Определение № 60136 от 01.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3849/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от К. К. С. против определение № 47 от 17.06.2021г. по ч. гр.д.№ 140/2021г. на Окръжен съд-Монтана, с което потвърдено определение № 260613 от 12.05.2021 г. на РС-Монтана. С последното е спряно производството по делото на основание чл. 229, ал.1, т.4 ГПК до приключване на гр.д.№ 2786/2019 г. на РС-Монтана. В частната касационна жалба се прави оплакване за неправилно приложение на процесуалните правила, тъй като липсва преюдициалност на делото, образувано по искове по чл. 76 ЗС и при условията на евентуалност по чл. 76 ЗС по отношение на иска за собственост по настоящото дело, защото ответниците по петиторния иск не са предявили насрещен иск, а само чрез възражение са се позовали на придобивна давност. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 пр.2 ГПК. Частният жалбоподател счита обжалваното определение за недопустимо, защото е постановено по непредявен иск. Формулиран е въпроса: процесуално допустимо ли е определение, постановено на основание чл. 229, ал.1 т.4 ГПК, с което е спряно производство по дело, по което няма предявен иск, за правилното решаване на който има значение влязъл в сила съдебен акт по друго висящо дело, а е направено само правоизключващо възражение. По същият въпрос се твърди и противоречие със съдебна практика на ВКС, като се цитират определения. Наведено е и основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, като се твърди, че е от значение за правилното прилагане на закона и за развитие на правото въпроса: дали решението по иск по чл. 75 ЗС е от значение за правилното решаване на друго висящо дело, имащо да предмет положителен установителен иск за собственост на недвижим имот, придобит чрез правна сделка, между същите страни и за същия имот, ако по това дело е направено насрещно възражение за придобиване собствеността върху спорния имот по давностно владение, но не е предявен насрещен установителен иск по чл. 79 ЗС, т.е. налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал.1, т.4 ГПК. Ответниците по частната касационна жалба С. Д. Д., Н. П. Н., Т. П. Г., С. Н. Н., П. Н. Ч. оспорват допускането до касация, тъй като определенито е съобразено с процесуалния закон и съдебната практика, не е недопустимо, а са съобразени обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по установителен иск. За преценката за преюдициалност е ирелевантно как ответникът се е позовал на придобивна давност – с иск или възражение. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което съдът я преценява като допустима За да потвърди определението за спиране, постановено от РС-Монтана, въззивната инстанция е съобразила следното. По спряното производство е предявен от частният жалбоподател установителен иск за собственост на недвижим имот, основан на сделка. Производството, по което спора е приет за преюдициален е по посесорни искове по чл. 76 ЗС и евентуален по чл. 75 ЗС по отношение на същия имот, предявен от ответниците по установителния иск за собственост против ищеца по същия иск. Въззивната инстанция е приела, че производството по владелческите искове е преюдициално по отношение на иска за собственост, тъй като по последния ответниците са заявили възражение за придобивна давност и спорът по владелческите искове ще установи с обвързваща сила между страните дали е имало владение и дали то е прекъснато. При уважаване на владелческите искове, владението не се счита прекъснато, а това има значение за произнасяне по правоизключващото възражение за придобивна давност по иска за собственост. Твърденията за недопустимост на обжалваното определение не намират опора нито в закона, нито в съдебната практика. Недопустим е съдебен акт, с който съдът се е произнесъл по непредявен иск. Това правило обаче не намира приложение в настоящото производство. С обжалваното определение за спиране на производството, съдът изобщо не се е произнасял по иск, а за наличие на процесуални пречки за движението на делото, за които е задължен да следи служебно. При констатиране на основание за спиране, съдът е длъжен да спре производството, защото в противен случай ще постанови недопустим съдебен акт ТР № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1. Наличието на преюдициален спор, независимо какъв и кога е образувано производството по него, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. Тезата на частният жалбоподател, че тъй като позоваването на придобивна давност от ответниците по иска за собственост чрез възражение, а не чрез иск води до недопустимост на определението за спиране е несъстоятелна, не кореспондира на данните по делото. Затова не обосновава основание за допускане до касация. Частният жалбоподател не оспорва тезата, че спора по владелчески иск е преюдициален по отношение на иск за собственост, основан на придобивна давност и поради това, че ответниците не са предявили такъв, а са заявили само възражение за придобивна давност, счита, че определението противоречи на съдебната практика. Нормата на чл. 229, ал.1 т.4 ГПК не изисква по въпросът, който следва да се разреши по обусловеното дело да се формира сила на пресъдено нещо. В този смисъл е без значение дали ответникът по предявеният иск за собственост, по който производството е спряно е заявил правоизключващо възражение за придобивна давност или насрещен иск, основан на придъбивна давност. Затова и двата поставени въпроса не определят изхода от спора. Обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по владелческия иск включва факта на продължилото непрекъснато шест месеца преди предявяване на този иск владение на ищеца върху спорния имот. Резултата е, че владението се счита непрекъснато дори да е било отнето в този шест месечен срок. В този смисъл е Решение № 71 от 28.02.2011 г. по гр.д.№ 1217/2009 г. на ВКС, І гр.г. Това решение не акцентира на това дали в производството по иск за собственост позоваването на придобивна давност от ответника е чрез иск или чрез възражение. Това няма значение. Така създадената сила на пресъдено нещо с решението по иска по чл. 76 ЗС следва да се съобрази в последващ процес за правото на собственост между същите страни за същия имот, когато някоя от страните се позовава на придоибвна давност независимо дали това е ищеца или ответника с отговора на исковата молба под формата на възражение, като се има предвид, че ищецът по иск за собственост не може да предяви и владелчески иск против същия ответник за същия имот. В конкретния случай забраната на чл. 359 ГПК не е налице, защото страните в двете производства са с разменени каческа. Разрешаването на въпроса дали ищецът е собственик на недвижимия имот на основание сделка в конкретния случай зависи от основателността на правоизключващото възражение на ответниците за придобиване на същия имот по давност. Ако предявеният от ответниците иск по чл. 76 ЗС за същия имот бъде уважен, дори да са били отстранени от имота през последните шест месеца преди предявяване на владелческия иск, на основание съдебното решение давността няма да се счита прекъсната при разглеждане на възражението за придобивна давност. Възможно е давността да е изтекла много преди предявяване на владелческия иск или въпреки, че не е прекъсната, владението да не е продължило в изискуемия се закона срок за придобиване по давност, но това са въпроси по същество, а предпоставките са спиране на производството се отнасят до допустимостта на иска, съгласно приетото в ТР № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Доколкото непрекъснатостта на владението е законово установен негов признак, влязлото в сила решение по владелческия иск, предявен от ответниците по иска за собственост е от значение за разрешаване на спора по установителния иск за собственост, предявен от ответника по владелчески иск против ищците по него.. Затова производството по иска по чл. 76 ЗС е преюдициално по отношение на производството по установителния иск за собственост, по който производството е спряно. Текстът на чл. 229, ал.1, т.4 ГПК и съдебната практика по този текст, включително и задължителната такава изискват решаването на спора по обусловеното дело да зависи от разрешаването на приюдициален въпрос със сила на пресъдено нещо. Без значение е дали по заявените възражения против иска по обусловения спор се формира сила на пресъдено нещо или не. Вторият въпрос касае наличие на преюдициалност на спор по чл. 76 ЗС по отношение на производство по иск за собственост, когато е предявен насрещен иск, основан на придобивна давност. По настоящото дело не е предявен насрещен иск от ответниците, а е направено възражение за придобивна давност. Както вече се посочи обаче, при преценка на преюдициалността е без значение дали ответникът провежда защитата си чрез възражение или чрез насрещен иск. Не е налице неяснота в закона, а не е доказана и неправилна или противоречива съдебна практика, по отношение на която да съществува необходимост от промяна или уеднаквяване. Затова не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК Тъй като въззивното определение е съобразено със съдебната практика на ВКС, и не се налага промяната й, не са налице наведените основания за допускане до касация, Съобразно този резултат, на ответниците по касация следва да с присъдят претендираните от тях деловодни разноски в доказания с договора за правна помощ размер 500 лв., за които е отразено, че са изплатени в брой. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение