Определение № 623 от 14.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5200/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №7401/01.08.2023г. на М. С. Г., ЕГН [ЕГН], и Д. И. Г., ЕГН [ЕГН], чрез адв.Е. Р. срещу Решение №243/16.06.2023г. по в.гр.д. №290/2023 г. по описа на ОС – Плевен, с което е отменено първоинстанционното решение, с което е признато за установено по отношение на ответника, че те са собственици на избено помещение с площ от 5,40 кв.м., намиращо се в жилищна сграда на адрес: [населено място], [улица], бл.4/51, вх.А, при фактически съседи: на север-коридор; на запад - маза; на юг - абонатна станция; на изток - външен зид, и предявеният иск е отхвърлен. Молят въззивното решение да бъде отменено като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателите считат за неправилен извода на въззивния съд, че институтът на придобивната давност е неприложим, тъй като, макар и по делото да е установено по безспорен начин, че са владели добросъвестно и необезпокоявано от никого повече от 30 години въпросното мазе, ако им се признае собствеността върху него, то ответникът щял да остане без прилежащата към неговия самостоятелен обект — ап.№8 — маза. Твърдят, че спорното избено помещение не е принадлежност към ап.№8 на ответника, той си има друго такова, като тук е без значение дали то е ползвано през годините от следващите собственици. Считат за необоснован извода, че ответникът се легитимира като собственик въз основа на нотариалния акт, в който мазата била описана като прилежаща към ап.№8, тъй като от заключението на вещото лице и показанията на свидетелите се установява, че на запад спорното мазе граничи с мазето, прилежащо към ап.№12, и че реално мазе, описано в нот.акт, с който е придобито мазето към ап.№9, по съседи не съществува. Считат, че собственикът на ап.8 няма да остане без прилежаща към самостоятелния му жилищен обект маза, тъй като придобитата от ищците по давност не е негова и никога не е била прилежаща към ап.8. Твърдят, че прилежащата към ап.8 е мазата, в която е била въведена първата собственичка и за която няма спор по делото, че не е заета от никого и няма пречка собственикът на ап.8 да реализира правата си върху нея. На следващо място излагат, че делото е било разгледано от окръжения съд в нарушение на състезателното начало и принципа на равенство на страните, тъй като не са обсъдени голяма част от свидетелските показания и наведените от адвоката относими към предмета на спора доводи. По изложените съображения молят да бъде отменено Решение №243/16.06.2023г. по в.гр.д. №290/2023 г. на Окръжен съд [населено място] като неправилно, да бъде потвърдено като правилно Решение №53/20.03.2023 г. по гр.д. №637/2022 г. на РС-Левски, както и да им бъдат присъдени съдебно-деловодни разноски за производството пред всички инстанции. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите посочват, че е налице очевидна неправилност, тъй като съдът е възприел погрешно съдържанието на документ. При решаване на спора, съдът се е позовал на представените от двете страни нотариални актове, като е приел, че в НА на ищците не е описано процесното избено помещение, респ., че те не са негови собственици по силата на нотариалния акт, с който са придобили апартамента си /което формално погледнато е вярно, тъй като, както се установява и от заключението на вещото лице, избено помещение №9, както е описано като принадлежност към ап.№9 с посочените в НА съседи, не съществува/. Процесната маза обаче не е придобита и от ответника, тъй като в неговия НА, на прилежащата му маза №8, като съседна на последната в посока запад е посочена маза №9, т.е. доколкото описаната в НА акта маза е с друга граница, то тя не е процесната. Предвид което се твърди, че очевидно въззивният състав е възприел погрешно съдържанието на посочения документ - НА, приложен от ответника - и въз основа на него е направил извод, който е довел до неправилност на решението. На следващо място се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по два въпроса в противоречие с практиката на ВКС, а именно: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и според действителния им смисъл? В кои случаи е допустимо придобиване по давност на избени помещения? По отношение на първия въпрос, касаторите твърдят, че в противоречие практиката на ВКС, обективирана в решение №92 от 23.09.2022 г. по гр.д. №586/2022г., ГК, I г.о., решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505 от 2017 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 222 от 06.04.2017 г. по т. д. № 425 от 2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 134 от 30.12,2013 г. по т. д. № 34 от 2013 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., при решаването на въпросите чия е спорната маза, респ. може ли да бъде придобита от ищците, които са я владели непрекъснато и в продължение на повече от 10 години, и собственост ли е процесната маза на ответника, въззивният съд е обсъдил погрешно единствено нотариалния акт на ответника, с който последният се опитва да обоснове собствеността на спорната маза като принадлежност към неговия ап.№8. Считат, че ако съдът беше обсъдил всички относими доказателства, щеше да направи единствено правилния извод, че очевидно има допуснати технически грешки както в НА на ищците, така и на ответника, затова и всеки от тях си има прилежаща маза, която съответства на мазата, в която са били въведени първоначалните собственици на ап.9 и ап.8, и която по реални съседи не съответства по описание на избените помещения в двата нотариални акта, а това пък щеше до доведе до извод, че няма пречка ищците да се позоват на придобивна давност за спорното избено помещение, след като са налице законовите предпоставки за признаването на такава и след като оспорващият собствеността им на практика няма права върху тази маза, а има друга, реално съществуваща, незаета от друг собственик, която е прилежащата към собствения му апартамент №8. Във връзка с втория въпрос, касаторите се позовават на съдебната практика на ВКС, възприета в решение №92 от 23.09.2022 г. по гр.д. №586/2022г., ГК, I г.о., решение №81 от 04.04.2014г. по гр. д. № 5556 от 2013г. на ВКС, решение № 1368 от 03.12.2008 г. по гр. д. № 4834 от 2007 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 87 от 26.05.2017 г. по гр. д. № 3595 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 130 от 18.11.2019 г. по гр. д. № 1017 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 1266 от 07.07.1995 г. по гр. д. № 1439 от 1994 г. на ВС, ГК, IV г. о. и др.), според която макар да не е самостоятелна вещ, а само принадлежност към главната вещ, избено помещение може да бъде придобивано на основание давностно владение отделно от главната вещ /жилището, магазина или друг самостоятелен обект/, към която принадлежи по изключение, в следната хипотеза: когато избеното помещение не е единственото складово помещение към самостоятелен обект в сграда - етажна собственост, за който обект по закон задължително се предвижда наличие на складово помещение и позоваващият се на придобивна давност владелец на избеното помещение също е етажен собственик в сградата. В противоречие с горното, въззивният съд необосновано е приел, че спорната маза е единствена принадлежност към апартамента на ответника, респ. не може да бъде придобита по давност от ищците. Твърди се, че поради непризнаването на давностното владение ищците в качеството си на собствениците на самостоятелен обект в жилищната сграда, са останали без прилежащо избено помещение, каквото им се следва като единствено такова (закупили са с НА и са заплатили стойността на апартамента ведно с прилежаща маза). Ответникът по касационната жалба – Б. Л., представляван от адв. Л., чрез депозирания писмен отговор, оспорва същата. Излага, че въззивното решение не е очевидно неправилно, а по формулираните от касатора въпроси решаващият състав се е произнесъл в синхрон с практиката на ВКС. Твърди, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите на практика са изложили повторно доводите си за неправилност на съдебния акт, а не са обосновали въведените основания за допускане на касационен контрол. Счита, че въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираната от касаторите практика, като решаващите мотиви на въззивната инстанция са напълно съобразени с изяснената фактическа обстановка и трайно установената практика на касационната инстанция. По изложените съображения моли да не бъде допускано касационно обжалване, а в случай, че бъде допуснато- жалбата да бъде оставена без уважение, като на ответника се присъдят съдебно-деловодни разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по положителен установителен иск по чл.124, ал. 1 ГПК, предявен от М. С. Г. и Д. И. Г.-етажни собственици срещу Б. Г. Л.- друг етажен собственик, който с титул за собственост – нотариален акт за покупко-продажба, се легитимира като собственик на апартамент в ЕС, към който спорното избено помещение е принадлежност. Ищците твърдят, че са придобили процесното избено помещение по давност, тъй като са го владели в изискуемия от закона срок като свое с намерение да го придобият. Излагат, че са собственици на апартамент №9, намиращ се в [населено място], [улица], бл. №4, вх.А, ет.3, построена върху държавна земя със застроена площ по документа за собственост -84,66 кв.м., ведно с прилежащото му избено помещение №9 с полезна площ 5,15 кв.м. въз основа на Договор от 11.09.1990г. за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти. Още от 1986 г., т.е. преди да станат официално собственици на апартамента са живели в него като от дълги години ползват за склад избено помещение, което индивидуализират чрез неговите съседи, както следва: на север – коридор; на запад – маза, прилежаща към ап. 12; на юг – абонатна станция; на изток – външен зид. Твърдят, че през 1987г. когато сградата официално била пусната в експлоатация, непосредствено след сключването на договора за покупко-продажба, били въведени и официално във владение на закупените апартамент и маза от отговорника за жилищната политика в строителното предприятие ЕСМ Б., която ги завела до апартамента и мазата към него и им предоставила вторите ключове за тях, тъй като първите им били предоставени още при настаняването- преди сключване на договора. Самите избени помещения в сградата не били номерирани, като ищците твърдят, че в жилищната сграда не съществува мазе със съседите, описани в документа им за собственост, което те смятат за допусната грешка. Владяното от тях избено помещение съответства по площ на посоченото в договора им за покупко-продажба, но други документи за индивидуализирането му не са открили в [община] и Държавен архив- П.. Твърдят, че през 2021г. ответникът закупил съседния апартамент №8 и започнал да предявява претенции към тях за ползваната от тях маза, която той считал, че е маза № 8 и принадлежи към закупеното от него жилище. Те категорично са отказали да му я предадат, тъй като считат въпросната маза за тяхна собственост, като се има предвид, че в сградата има незаети мази и ответникът спокойно може да бъде настанен в друга, съответна на параметрите на мазата му по документи. Според ищците вероятно прилежащата към ап.8 маза неправилно е била описана в нотариалния акт на праводателя на ответника с граници и съседи, които съответстват на границите и съседите на ползваната от тях маза и това описание механично се е пренасяло във всеки следващ нотариален акт. Твърдят, че повече от 30 години ползват мазата, като са я владели през целия период добросъвестно и необезпокоявано със съзнанието, че са нейни собственици. Считат, че облигационните отношения на ответника с неговите „праводатели“ нямат действие по отношение на тях като действителни собственици на мазата, тъй като те са я придобили по давност. По изложените съображения молят предявеният срещу ответника положителен установителен иск за собственост да бъде уважен като основателен. Чрез депозирания писмен отговор, ответникът оспорва иска като неоснователен, като твърди, че ищците не са собственици на ползваното от тях избеното помещение №8 и не разполагат с документ, удостоверяващ правото им върху него. Излага, че тази маза представлява принадлежност към собствения му апартамент №8. Оспорва твърдението за механично пренесени грешки в поредицата от документи за собственост на предишните собственици на апартамент №8. Излага, че ползването от ищците на избеното помещение, индивидуализирано като №8 в неговия нотариалния акт, е ставало със съгласието на предишните собственици на апартамент №8, като това фактическо положение е било известно на всички съседи в жилищната сграда. За разлика от предишните собственици, ответникът твърди, че има реална нужда от помещението, поради което след покупката на жилището е поканил ищците да го освободят, но добронамерените разговори не са постигнали някакъв резултат, освен предявяването на настоящия иск. Според ответника, ищците са били само държатели на мазата, а ако са били с различно съзнание, то не е имало разбираема външна проява за действителните собственици. Възразява, че придобивният способ - давностно владение, е неприложим за случая, тъй като избеното помещение се явява единствена принадлежност към неговия самостоятелен обект, към който няма предвидено друго складово помещение или таван. Доколкото избените помещения нямат статут на самостоятелен обект на право на собственост, то те не подлежат на отразяване в кадастралната карта и не им се следва самостоятелен идентификатор, а в качеството им на принадлежност те следват статута на обекта, към който принадлежат. По изложените съображения моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски. С оглед изложените от ищците твърдения, че описаното в техния титул за собственост избено помещение не е това, което считат за свое, въззивният съд е приел, че те не претендират право на собственост въз основа на договора за покупко-продажбата от 11.09.1990г., а по давностно владение, започнало като добросъвестно още при закупуване на апартамент №9, когато били въведени във владение в процесната маза, която считали за такава с №9. От фактическа страна, въззивният съд е приел, че ищците и ответникът притежават апартаменти в жилищната сграда на блок 4, вх. А, построена върху държавна земя в строителен квартал 51 по плана на [населено място]. Направил е извод, че така описаното избено помещение с №9 в договора за продажба на ДНИ от 11.09.1990г. на ищците Г., като мазе със съседи: изток – маза, запад – коридор, север – абонатна станция и юг-коридор – не съществува. Приел е, че от придобиването на апартамент №9 през 1990г., ведно с прилежащо избено помещение №9, ищците са започнали да ползват процесното избено помещение /посочено в синьо в скицата от заключението на вещото лице/, и не е имало спорове относно него докато ответникът Б. Л. не е поискал освобождаването му след като е закупил на 16.12.2020г. апартамент №8. Съдът е кредитирал заключението на съдебно-техническа експертиза, от което се установява, че предмет на спора е маза, ситуирана срещу стълбището, с размери 2,35м/2,30м. и застроена площ 5,40кв.м., отразена в синьо на схемата към заключението. Към момента на огледа мазата е със съседи: изток-външен зид на сграда, запад-избено помещение, север-коридор, юг-абонатна станция. При съобразяване на съседите по представените документи за собственост, категорично е заключението на вещото лице, че мазата, оцветена в синьо принадлежи на апартамент №8 и представлява избено помещение №8. И в двата документа за собственост маза №8 и маза №9 са съседни, но не съществува маза със съседите описани в документа за собственост на ищците: изток-маза, запад-коридор, север-абонатна станция и юг-коридор. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че в конкретния случай придобивният способ, на който се позовават ищците е неприложим, тъй като в етажната собственост няма други обекти със складово предназначение, освен мази и ако се признае придобиване по давност на принадлежащото към ап.8 избено помещение, то апартамент №8 ще остане без тази законово необходима принадлежност. Наличието на друго свободно избено помещение, дори да има такова със съответната на посочената в нотариалния акт площ, е без правно значение, тъй като такова фактическо положение няма да придаде статут на принадлежност към апартамент №8 на ползваната маза. Тъй като е единствено, складовото помещение №8, което е предназначено и принадлежи към жилищния обект №8, то собствеността върху него следва собствеността на жилището. Невъзможно е придобиването му чрез правна сделка, по давност или по друг начин, предвиден в закон, включително и чрез придобивен способ по чл.97 ЗС, тъй като строителните правила и норми изискват към всяко жилище да бъде придадено поне едно складово помещение. По тези съображения въззивният съд е приел, че фактическото ползване на избеното помещение, представляващо принадлежност към жилището на ответника, няма вещноправно действие и не води до промяна в принадлежността на правото на собственост върху същото. Същото е описано, наред с апартамента, чиято принадлежност е, в нотариалния акт за покупко-продажба, легитимиращ ответника като собственик, както и в нотариалния акт на праводателя му. Поради което без правно значение е колко дълго и с какво намерение ищците са владели или държали процесната маза, дали са осъществявали владение, явно и външно обективирано по начин, че да достигне до знанието на съседа – собственик на ап.8. По изложените съображения, въззивният съд е приел, че искът за собственост се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Първото, изложено от касаторите основание за касационно обжалване, е твърдяната от тях очевидна неправилност на решението. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК е обосновано с очевидно погрешното възприятие от съда на съдържанието на документ, а именно нотариалния акт, представен от ответника, и неправилният извод, че той го легитимира и като собственик на маза №8, който е довел и до неправилност на постановеното решение. Действително, според установената съдебна практика, очевидна неправилност би могла да е налице в случай, че съдът е възприел погрешно съдържанието на документ, но в настоящия случай такава не се установява. На първо място следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, включително посочения НА, по отделно и в тяхната цялост, вкл. във връзка с приетото по делото заключение на СТЕ, без да нарушава правилата на логическото мислене, изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Изложените от касаторите съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното им виждания имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение. Във връзка с формулирания въпрос досежно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и според действителния им смисъл, следва да се отбележи, че окръжният съд не е допуснал соченото от касатора нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с цитираните съдебни решения. Напротив, именно в съответствие със съдебната практика, включително и с разясненията, съдържащи се ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, като след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил и собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан във въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактически констатации и правни изводи. Въззивният съд е очертал установената фактическа обстановка въз основа на събраните доказателства, като е формирал и свои изводи за неоснователност на предявения иск. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил събраните доказателствата в рамките на спорната пред него фактическа обстановка. Следващият формулиран въпрос „В кои случаи е допустимо придобиване по давност на избени помещения?" също не съставлява основание за допускане до касационно обжалване, тъй като не се установява твърдяното противоречие с посочената от касаторите съдебна практика, обективирана в решение №92 от 23.09.2022 г. по гр.д. №586/2022г., ГК, I г.о., решение №81 от 04.04.2014г. по гр. д. № 5556 от 2013г. на ВКС, решение № 1368 от 03.12.2008 г. по гр. д. № 4834 от 2007 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 87 от 26.05.2017 г. по гр. д. № 3595 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 130 от 18.11.2019 г. по гр. д. № 1017 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 1266 от 07.07.1995 г. по гр. д. № 1439 от 1994 г. на ВС, ГК, IV г. о. и др.). Напротив- именно в съответствие с тази практика, въззивният съд е изложил, че избено помещение може да бъде придобито по давностно владение по изключение- само когато то не е единственото складово помещение към самостоятелния обект в сграда етажна собственост. Въззивният съд е счел за неоснователен иска не защото ищците не са установили осъществяване на фактическа власт върху мазата в твърдяния от тях период, а защото е съобразил, че точно избено помещение №8 не може да бъде придобито по давност, тъй като то е единственото прилежащо такова към апартамент №8. Вероятно ответникът би могъл фактически да ползва евентуално наличната друга свободна маза, но същата не може юридически да стане принадлежност към неговия апартамент, тъй като не е описана в неговия нотариален акт за собственост. Доколкото изводът на въззивния съд, че процесното избено помещение не може да бъде придобито от друг етажен собственик, тъй като апартамент №8 ще остане без маза, не е в противоречие със съдебната практика, цитирана от касаторите, то не са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Решението не е и очевидно неправилно доколкото не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, заявил такова искане, следва да се присъдят разноски за производството във Върховния касационен съд в размер на 500 лева съобразно представения договор за представителство и процесуална защита и списък на разноските. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.