Определение № 194 от 28.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4195/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Д. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 2235 от 15.04.2020г., постановено по в.гр.д.№ 16905/2018г. на Софийския градски съд в уважителната против касатора част, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 438949 от 27.06.2018г. по гр.д.№ 52123/2016г. на Софийския районен съд в частта, с което е уважен предявеният от Л. Г. П. против касатора иск с правна квалификация чл.108 ЗС относно 1/4 ид.част от поземлен имот с идентификатор ** с площ от 2,330 дка, находящ се в землището на [населено място], м.Т. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част, въззивният съд е приел, че правото на собственост върху процесния имот /нива/ е възстановено на 22.12.1998г. на наследниците на Г. К. по реда на ЗСПЗЗ. След смъртта си същият е оставил за свои наследници по закон един син и три дъщери. С нот.акт № 79/2006г., съставен по реда на чл.483, ал.1 ГПК, ответникът М. Г. К. /брат на ищцата/ е признат за едноличен собственик на имота и с договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № 87/11.12.2006г., го е продал на ответника Г. Д. С.. При съставянето и на двата акта М. Г. К. се е легитимирал като собственик на имота съгласно удостоверение за отказ от наследство № 2599/04.12.1999г., какъвто не е съществувал, тъй като отказът е бил направен на 04.12.1992г. /в удостоверението последната цифра на годината „2” по механичен начин е била изтрита и на нейно място е отпечатана цифрата „9”/. С влязло в сила решение от 18.11.2014г. по в.гр.д.№ 9974/2013г. на СГС е потвърдено решение на СРС, с което е уважен предявеният от В. Г. С. /сестра на ищцата по настоящото дело/ срещу Г. Д. С. иск по чл.108 ЗС, предявен на 17.09.2011г., по отношение на 1/4 ид.част от процесния имот, като възражението на ответника за придобиването на имота по давност е прието за неоснователно. Ответникът е обработвал нивата от есента на 2006г., след като е сключил предварителен договор с продавача, до есента на 2011г., когато е бил уведомен, че праводателят му не е бил едноличен собственик на имота, който му е продал. При така установените факти въззивният съд е приел, че отказът от наследство от 1992г. няма действие по отношение на процесния имот съгласно чл.91а ЗН и праводателят на ответника не е бил собственик на спорната 1/4 ид.част от него, респ. че сключеният договор за покупко-продажба няма вещнопрехвърлително действие. Възражението на ответника за изтекла в негова полза придобивна давност е прието за неоснователно по съображения, че за да е основание за придобиването на един имот по давност, владението следва да бъде постоянно, непрекъснато несъмнително, явно и спокойно, а в случая то е било смутено с предявяването на ревандикационния иск от сестрата на ищцата в настоящото производство, макар и за нейната 1/4 ид.част, с което добросъвестният владелец се превръща в недобросъвестен. Освен това е посочено, че осъществяваното от касатора и от неговия праводател владение е било скрито и че не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност, поради неведение, да се брани. Този извод е мотивиран с установеното обстоятелство, че трите сестри са възложили на своя брат да даде съсобствените им имоти под аренда и са предполагали, че той се грижи за тях по този начин. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. Възможно ли е владението, предадено въз основа на договор, с който съсобственик прехвърля правото на собственост върху целия имот, да изключи владението на другите съсобственици и съответно да обуслови приложение на презумпцията на чл.69 ЗС за целия имот по отношение на третото лице/купувач/; 2. Възможно ли е третото лице /купувач/ да придобие идеални части от недвижим имот чрез давностно владение на основание чл.69 ЗС, във връзка с чл.79, ал.2 ЗС, ако е сключило договор за покупко-продажба с един от съсобствениците, ползвал официални писмени документи, които са с невярно съдържание, удостоверяващи изключителното му право на собственост; 3.Добросъвестността на третото лице/купувач/ към кой момент от давностното владение по чл.69 ЗС, във връзка с чл.79, ал.2 ЗС следва да е налице и 4. Може ли да се приеме, че предявен иск с правно основание по чл.108 ЗС от един от съсобствениците по отношение на неговите идеални части от имота, представлява смущаване на владението и по отношение на идеалните части на другите съсобственици, които бездействат. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата Л. Г. П. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първите два поставени въпроса са формулирани общотеоретично и по никакъв начин не са доразвити в изложението, поради което не притежават характеристиките на въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, относими към решаващата воля на съда. Тези въпроси не кореспондират на посочените по-горе съображения на въззивния съд за постановяване на решението, който не е приел, че ответникът не е придобил частта на ищцата от процесния имот по давност, поради това, че е бил неин държател, както и че принципно не е възможно купувачът по сключен с един от съсобствениците договор за покупко-продажба на целия имот да придобие по давност идеалните части на останалите съсобственици. Относно момента, към който следва да е налице добросъвестността на владелеца по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, съдът не е взел становище, противоречащо на установената практика, тъй като е посочил, че към момента на сключването на договора за покупко-продажба ответникът е имал качеството на добросъвестен владелец, но в съответствие с посочената от него практика на ВКС – Р № 35 от 25.02.2013г. по гр.д.№ 669/2012г., ІІ г.о.; Р № 127 от 17.08.2011г. по гр.д.№ 2014/2009г., І г.о., и др. е приел, че от момента на узнаването на обстоятелството, че праводателят му не е бил изключителен собственик на имота по силата на направени от останалите съсобственици /неговите сестри/ откази от наследство, той не се счита за добросъвестен. Според тази практика участието на касатора в производството по предходното дело е относимо към субективната добросъвестност, като елемент на добросъвестното владение, и поради това ирелевантно за изводите на съда е обстоятелството, че то е било образувано само по иска на едната от сестрите на ищцата за нейната идеална част от имота. Освен това четвъртият въпрос сам по себе си няма обуславящо изхода на спора значение, тъй като е поставен само във връзка с един мотив на въззивния съд за постановяване на решението, а по отношение на останалите му съображения правен въпрос не е формулиран. Липсва противоречие на обжалваното решение и с посочената от касатора практика на ВКС – ТР № 1/2012г. на ОСГК на ВКС, Р № 47 от 03.04.2015г. по гр.д.№ 6373/2014г. и др., отнасяща се до приложението на презумпцията на чл.69 ЗС и до различни от настоящата хипотези. Самият касатор също не сочи посочената практика към кой от поставените въпроси има отношение и в какво се състои противоречието на въззивното решение с нея. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответницата по касация сумата 1500 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.