Определение № 189 от 27.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 298/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. С. Х. и А. Я. Х. срещу въззивно решение № 20182 от 20.11.2020г., постановено по в.гр.д.№ 122/2020г. на Кърджалийския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 34 от 23.03.2020г. по гр.д. № 556/2019г. на Момчилградския районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касаторите против С. А. Х. искове с правна квалификация чл.109 ЗС за осъждането на ответника да премахне едноетажна масивна стопанска сграда със застроена площ от 36 кв.м, построена от източната страна на съсобствена между страните жилищна сграда, попадаща в неурегулиран поземлен имот с площ от 810,70 кв.м., находящ се в урбанизираната територия на [населено място], махала М., общ.К., ЕКАТТЕ 00120, както и да премахне приземния етаж със застроена площ от около 40 кв.м, построен от южната страна на жилищната сграда. По делото е установено, че с нот.акт № 130/2017г. ищците в първоинстанционното И. С. Х. и А. Я. Х. са признати за собственици по давност на неурегулиран поземлен имот с площ от 246 кв.м, находящ се в урбанизираната територия на [населено място], заедно с построената в него двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 93 кв.м, а с нот.акт № 55/2019г., издаден на основание чл.587, ал.1 ГПК, ответникът се легитимира като собственик на съседен неурегулиран поземлен имот с площ от 810,70 кв.м, ведно с построените в него първи етаж от двуетажна жилищна сграда, със застроена площ от 45,50 кв.м, обособен като самостоятелно жилище; едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 50,10 кв.м; едноетажна масивна стопанска постройка с площ от 8,40 кв.м; едноетажна масивна стопанска постройка с площ от 32 кв.м, както и на още две масивни жилищни сгради, съответно със застроена площ от 18 кв.м и 27 кв.м. Теренът, върху който е построена двуетажната жилищна сграда /основно застрояване/ е с наклон към имота на ответника над 10 % и нейният първи етаж със застроена площ от 45,50 кв.м, на който ответникът е признат за собственик, попада в неговия имот. Към югоизточната фасада на този етаж е изградена пристройка на един етаж със застроена площ от 27 кв.м, състоящ се от преддверие и баня-тоалетна, функционално свързани с него посредством вътрешна врата, с оглед изискванията на чл.40 ЗУТ. Пристройката отстои на 4,18 м от общата граница на двата имота; над покривната ѝ стоманобетонна плоча няма изведен комин и в нейните помещения не е установено наличие на влага. Към североизточната фасада на приземния етаж е прилепена масивна стопанска пристройка с площ от 32 кв.м, която отстои от общата граница на двата имота на 0, 75 м и се използва за съхранение на инвентар и селскостопанска продукция. Горният ръб на таванската стоманобетонна плоча на тази пристройка е под нивото на терена на имота, собственост на ищците. Реконструкцията на покрива на сградата е извършена въз основа на одобрени строителни книжа, а сградата като цяло представлява търпим строеж по смисъла на § 16, ал.1 ПРЗУТ, за което е издадено удостоверение от 02.08.2018г. на гл.архитект на общината. Ищците са основали претенцията си за премахване на пристройката откъм югоизточната фасада с обстоятелството, че е изградена без тяхно съгласие и в противоречие със ЗУТ, като и поради това, че ответникът е извел от нея с тръби комини и я ползва като кухня, при което целият дим от запалените печки влизал в стаите им на втория етаж и те ставали неизползваеми. Искането за премахването на стопанската пристройка е основано на факта, че е изградена без съгласието на ищците, като и че ответникът е премахнал част от каменната зидария от общата стена на сградата и поради това ищците не могат да ползват стаите на втория етаж нормално, поради навлизане на влага. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че първата пристройка отстои от общата граница на двата имота на разстояние по-голямо от 3 м., в съответствие с чл.31, ал.1, т.1 ЗУТ, респ. че съгласие на ищците за нейното изграждане не е било необходимо. Посочено е, че по делото не е установено с това ответникът да създава на ищците пречки, по-големи от обикновените, изразяващи се в навлизане на дим в стаите им на втория етаж, тъй като пристройката включва преддверие и баня-тоалетна, а не кухня, и над покривната ѝ конструкция няма изведен комин. По отношение на стопанската пристройка е прието, че липсата на съгласие от ищците за нейното изграждане не обуславя само по себе си нейното премахване, както и че по делото не е установено неоснователно действие на ответника, изразяващо се в премахване на каменната зидария от общата стена на жилищната сграда, довело до невъзможност на ищците да ползват стаите на втория етаж нормално, поради навлизане на влага. Този извод е мотивиран със заключението на съдебно-техническата експертиза, според което горната част на пристройката се намира под нивото на имота на ищците и не е налице извършено неблагоприятно въздействие върху североизточната стена на жилището на ответника, с която тангира, и която е измазана, покрита с топлоизолация и укрепена със стоманобетонна конструкция. В заключение предявените искове по чл.109 ЗС са приети за неоснователни. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл в при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. „Нормите на отстояние, предвидени в чл.31, ал.1, т.1 ЗУТ и чл.50 ЗС, съставляват ли нормативно определен предел, и при тяхното нарушение в тежест на ищеца ли е да доказва, че му се пречи да упражнява пълноценно правото си на собственост; 2. Може ли да бъде законен строеж, изграден на отстояние по-малко от три метра от имотната граница на ищеца, без да е дадено съгласие на съседа и 3.Представлява ли нарушение липсата на съгласие от страна на ищеца да бъде построена и пристроена процесна сграда на границата на поземления му имот и извършване на реконструкция и въздействие върху външната обща стена на съсобствения имот на ищеца и ответника съгласно чл.21, ал.5 и чл.41 ЗУТ”. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата С. А. Х. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Според дадените в т.1 на ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставените от касаторите въпроси не кореспондират на предмета на настоящия спор, заявен с исковата молба, и на решаващите изводи на въззивния съд, който е приел, че само стопанската пристройка отстои на по-малко от три метра от границата с имота на касаторите, но че по делото не е установено твърдяното от тях неоснователно действие на ответника, изразяващо се в премахване на каменната зидария от общата стена на жилищната сграда, довело до невъзможност на ищците да ползват стаите на втория етаж нормално, поради навлизане на влага, както и че липсата на съгласие за нейното изграждане от тях само по себе си не е основание за премахването на пристройката, намираща се под нивото на техния имот поради голям наклон на терена. Освен това съдът е приел, че строежът е търпим, а не че е законен. Не е налице и противоречие на въззивното решение по тези въпроси с посочената от касаторите практика на ВС и ВКС – ТР № 4/2015г. на ОСГК на ВКС; ТР № 31/1984г. на ОСГК на ВКС; Р № 324 от 21.06.2010г. по гр.д.№ 1320/2009г., ІІ г.о. и Р № 35 от 18.05.2017г. по гр.д.№ 3422/2016г., ІІ г.о., които не сочат конкретно в какво се изразява то. В последното решение е прието, че нормативно установените строителни правила и норми определят съдържанието на пречките по смисъла на чл.50 ЗС, какъвто характер има и нормата на чл.31, ал.1, т.1 ЗУТ. Ако изискванията им не са спазени, следва да се прецени как отклоненията от тях се отразяват на собственика при упражняване на правото на собственост, защото за уважаването на иска по чл.109 ЗС следва да се установи освен неоснователното действие, и как то се отразява върху собственика-ищец по негаторния иск. В този смисъл са и дадените с т.3 на ТР № 4/2015г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения. В случая не е установено двете пристройки да създават на ищците пречки за ползването на техния имот, по-големи от обикновените, поради което противоречие с тази практика липсва. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация сумата 900 лв., представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,