното определение № 260109/2. ІІІ.2021 г. на ОС-Добрич по т. д. № 107/2019 г.: за допълване на прекратителното определение по същото дело № 260170/2.Х.2020 г., като - на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, във вр. с чл. 233 ГПК - тази страна е била осъдена да заплати на ответното Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“-София адвокатско възнаграждение в размер на 1 914 лв. при отхвърляне на възражението за прекомерност на последното в съпоставка с действителната правна и фактическа сложност на прекратеното дело. Поддържайки оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно определение за разноски - като постановено в нарушение и на процесуалния, и на материалния закон, частният касатор Г. А. претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт по съществото на искането с правно основание по чл. 248, ал. 1, предл. 1-во ГПК /във вр. чл 78, ал 4 ГПК/ от настоящата инстанция, с който да се приемело, че са налице основания за намаляване на присъдените на ответника разноски от сумата в размер на 1 914 лв., представляваща единствено адвокатски хонорар, „до размер от 100-150 лв., а дори и за отмяна на разноските“. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната си касационна жалба, инкорпорирано като неразделна втора част от нейното съдържание /стр. 3 и сл./, подателят й обосновава приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт Варненският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Опр. № 618/24.ХІ.2015 г. на състав на І-во т.о. по ч. т. дело № 2924/2015 г., както и в Опр. № 339/2.VІ.2014 г. на с-в на І-во т.о. по ч. т. дело № 1538/2014 г., по следните два правни въпроса: 1./ „Разполага ли съдът с възможност за преценка дали да намали размера на дължимото по чл. 78, ал. 4 ГПК в полза на ответника възнаграждение под нормативно установения за това минимум, когато делото е прекратено преди разглеждане на спора по същество в открито съдебно заседание?“; 2./ „Дължи ли ищеца разноски на ответника НББАЗ, в качеството му на представително национално бюро, при прекратяване на производството поради оттегляне/отказ от иска в резултат от извършено в хода на делото плащане от чужд застраховател и не следва ли последният да понесе сторените от Бюрото разноски по водене на делото ?“; По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответното по касация Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“-София писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно определение, претендирайки за оставянето му в сила. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред Варненския апелативен съд, настоящата частна касационна жалба на Г. М. А. от [населено място], [община], ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване са следните: При потвърждаване на определението на ОС-Добрич по чл. 248, ал. 1, предл. 1-во ГПК, въззивната инстанция е направила свои констатации както относно цената /25500 лв. от 90 000 лв./ на предявения от А. като частичен осъдителен иск срещу ответното Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, така и че първоинстанционното производство е било прекратено в конкретната хипотеза по чл. 233 ГПК на отказ от иска, която е различна от тази по чл. 232 ГПК /на оттегляне на иска/. В тази връзка надлежно съобразени са били от състава на Варненския апелативен съд и други две допълнителни обстоятелства: 1./ Успешно развилото се за ищеца /настоящ частен касатор/ производство по обжалване на първоначалното прекратително определение на първостепенния съд по чл. 130 ГПК; 2./ Договарянето и изплащането на адвокатския хонорар по банков път от страна на ответното по иска Сдружение „НББАЗ“, като факти, осъществили се преди отказа от иска. Решаващите правни изводи на Варненския апелативен съд за оставане без уважение на частната въззивна жалба на Г. А. са досежно това, че заплатеното от Бюрото адвокатско възнаграждение от 1 595 лв. /без ДДС!/ не надхвърля значително установения минимум по чл. 7, ал. 2, т. 4 от НМРАВ № 1/9.VІІ.2004 г., както и че не се явява прекомерно спрямо действителната правна и фактическа сложност на делото, преценявана обаче извън конкретния повод за преждевременното му приключване, доколкото отказът от иска е допустимо процесуално действие на ищеца „във всяко положение на делото“, без да може да се изисква от ответника при подготовка на защитата си да се съобрази с евентуалното му извършване, понеже е бъдещо несигурно събитие. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на неговия акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че и двата правни въпроса, формулирани от касатора А. в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната касационна жалба, са с изцяло хипотетичен характер, т.е. не са били обуславящи за изхода по конкретното дело. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на частното касационно обжалване, безпредметно се явява обсъждането налице ли е допълнителната предпоставка за това: в случая тази по т. 1 на същия законов текст. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение