Определение № 3053 от 17.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3931/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет, [населено място], представлявана от председателя М. Т., чрез процесуалния ѝ представител юрисконсулт Б. К., срещу въззивно решение № 1653 от 31.03.2023 г. по в.гр.д. № 865/2022 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 20135634 от 09.06.2021 г. по гр.д. № 7286/2016 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение Държавна агенция за бежанците е осъдена на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД да заплати на ищеца Т. К. 5646,66 лв., представляващи дължимо възнаграждение за извършени от него преводачески услуги в периода от м. октомври 2014 г. до м. ноември 2014 г. по договор № 01-7613/13.06.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата от 09.02.2016 г. до окончателното ѝ изплащане, както и сумата 176,29 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 30.11.2014 г. до 09.02.2016 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила, както и че е необосновано. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от Т. К., със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат Т. Т., с който оспорва жалбата и излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество счита същата за неоснователна. Моли за присъждане на направените в касационното производство разноски, за което представя договор за правна защита и съдействие от 21.08.2023 г. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на дължимо възнаграждение по сключен между страните договор № 01-7613/13.06.2014 г. за преводачески услуги, като е споделил и препратил към фактическите констатации и правните изводи на първоинстанциянния съд на основание чл. 272 ГПК. От събраните в първоинстанционното производство доказателства е установено изпълнението от страна на ищеца на възложените му преводачески услуги, както и приемането им от страна на ответника – възложител. Посочено е, че съставените отчетни бланки за м. октомври 2014 г. и м. ноември 2014 г., подписани от служители на Държавната агенция за бежанците, макар и частни свидетелстващи документи, се ползват с доказателствена сила относно удостоверените в тях обстоятелства по фактическото извършване на преводи през исковия период и броя отработени часове. Приемането на работата по договор за изработка може и да не е изрично със съставяне на писмен акт, подписан от възложителя, като за това са достатъчни и конклудентни действия. Данните, че тези бланки се намират в държане на Държавната агенция за бежанците и са осчетоводени от възложителя, са приети за показателни, че същите са му били и предадени. По делото не е установено възложителят да е направил възражение по изпълнението. От заключението на счетоводната експертиза, кредитирана като компетентно и обосновано изготвена, и справката от главния счетоводител на агенцията относно дължимите суми по отчетните бланки е установено, че същите са осчетоводени от Държавната агенция за бежанците, което съставлява извънсъдебно признание на ответника /възложителя/ на задължението му за заплащане на уговореното възнаграждение и на приемането на изработеното. Доколкото липсват доказателства ответникът да е направил възражения за некачествено изпълнение, приложение намира презумпцията по чл. 264, ал. 3 ЗЗД за правилно изпълнена работа. Съгласно експертното заключение, възнаграждението за отразените в бланките отработени часове преводачески услуги, определено при прилагане на договорените часови ставки за превод, възлиза на сумата от 3178,33 лв. — за м. 10. 2014 г., и сумата от 2468,33 лв. - за м. 11. 2014 г., или общо 5646, 66 лв. за двата месеца от исковия период. По отношение на възражението на ответното дружество, че неподписването на част от отчетните справки от служител, изрично натоварен съгласно представената заповед № 03-556/18.06.2014 г. с функциите на контролиращ орган на агенцията, изключва факта на приемането на изпълнението, съдът е направил извод, че всички приети доказателства са достатъчни за установяването на фактическото извършване на услугите и тяхното приемане от възложителя като основание да се ангажира отговорността на последния за плащане на уговореното възнаграждение. Като неоснователни са отхвърлени и останалите възражения, съдържащи се в касационната жалба, тъй като са оборени от приетите доказателства. В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, за които се твърди наличието основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: за задължението на въззивния съд да мотивира решението, да разгледа възраженията и доводите на страните и да обоснове акта си със събраните по делото доказателства, както и въпросът за прилагане на правилата за тълкуване на договора и за действителната воля на страните с оглед правилното прилагане на материалния закон, по-конкретно „как съдът следва да тълкува разпоредби от договора, какви критерии се прилагат при тълкуване на спорна клауза и може ли чрез тълкуване да се измени сключения договор“. В подкрепя на твърдяното е цитирана и практика на ВКС, с която касаторът счита, че е налице противоречие на изводите на съда. Твърди се също, че е налице основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 1653 от 31.03.2023 г. по в.гр.д. № 865/2022 г. на Софийския градски съд. По първия формулиран от касаторите въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, е налице трайна съдебна практика, съгласно която мотивите на съдебното решение трябва да бъдат точни, ясни и убедителни. Не е налице противоречие на решението с практиката на ВКС, включително и с тази цитирана от касатора. Въззивният съд е обосновал точно и ясно изводите си за спорните релевантни за казуса факти. Независимо, че е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният състав е извършил цялостен анализ на събраните доказателства във връзка с наведените във въззивните жалби възражения. Мотивирал се е, как оценява събраните доказателства и кои факти счита за доказани. Направил е самостоятелен анализ на доказателствената съвкупност и значението на експертното заключение в рамките на посочените от въззивниците пороци на обжалваното решение. По поставените въпроси за приложението на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и съблюдаване от съда на въведените с нея критерии, е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС. Според нея при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване според визираните в чл. 20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните, като прилагането на критериите по чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя постигнатата от страните и обективирана в договора обща воля. В конкретния случай съдът последователно е разгледал клаузите на договора, уреждащи задълженията на страните, като ги е тълкувал в цялост и с оглед поведението на страните, от което правилно е установил действителната им воля без да я изменя. Формулираните в тази връзка въпроси изразяват несъгласието на касатора с изводите на съда, но правилността на обжалваното решение не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Няма основание да се приеме и че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Въззивният съд е доразвил правните изводи на първоинстанционния по отношение на наведените от страните възражения за правилността на решението, следвайки правилата на формалната логика и съобразно установената фактическа обстановка. Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски в размер на 1500,00 лв. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд