Определение № 1711 от 19.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4893/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от А. Т. А., чрез адвокат Б. Р., срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд №1064/18.07.2022г. по в.г.д.№1009/2021г. В жалбата са изложени доводи за необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Насрещната страна „Токуда Банк“ АД с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез юрисконсулт Х. Г., оспорва жалбата. Излага, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като поставените въпроси са обосновани с несъгласието на жалбоподателя с изводите на съда, а решението е постановено в съответствие с практиката на ВКС. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за разглеждане на делото пред касационната инстанция. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд е потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявения от А. Т. А. срещу „Токуда Банк“ АД иск с правно основание чл. 439 от ГПК, за приемане за установено между страните, че ищецът не дължи на ответника вземането, установено със Заповед за изпълнение №189/14.01.2010 г. и изпълнителен лист от 14.01.2010 г., издадени по ч.гр.д. № 5690/2009г. на PC – Стара Загора, поради погасяването му по давност. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: В полза на „Токуда Банк“ АД срещу А. Т. А., при условията на солидарност, бил издаден изпълнителен лист от 14.10.2010г. въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК по ч.г.д.№5690/2009г. на Районен съд – Стара Загора за сумите, както следва: 62 446,79 лв. – главница, представляваща задължение по предоставен банков кредит от 15.11.2007 г.; 4267,25 лв. – договорна лихва за периода от 20.05.2009 г. - 07.12.2009 г.; и 2451,42 лв. – разноски по делото. Въз основа на същия било образувано изп.д.№352/2010г. на ЧСИ Г.И.. В молбата за образуването му взискателят направил искане за предприемане на необходимите действия за принудителна реализация на вземането на банката и вписване на възбрана върху недвижим имот, собственост на търговско дружество /един от солидарните длъжници/, като на съдебния изпълнител били възложени правомощия по чл. 18 от ЗЧСИ да определя способа за принудително изпълнение, набавя справки и документи за събиране на вземането. Съдът приел за установено, че заповедта за изпълнение и изпълнителния лист били връчени на длъжника А. А. с покана за доброволно изпълнение на 03.03.2010г., която с оглед липсата на подадено възражение, влязла в законна сила на 18.03.2010г. Констатирал, че от 25.04.2012г. взискателят не е поискал предприемане на изпълнителни действия, нито извършването на такива в продължение на две години, поради което приел, че изпълнителното производство следвало да се счита прекратено на 25.04.2014г., на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, независимо дали съдебният изпълнител е издал постановление в този смисъл, тъй като последното има само декларативно значение. Въззивният съд установил още, че на 18.04.2017г. банката/кредитор подала молба за образуване на ново изпълнително дело пред ЧСИ Г. И., рег.№... РКЧСИ, в която направила искане за предприемане на принудителни действия по събиране на сумите, предмет на изпълнителния лист, чрез налагане на възбрана върху недвижимите имоти на длъжниците, включително и по отношение на ищеца. Това искане съдът приел за изпълнително действие, независимо от обстоятелствата дали длъжникът имал имоти или са били предприети действия по осъществяването му. Впоследствие, на 28.03.2019г., взискателят поискал и налагане на запор на сметките на длъжника. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът определил правната квалификация на предявения иск по чл.439, ал.1 от ГПК вр.чл.124, ал.1 от ГПК и направил извод, че същият е допустим. Посочил, че доколкото с ППВС № 3/1980 г. е прието, че по време на изпълнителния процес погасителна давност не тече, за периода от датата на образуване на изп. дело № 20107860401196 – 24.02.2010г. до 26.06.2015г., погасителната давност за процесните вземания е била спряна. Изложил, че от посочената дата – 26.06.2015 г. било приложимо TP № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което давността се смята за прекъсната с искането за извършване на всяко изпълнително действие, от който момент започва да тече нова давност. Въз основа на това и с оглед на обстоятелството, че последното поискано от взискателя изпълнително действие било предприето на 25.04.2012г., съдът направил извод, че изпълнителното производство било прекратено на 25.04.2014г., на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, като от посочената дата започнала да тече нова петгодишна давност за вземанията на взискателя срещу длъжника А. Т. А. по чл.117, ал.1 от ЗЗД. Приел, че тази давност била прекъсната с молбата за образуване на ново изпълнително производство от 18.04.2017г., в която взискателят направил искане за предприемане на изпълнителни действия – налагане на възбрана. В тази връзка се позовал и на разясненията дадени в т.10 на ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, според които искането за налагане на възбрана е изпълнително действие, независимо дали съдебният изпълнител е предприел действия за осъществяването му. Посочил, че за прекъсването на давността било достатъчно изпълнителните действия да са поискани от взискателя и по причини, независещи от неговата воля да не са били осъществени. Направил извод, че за периода от перемирне на изпълнителното дело през 2014г. до молбата по второто изпълнително дело през 2017г. не е бил изтекъл срока на 5 годишната погасителна давност. Отбелязал още, че на 28.03.2019г. взискателят поискал налагане на запор на сметките на длъжника, което също било изпълнително действие прекъсващо давността по отношение на ищеца/длъжник. Посочил, че исковата молба, въз основа на която е образувано производството, била подадена на 08.01.2020г., поради което направил извод, че вземането не било погасено по давност, тъй като давността била прекъсната с предявяване на иска и такава не тече по време на съдебния процес относно вземането. По изложените съображения въззивният съд направил извод за неоснователност на предявения иск. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, с твърдения, че решението е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС в т.10 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС по следните правни въпроси: 1/ Тече ли погасителна давност за вземане по изпълнително дело, което е образувано преди приемане на ТР №2/26.06.2015г. по т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС и дадените разяснения в т.10 на същото и намират ли приложение по отношение на последиците на давността по принудителното изпълнение, по изпълнително дело образувано 2010 година? и 2/След като чл.50 от Закона за нормативните актове посочва, че „тълкуването има действие от деня, в който е влязъл в сила акта, който се тълкува“ по заварените, като висящи изпълнителни производства от ТР №2/26.06.2015г. по т.д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС следва ли да намери приложение същото, или следва да се прилага ППВС №3/18.11.1980 година? Твърди още, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поставените въпроси са обуславящи правните изводи на съда и са от значение за спора, но по отношение на същите не са налице допълнителните основания за допускане на обжалването, сочени от касатора, по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Отговор на същите е даден в решенията по тълк. дело №3/2020г. на ОСГТК на ВКС и тълк. дело №2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно т.10 от ТР №2/13г. на ОСГТК на ВКС искането за предприемане на изпълнително действие прекъсва давността, тъй като съдебният изпълнител е длъжен да го извърши, а перемцията настъпва в 2- годишен срок от последното изпълнително действие. В решението по тълк.д №3/2020 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че последващите тълкувателни решения започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред, а до обявяването на задължителен тълкувателен акт за загубил сила, с последващ такъв, обективираното в него тълкуване следва да бъде прилагано. В този случай решението, с което се постановява тълкувателният акт, се състои от две части: с първата се дава ново тълкуване на правната норма, а с втората се обявява за загубил сила предшестващият тълкувателен акт. Втората част поражда действие от момента на обявяването на новия акт, поради което и от този момент предшестващият тълкувателен акт престава да се прилага. В случай, че преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпването на последиците. По отношение на разрешенията дадени в ППВС 2/1980 г. и ТР 2/2015 г., е прието, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани изпълнителни дела преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/ 1980 г. В конкретният случай давността за процесните вземания е започнала да тече на 25.04.2014г. /когато е настъпила перемпцията на първото образувано изпълнително производство по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК/ и към датата на предприемане на изпълнителните действия по второто изпълнително дело /18.04.2017г. и 28.03.2019г./, съответно към датата на подаване на исковата молба /08.01.2020г./ същата не е била изтекла. След подаване на исковата молба, давност относно вземането, предмет на спора, не тече, независимо че предявеният иск е отрицателен установителен, тъй като същият е относно вземането. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с формираната съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване или изменение. В изложението на касационните основания е направено и бланкетно искане за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2 от ГПК, без да са посочени обстоятелства, които могат да обосноват приложение на посочената разпоредба в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Съдът също не установява такива. Съгласно формираната трайна практика на ВКС, очевидно неправилно е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай въззивното решение е мотивирано и обосновано. От него не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при отхвърляне на предявения иск. При постановяването му съдът не се е отклонил от формираната задължителна съдебна практика. Съдът не констатира и наличие на друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 8, във вр. с ал. 3 и чл. 81 от ГПК и направеното искане, А. Т. А. следва да бъде осъден да заплати на „Токуда Банк“ АД разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата ѝ пред касационната инстанция в размер на 150лв., определен по реда на чл. 25 от НЗПП. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,